"Къде началото на 1911 г. аз вече се мъчех от главните въпроси, които се бяха изпречили не както напред, като маловажни и въобще известни въпроси, но като първостепенни, неизвестни мен и изискващи отговор… И на всички тези въпроси аз намерих напълно ясни, точни, прости и задоволителни отговори в християнското вероучение, изразено и възстановено в истинския му смисъл от Л. Толстоя… Преимуществото на тези отговори се състояха главно в туй, че те не отбягваха и не заобикаляха въпросите… Тези отговори бяха като храна за гладен човек и затова аз така обикнах Христа, Толстоя или по право духа, проявен чрез тях, че исках и почнах сам да изменям своя живот и да се прераждам в духа, който го съзнавах ясно вече в себе си…»(13)."-Дневник на екзарх Стефан(1878-1957)-през 1911г.-секретар на екзарх Йосиф в Цариград



ІI. Богомилите(69)

Преди основаването на държавата и българската църква еретиците навлязоха на Балканите и посяха раздора. В 343 г. се събра събор в Сердика (сегашната столица на България) против арианите. Този събор нанесе един удар на арианството, но без да го унищожи. Арианството е имало винаги привърженици на Балканите. Когато византийските императори, по политически или стратегически мотиви, предизвикваха нахлуване на съседни народи, за да си послужат с тях като барикада против славяните, които по това време прииждаха на Балканите, където съществуваха вече различни раси и различни религии. Когато и българите пристигнаха на свой ред, те намериха един народ, съставен от смесица на раси и религии. Това създаде много грижи на Борис. През неговото царуване имаше три различни религиозни течения: езическото, ересите и християнството. Но въпреки това, имаше и допирни точки между вярванията на павликяни, манихеи, и масилияни, от една страна, и народните вярвания, произлезли от смесването на християнството с езичеството, от друга. Еретиците и езичниците признаваха два принципа — доброто и злото, винаги в борба помежду си. Те приемаха Сатанаил и демоните, които му бяха подчинени. Манихеи и павликяни вярваха в съществуването на самодиви и земни духове. Славо-българите — тоже ги признаваха като вярваха, че и тяхната дейност се състои в задачата да напакостят на хората и да ги държат под своята тъмна и порочна власт. Във външния израз на богослужението и при едните, и другите има прилика, понеже и едните, и другите извършваха богослужението на открито, в гората, като не притежаваха специални помещения за тая цел. И двете имаха същите разбирания върху живота отвъд: душата не умира, а тя продължава да живее. Праведните и справедливите отиват на небето. Лошите остават на земята, за да страдат и да бъдат хвърлени от самодивите и вещиците в ада или в дълбоките води, прогонени в пустинните и усамотените гори. Ако сравним двете вярвания, ние ще забележим, че еретиците имат това преимущество, че тяхното вярване е освободено от грубата материя. Те не признават нито идолопоклонството, нито култа на природните сили и явления. И това е предимството, което привличаше разумните славяни, като спомагаше на еретиците да разпространят, и засилят своята вяра между славяните, и българите. Славо-българите считаха еретиците като техни близки по вярвания и като политически приятели срещу Византия — техният общ неприятел, който желаеше да им наложи своето вярване и управление. Византийците си помагаха с апокрифни книги и разкази. Тези разкази бяха вече познати на българите, когато те се сблъскаха с Византия. Славянската любознателност възприе тези разкази, разви ги, притури им своите басни, украси ги с традициите на своята античност и по тоя начин, полека-лека се сложи основата на апокрифната славянска литература, която бе предадена от славяните на българите, когато те образуваха един единствен народ. През царуването на Петър, отбелязано с дълги борби и нечувани мъки, тази литература намира своя израз в богомилството(70). Еретическото влияние(71) върху християнската съвест на българите, принуди Борис да попита папа Никола[й] І, какви мерки той трябва да вземе против различните проповедници, които влизаха в България от Гърция, Армения и други държави(72). Въпреки всичките мерки, ереста продължаваше да се разпространява в България.

Тя се разпространи особено много през време на войните, когато България придоби нови територии, които притежаваха манихейски и павликянски центрове. От тези центрове, например Филипополис, манихейското и павликянско учение имаха пълна свобода в България, като то се разпространяваше, и смесваше с народните суеверия, а на много места, и със славоезическото родословие на боговете. През това време, през времето на Петър, когато българската душа се клатеше между илюзиите и религиозния скептицизъм, смутена от външни и вътрешни причини, поп Богомил започна своята социална и религиозна реформа и своето учение, полухристиянско, полуеретическо, като знак на протест против съществуващите религии, а най-много против нейната официална византийска форма(73).

Трудното положение, в което се намираше българската църква в началото на своето съществуване, спомогна да се разпространи и засили ереста. Тези мъчнотии се изразяват по два начина: чрез упоритото съществувание на езичеството и чрез липсата на български свещеници и учители още в началото, които биха могли да учат народа на български език и да му разяснят злото, което причинява новата доктрина. След християнското семе, внесено в България и бунтът в Преслав, който бе насочен против християнството на Борис, езичеството продължаваше да съществува, като една силна партия в името на една традиция, която не можеше още да се помири с благородния и духовен характер на християнската вяра, против която се възбунтува даже и Владимир, син на Борис, строго наказан от последния. Не е без сериозни причини, че Борис в своето писмо до Никола[й] І му задава следния въпрос: «Какво трябва да се направи с тия, които продължават да правят жертвоприношение и да боготворят идолите?»(74)

Въпреки материалното благосъстояние на добрата администрация през времето на Симеон и Петър, езичеството продължаваше да смущава християнската съвест на народа. Епископ Константин, Йоан Екзарх и Презвитер Козма забелязват със съжаление, че езическите нрави и обичаи, техните суеверия и техните комедии са имали винаги място в народните празници(75).

Липсата на духовенство и на учители от български произход в началото на покръстването на българите спомогна за разпространяването на езичеството. От 864–866 г. гръцкото духовенство, от 866–870 г. латинското духовенство и след това от 870–885 г. отново гръцкото духовенство, изпълняваха религиозните служби и поучаваха народа на чужд език. Резултатът беше такъв, че народът не обичаше духовенството и намираше службата неприятна и неразбираема. Българите въобще не обичаха чуждите пратеници и представителите на великите сили; като не разбираха техния говор, те нямаха доверие нито в гръцкото духовенство, нито в латинското такова. Това недоверие бе вдъхновено от несъгласията, които съществуваха в сърцата на латинското и гръцко духовенство и то достигна до много остър характер, когато двете духовенства си оспорваха църковното управление в България(76). Те се преследваха и осъждаха пред народа. Едните отказваха това, което другите потвърждаваха, унищожавайки всичко, което противната партия е създала. Кръщаваха и венчаваха тези, които преди това вече бяха получили тези тайнства от неприятелското духовенство. Народът беше учуден и измамен от това жалко зрелище, и незнаейки какво да прави, нито пък на кого да вярва, а като връх на всичко това, като не знаеше гръцки език, нито пък латински, той започна да мрази гърците и да ги ненавижда. При това положение не можеше да се очакват положителни и окуражителни резултати. Християнството бе прието поради необходимост, но не с разбиране и разум. То бе прието с една смес на разбирания и предразсъдъци, които по липса на народна власт, произлизаща от народа, не може да бъдат изкоренени. Чуждото духовенство нямаше моралния авторитет да тури край на влиянието на езичеството и да скъса приятелските отношения с еретиците и тъй да даде на народната душа чистата истина, силата на живота, и абсолютната мъдрост на християнската църква. Всичко това докара българския народ до една голяма религиозна криза, която беше една смес от следите на езичеството и подправените истини на християнството — една двойна религиозна вяра в средните векове.

Една серия от произшествия свидетелствуват, че едновременно с едно строго православно направление, двойното вярване продължаваше да съществува и да еволюира, като приемаше с течение на времето все повече и повече християнските мотиви. За някои въпроси тия християнски мотиви сполучваха да изтръгнат от народната душа старото вярване, а в други направления те се сливаха с нея и даваха началото на нови принципи, грижливо подържани, и развити чрез апокрифната литература, въпреки строгостите на църквата. Под влиянието на тези нови течения, народният живот създаде легендарни религиозни и мирски традиции, които си пробиваха път в народната литература, и поезия, в обичаите, в практиката на религията, и набожността(77).

Кризата на двойното вярване беше авангард на богомилската ерес. Историческа истина е, че манихейството, павликянството и масилиянството малко по малко приготвиха, изключително в сферата на двойното вярване, почвата, върху която — както ние го отбелязахме другаде — през царуването на Петър, поп Богомил пося тази доктрина, която не само, че раздвижи народите на Балканския полуостров, но и всички тези от Централна и Югозападна Европа(78).

1. Доктрините на богомилите(IX)

Ние видяхме как през време на царуването на Петър, както политическите и социални обстоятелства, тъй и борбата на религиозните доктрини са допринесли за появяването на богомилската ерес и й дадоха отпечатъка на популярност и жизненост. Тя е всъщност един протест против религиозния и политически режим и един показ на двойното вярване, незадоволството от управлението на Петър и неговия антураж(Х).

Основателят на богомилската ерес е поп Богомил, който даде своето име на тази доктрина. Както живота, тъй и дейност[т]а на този български еретик са малко познати(79). Ние притежаваме само две верни доказателства, според които ние знаем, че поп Богомил живеел и работил през царуването на Петър (927–968). Ние четем в Презвитер Козма: «Якоже случися въ болгарьск[i]й земли въ лѣта правовѣрнаго царя Петра, бь[i]стъ попъ именемъ Богумилъ, а по истинѣ рещи, Богу немил, ние нача прьвое учити ересь въ земли болгарьстѣ»(80).

В «Синодика» на цар Борис ние намираме още едно доказателство: «Попъ Богумилъ, иже при Петрѣ цари българстѣмъ възпрiемшаго Манихейскѫсiя ересьи въ болгарстей земли разсѣавшаго»(81).

Не е ясно на коя дата точно и на кое място се е явил поп Богомил. Но сигурно е, че през първите години на управлението на Петър, той се намираше на страната на неговите неприятели; следователно, осъден да работи извън столицата Преслав. Той имаше като сътрудници: поп Йеремия и Сидор Фрязин(82), както и голямо множество ученици, които се наричаха апостоли(83). Ние не притежаваме никакви указания върху неговите сътрудници, нито върху учениците му, освен анатеми, запазени в различни индекси и религиозни книги(84).

Постоянно в обработване, получавайки отпечатъка на всички свои коментатори и пропагандисти, невъзможно е да се представи богомилството в първата си редакция. Следователно, трябва да анализираме неговата доктрина не тъй, както тя се яви у Богомил, но такава, каквато тя се представя чрез делата или чрез тези на неговите сътрудници(XI)(85).

Богомилското учение беше насочено главно против подчинението на разума на всякаква власт. Бидейки един протест против религиозния и политически режим, богомилската доктрина има две различни страни, едната социална и политическа, другата религиозна и църковна; тези доктрини имат следователно своя теогония, своя космогония, своя догматика и своя етика. Тя се старае да обхване всички въпроси за сътворението на света, спасението и задгробния живот, като ги решаваше винаги, и навсякъде върху християнската база.

Българските богомили учеха, че Бог е едно вечно същество, съвършен, милостив и състрадателен; той е един дух, облечен в човешки образ. Догмата на Светата Троица беше отречена, считайки, че Син Божи и Неговият Дух са като по-малки и недостойни за Бащата. Те вярваха, че Бог-Отец имал двама сина, Сатанаил и Иисус. Като създал невидимия свят, пълен в своята вечна слава и заобиколен от ангели, Бог-Отец даде управлението му на Сатанаил, като го обсипваше със своя блясък, светлина, и творческа сила. Показването на тази творческа сила се съдържаше в последната сричка на неговото име — «ил». Сатанаил беше първият сановник на Бог-Отец. Той винаги стоеше от дясната му страна. Сатанаил, възгордян от това високо отличие погледна със завист на неговия славен Баща, когото обслужваха всичките небесни сили. Гордостта и завистта породиха в Сатанаил идеята да замести Бог-Отец. За тази цел той влезе в допир с помощта на различни обещания, с една трета от ангелите, които той управляваше, за да създадат заедно един бунт против Бог. За тази безочливост, Бог изпъди Сатанаил и неговите съучастници от небето, без да му отнема блясъка, светлината и творческата сила. Изпъден от небето, Сатанаил се намери в един тъмен хаос, понеже земята беше още невидима. Възползвайки се от своята творческа сила, той взе решение да създаде един видим свят, за да царува там със своите съучастници. След създаване на Земята той взе една част от нея, за да създаде първия човек — Адам. Като го възправи на краката му, той забеляза, че вода тече от палеца на десния му крак, вода, която под очите му се превърна на змия. Отчаян и разочарован от своя неуспех, Сатанаил изпраща една делегация до Бог-Отец с молба да даде душа на неговия човек при условие, и двамата да притежават тази душа. И по тоя начин Бог можеше да замести с хора всичките ангели. Бог в своето милосърдие и добрина, се съгласи да изпрати една жива душа на Адам, като го дари с всичките си спасителни качества. Ева бе създадена по подобие на Адам. Когато Адам и Ева вдъхнаха живота, те заявиха на Сатанаил, че не му принадлежат никак. След тази декларация Сатанаил съжаляваше, че се бе обърнал към Бога, за да управляват заедно човешката раса и опасявайки се да не изгуби своето надмощие над нея, той измисли начини, и мерки, за да отклони хората от Бога. Сатанаил разврати Ева, която роди Каин и едно момиче Каломен[а]. Под негово влияние Адам направи същия грях, от който Ева роди Авел, по-чист и по-честен от Каин, и Каломен[а]. Бог наказа Сатанаил за това престъпление, отне му блясъка, светлината и творческата сила, като го остави управител на видимия свят, очаквайки, че грешните души на хората сами ще се разбунтуват против Сатанаил. Той стана мръсен, отвратителен, мрачен. Той правеше зло на хората, за да ги отлъчи от Бога. Под неговото злокобно влияние Каин уби Авел и чрез този акт постави началото на престъплениятa и убийствата. Той разврати падналите ангели, като ги женеше по един срамен начин с дъщерите на хората. От тези съвокупления се родиха гигантите, които впоследствие се разбунтуваха против Сатанаил. Тази дързост принуди Сатанаил да унищожи гигантите и целия човешки род, с помощта на потопа — с изключение на неговия верен роб Ной. Когато въпреки това, човешкият род се умножи, Сатанаил разбърка техните езици, разпръсна хората в различните части на света, след това разруши Содом и Гомор, за да покаже, че видимият свят е под неговата абсолютна зависимост, че той може да го деморализира и унищожава. Представи се на Синай на Моисей, който беше негов инструмент и посредством него изпрати на хората лоши закони. След Моисей, той изпрати пророците, за да разпространят вярата между хората, че само Сатанаил е Бог. Тези мерки докараха човечеството до пълна забрава на Бога и подчинение на Сатанаил с изключение на тези, които бяха записани в родословната книга на Иисуса Христа. Когато Бог забеляза, че Сатанаил го лишава от голяма част от хората, той се съжали над човешкия род, по-скоро над човешките души и реши да ги отърве от неговия блуден син. За тази цел след 5500 год. той откъсна от сърцето си своя втори син Иисус, когото хората нарекоха Христос. Словото Христос влезе в дясното ухо на Светата Дева и излезе от лявото ухо във видимия вид на човешко тяло. Туй стана внезапно в пещерата на Витлеем. Иисус Христос нямаше човешките нужди, той ядеше и пиеше очевидно само пред хората, за да се скрие от Сатанаил, който търсеше случай да го убие. Под внушението на Сатанаил евреите туриха ръка на Христа и го разпнаха, след като дълго го измъчваха. Неговите мъки и неговото разпятие са тоже явни.

Със светото Възкресение Иисус Христос окончателно съкруши Сатанаил, обкова го в железа, отне му остатъка от неговата сила като му отне сричката «ил», която само ангелите могат да носят и която съдържа в себе си силата. И по тоя начин, Сатанаил стана Сатана, обкован в ада.

След този тържествен акт, този спасителен празник за човечеството, Христос избави Адам и Ева и всички тези, които го очакваха, после се възкачи на небето, като остави неговото тяло да виси във въздуха, зае първото място при неговия Отец и получи власт върху всички ангели.

За продължението и за спасителното съвършенство на човешкия род, Бог-Отец отдели от себе си своя син, Светия Дух, който действаше върху човешките души. Богомилските души, които чувстваха благодатта на действието на Светия Дух, получаваха Божественото Слово и го предаваха на другите. Хората, имайки еднакви души, облечени в безсмъртните божествени одежди на Христа, никога не умираха и само в последния ден на света те ще отхвърлят своето тяло, създадено от Дявола-Сатан и подлежащо на смърт, и разложение, и ще се пренесат в небесния свят на Бог-Отец, когато Светият Дух ще привърши своето дело на освобождение. Целият видим свят ще се върне в своето първоначално състояние, т. е. ще се възвърне в хаоса. И Иисус Христос, и неговият дух ще се възвърнат към Отеца, от когото произлизат.

Преди свършека на света и при все, че Сатанаил бе обкован в ада, все пак трябва да се уважават демоните, учеха богомилите, понеже те още имат силата да продължат злото между хората. Иисус Христос не можа да получи от Бога-Отец тази сила да им бъде отнета(86). За да се избегнат всички злини и демоните, богомилите препоръчват да ги заклинат в името на Христа, да четат само новия Завет, създаден от Христа и грижливо да се избегне четенето, и учението на стария Завет, понеже всички тези стари книги са творби на Сатаната.

Богомилите търсеха учението на Иисуса Христа не само в новия Завет, но и в легендите, и приказките на всички автори на ереста.

Теогонията, космогонията, догмата, етиката и службата, както и социалните, и политически идеали на богомилите бяха напълно противоположни на доктрините на истинската църква, и на християнската вяра. Всъщност, богомилите нямаха никаква догма, никакъв култ.

Те отказваха всичко, което имаше характер на една система, на една външна, каквато и да е форма. Те не признаваха никакво религиозно учение, никакво тайнство, никаква йерархия, никаква церемония, никаква литургия на Православната българска църква. Те считаха иконите като идоли; те се отвръщаха от кръста, като го считаха като едно наказание. Те никак не уважаваха св. Богородица, като майка на Иисуса Христа. Но признаваха мощите, понеже според тяхното учение, демоните се криеха там, като правеха чудеса и привличаха хората. Те отказваха причастието, понеже водата и хлябът винаги, според тяхната идея, са създадени от Сатана[та]. Затова, те не признаваха кръщението чрез вода, но чрез огъня и Св. Дух и то само за възрастните, върху които се полагаха ръцете на св. Евангелие на св. Йоан върху главата през време на церемонията. Те не употребяваха нито тамяна, нито мирото, понеже тези вещества бяха създадени от Сатана[та]. Те не вярваха на възкресението на тялото, но само на това на душата. Те нямаха никакви храмове, понеже ги считаха за убежище на демона. Те вярваха, че храмът в Йерусалим и след туй, тоя на Св. София в Константинопол, бяха обитавани от демоните. Те се молеха четири пъти през деня и четири пъти през нощта, главно на открито(87), или пък казваха неделната молитва в помещения, които се намираха на най-горните етажи на къщите. В помещението на техните молитви винаги имаше една маса покрита с бяла покривка и Евангелието беше върху масата. Тайнството на брака не съществуваше за тях. Въобще, те отричаха всякакъв брак — можеха по желание да се разделят, достатъчно бе един от съпрузите да го пожелае и винаги [от]даваха предпочитание на мъжа.

Богомилите не съблюдаваха никакъв празник. Те работеха в неделя и поставяха работата над всичките празници. Не ядяха месо, мляко и масло, живееха само от плодове, и зеленчуци. Те постеха три пъти годишно по четиридесет дена и три дена всяка седмица — понеделник, сряда и петък.

2. Организацията на богомилите

Богомилите не признаваха никакво друго управление, освен тяхното и не уважаваха цивилните(XII) и религиозни[те] институти. Презвитер Козма набляга на тeхният жар, с който те разпространяваха идеите на неподчинение на правителството и омраза към царя. Те обиждаха водачите на народа, оклеветяваха болярите и считаха за непотребни на Бога всичките тези, които служеха на царя. Те нападаха духовенството, което назоваваха «слепи фарисеи», «шии на змия», «лисици» и т. н. Омразата против духовенството беше толкова силна, че те грижливо избягваха всякаква среща с него.

При все, че богомилите не признаваха никаква организация на християнската църква и отричаха всякаква причина за съществуванието на Православната църква — те имаха за себе си и за пропагандата на своята ерес, една църква много добре организирана; те я мислеха съвършена и чисто православна; те се наричаха християни, приятели на Бога, чисти и добри, верни, и избрани в божественото стадо, прямите последователи на апостолите.

Привържениците на богомилството се разделяха на три категории: а) верующите или обикновените; б) съвършените или избраните; в) отците или владиците.

Към първата категория можеха да принадлежат всички, които желаеха да получат кръщението чрез Св. Дух и чрез огъня. Те бяха свободни да сключват брак, да служат на родината и да ходят на война. Цялата тайна на богомилската доктрина не им бе открита, а само необходимите принципи. Първото тяхно задължение бе това на една абсолютна откровеност пред «съвършените». За да получат пълно спасение и за да станат граждани на небесното царство, верующите бяха принудени да получат към края на техния живот пълно посвещение(88), което се даваше много благоразумно в най-сигурните случаи, че за болния нямаше изцеление. Но ако болният оздравяваше и не можеше да спази своите обещания и своята святост, които му се припадаха чрез пълното посветяване, другите верующи можеха да го убият, ако той нямаше силата да се самоубие чрез «въздържание» т. е. чрез глад. Имало е случаи, когато болните си прерязвали вените, вземали са питие с очукани стъкла в тях или пък са си промушвали сърцето с кинжал. Те го принуждаваха да умре, понеже никакво покаяние не можеше да спаси един верующ, който не удържаше своите обещания. Той беше загубен безвъзвратно за себе и вреден за организацията на богомилите.

Към «съвършените» можеха да принадлежат само тези, които живееха строг и суров живот на аскети, които трябваше да представят доказателства, че можеха един ден да получат пълно посвещение, след което те бяха приети между съвършените. Те се кълняха в пълно самоотвержение от живота, като се отказваха от всички семейни връзки и ако бяха женени напускаха своята жена, и своите деца, като обещаваха да свършат живота си в най-строги лишения. Всякакво сношение с небогомили беше забранено, както и заемането на държавни служби. Беше им забранено да се явят пред съд, да ходят на война, да убиват, да защищават живота си, въобще, да се борят против злото. Те не можеха да посещават събрания, да присъствуват на женитби, на народни празници, да ходят по кръчми. Тоже им беше забранено много да говорят. Те строго спазваха постите и внимателно избягваха всяка причина за най-малко възбуждане. Те можеха да говорят с един неверующ само в случай, когато другият пожелае да стане богомил. Въобще, «съвършените» отказваха всякакви земни блага, които те наричаха «ржа души», ръжда на душата. Те имаха да изпълнят едно задължение — да оповестяват, да проповядват и да получават смъртта с радост, ако тя беше за тяхната доктрина. «Верующите» много уважаваха съвършените. Те ги поздравяваха с голямо уважение и много ценяха тяхната благословия. Съвършените жени и мъже, носеха черни дрехи, като монасите, под които криеха св. Евангелие. Повечето от верующите им поверяваха възпитанието на техните деца(89).

Третата категория се състоеше от най-добрите членове, избрани между съвършените. Те заемаха първо място в йерархията на задълженията и ето защо ги наричаха «дѣдѣци, дѣди». Всеки дядо, един вид владика, беше шеф на една епархия. Той беше организаторът и пазителят на своята църква, той беше първият, който дава благословение. Той имаше право да опрости «смъртните грехове» и председателствуваше събранията на «съвършените». Всеки отец имаше двама викарии, които се наричаха негови синове или «старшия дякон» и «младия дякон». Старшият заповядваше на младия. Тяхното главно занимание се състоеше в посещения на верующите и съвършените в епархията на техния «отец». Старшият син наследяваше отеца, тогава младият заемаше мястото на старшия и на мястото на младия се избираше най-добрият от съвършените.

Църквата на богомилите се състоеше от религиозни общини. Тези общества-общини, бяха управлявани по демократичен начин. Религиозните шефове не считаха, че тяхното право и тяхната власт, са получени чрез някакво свещено тайнство. Те се считаха, като получили пълна власт от техните общини, които раздаваха на всеки, без разлика, техните закони, тяхната власт, на които трябва да се подчинят.

Богомилските общини имаха два вида доходи: общоцърковно съкровище и частно съкровище. Първото бе създавано от дарения и подаръци. Тези средства бяха употребявани само за раздаване на бедните, на болните и за мисионерите. Някои подаряваха на църквата всичкото свое имущество, за да поемат изпълнението на един самоотвержен живот.

Любовта към работата и скромния живот, играят главна роля в частния живот, както и в общия живот на богомилите, които се задоволяваха с най-необходимото толкова, колкото да преживеят, да не умрат от глад и от студ.

Те работеха с едно необикновено усърдие в литературата и обожаваха четенето, особено апокрифната литература, която всъщност представляваше техния вътрешен живот, тяхната вяра и тяхното бъдеще. Всяка община имаше редовно училище. Всички богомили трябваше да знаят да четат, да пишат и да се учат. Това е едно обстоятелство, което много допринесе за влиянието на богомилите върху литературата, но винаги в едно чисто апокрифно направление. Бидейки по-образовани от другите, имайки по-големи знания от литературата и бидейки начело на неофициалната църква, богомилите се наричаха християни. Те държаха за най-справедливото и най-чистото тяхно верую. Затова те се считаха като солта на земята, светлината на света, лилията в полето, като светци без грехове. Тяхният живот те считаха за небесен.

Социално-политическото верую на богомилите е свързано с тяхното църковно и етично верую и е много трудно да се разделят едно от друго. Професор Сигел(90) се е постарал да раздели тяхното социално-политическо верую и го изложил накъсо в следните пет точки.

1. На държавата, организация, която прибягва до силата и насилието, се противопоставят автономните общини, които притежават земите и ги експлоатират.

2. Преобразованието или възраждането на обществото се извършва чрез моралното преобразование на човека, като се отхвърли църковното християнство, основано върху традиции и преработено от теологията.

3. Да се живее групово почиваше върху международния идеал на християнството — международен съюз с една много широка автономия за всяка съюзена община.

4. Демократично равноправие върху принципа на истинската християнска любов. Съзнателно или инстинктивно обществото беше против всякакво лично старшинство, против частното притежание и това на земята, против властта и богатите. Но то бе много привързано към обработването на земята — единственият управител на хората и пречка за всяка проява на лични качества.

5. Отрицание на воен[н]ите добродетели, считайки ги за дивашки и варварски. Отхвърляне на нападателната война и на смъртната присъда.

3. Литературата на богомилите

В същото време, когато учението на богомилите се развиваше и когато техните общини се организираха, тяхната литература също разцъфтяваше. Тя бе създадена от апокрифите, мнимото Евангелие, Откровението, легендите, басните и пр. Както павликяните и манихеите, пламенните богомилски проповедници усърдно обясняваха, защищаваха и разпространяваха своето верую, техните церемонии, техния религиозен и социален живот с помощта на литературата.

Според най-стария индекс(91), първите богомилски автори се излъчват от основателите на богомилската ерес: «Творьци бь[i]ша еретическимъ книгамъ въ Болгарьскьой земли попъ Еремѣй, да попъ Богумилъ и Сидоръ Фрязинъ; Фрязинъ-же и инь[i]хъ множество, имени писани въ великомъ Манакаунѣ»(92). Кои са тези и «други много» и кои са техните творби, останали неизвестни невъзможно е строго да определим времето, началото и края на богомилското създаване. Но няма никакво съмнение, че тези «инь[i]х множество» се отнасят до учениците и пламенните последователи на поп Богомил(93).

Когато се вземе под внимание фактът, че богомилската църква е била главната църква в България, лесно се разбира задължението, което й се налагаше да се въоръжи със силата на книгите. Важното за нея бе да има проповедници и читатели, за да има слушатели. Установено е, че е имало много читатели измежду богомилите, понеже се чувстваше нуждата от книги. Презвитер Козма свидетелства за усърдието на богомилите за четенето, за тяхната пламенност, за духовното обогатяване, ревност и пламенност, с които те се гордееха(94). Жаждата за знание развиваше богомилите, чийто ум бе отворен за любознателността. Те представляваха най-просветената част от народните слоеве. На тази умствена любознателност се дължи до голяма степен народната литература. И ето защо през време на богомилите апокрифната литература се разви най-много. Тя е съставена от преводи. Има много малко оригинални творби. Преводите, както и оригиналните творби не са само дело на богомилите. Всички тези богомили или православни, които се държаха настрана от официалната литература, или на които тя не достигаше да им достави отговорите, които ги интересуваха, всички те са се опитвали в преводите, както и съставянето на оригиналните книги(95). Повечето от гръцки, по-рядко от латински, тези преводи са апокрифни и третират теми от Стария и Новия Завет. Те са простички разкази, чиито герои са библейски или пък принадлежат на историята на църквата. Но събитията са създадени от фантазията на разказвачите, за да заинтересуват и възхитят читателите. Всичко, което Библията не съдържаше и което по природа интересува масите, разказвачът го притуряше и го обясняваше. Неговата фантазия имаше на разположение космогонията, теогонията, събитията, личностите, историята, географията, философията. Туй, което се случи с Илиядата, Одисеята и техните герои, се случи тоже със Стария и Новия Завет. Както един Стазинос от Кипър разказва за случките преди Тракийската война, които не са споменати в Илиядата, както един Хегиас описва завръщането на героите, след разрушението на Троя, завръщане, за което Одисеята мълчи, анонимните автори на апокрифите попълват това нещо, върху което Старият и Новият завет мълчат(96). Апостолите на богомилското верую, особено са работили в това направление. Техните пояснения и техните допълнения са предали на много апокрифи богомилски насоки, които най-после даваха на апокрифната литература отпечатъка на една богомилска редакция. Ето причината, поради която много апокрифи, съществувайки преди богомилската ерес, минаваха за богомилски в различни индекси. Докато богомилската редакция не беше установена, апокрифната литература бе търпяна от църквата, т. е., тя не срещаше съпротива и не беше предмет за никакъв индекс. Индексите се появяват от момента, когато църквата и държавата предприемат една серия на критики, осъждания и преследвания против богомилското верую(97).

Богомилската литература се развива много бързо благодарение на енергията, на пламенността на еретиците да обясняват, да перефразират и изопачават същността на православните книги, за да представят с помощта на басни, разкази и приказки, цялата дълбочина, и мъдрост на тяхната вяра. Презвитер Козма изказва своето възмущение на няколко места в своите проповеди върху фалшивостта, пристрастието и лъжливостта на техните басни(98). Темата на богомилската литература е извлечена в повечето случаи от Библията с един примес на сцени с ориенталска фантазия и насочена винаги към староезическите и народни вярвания. Туй, което правеше тяхната литература увлекателна и достъпна за народния ум. Няма никакво съмнение, че книгите, написани в един прост говор, много се харесваха на народа, понеже му даваха подробни и мъчителни картини. Служебните книги за светците, признати от църквата, чийто сдържан стил по отговаряше на нуждите на народната фантазия, искаха да обяснят ясно и просто тайните на света.

Разказваха с учудващи подробности и с поетическо вдъхновение «Тайните на небето и на ада», «Създаването на света», «Жестокостите на страшния съд», «Живота на Спасителя и на Св. Богородица» и т. н. Какво впечатление и какво учудване би произвело върху един прост селянин(XIII) и даже върху един войнствен болярин, четенето на описанието на последните дни на света, като тази представена от богомилите в тяхната главна книга «Въпроси на Св. Иван Теолога»(99). Там се чете, че Антихристът щял да дойде с изострени коси като стрели, с лъскави очи като зората и с пръсти, които приличат на коса. След смазването на Антихриста големият ден на възкресението на мъртвите ще настъпи. Тогава земята ще се възпламени със своите планини, със своите дървета и със своите животни; ветровете ще духат от четирите краища на света и ще разпръснат всичката прах. Земята ще остане бяла и празна, като един лист пергамент, без планини, без долини, като една бяла маса. Тогава ще се появи Син Божи и ще започне страшният съд. Ето още една извадка от «Спора на трите светци» (св. Василий Велики, св. Григорий Теолог и св. Йоан Златоуст). Бог създаде слънцето от своята сълза, небето и земята от пяната на водата; земята плува в неизмеримите води; тези води текат върху един плосък камък, поддържан от четири златни кита; китовете плават на свой ред в една пламтяща река, пламъкът се държи на един железен дъб, чийто корени са в ръцете, във властта на Бога(100).

Богомилската литература не е още напълно изучена, има много неща да се изучат, да се изследват и да се вдълбочат(101). Апокрифните книги на старата литература, донесени в България от Ориента, в много скоро време станаха разпространители на богомилските идеи и стремления и просто невъзможно е сега да се различат апокрифните творби от тези на богомилите(102).

Това, което учудва е, че въпреки изобилието на богомилската литература през царуването на Петър и след него, ние не притежаваме нито един пълен списък на произведенията от тази епоха. Първото е излязло към края на ХІІ век и в началото на ХІІІ век(103). В творбата на Презвитер Козма намираме само общи пояснения, които казват, че еретиците «изкривявали всякое книжное слово», но без да посочи направо, каквато и да е книга.

Монахът Атанасий Йерусалимски, писател от времето на Петър, съвременник на последните дни на Козма и който живя и работи доста дълго след Козма, говори тоже за богомилската литература, като «басни лживъ[i]а», в които «творши Христа поставлена попомъ, плугомъ и двѣма волома оравше, — послушьствуеши латинѣ, ихъ же и самъ хулишь»(104), без да посочи определено една книга, която той искаше да критикува. Противниците на богомилското учение се задоволяваха от общи сведения върху лъжата и стремлението на богомилската литература, не я смятаха като опасно нещо и не намираха за нужно да се борят с нея.

Управляващите и духовенството, заети с политическите събития, борейки се със слабостите и пустите работи на техния всекидневен живот, не можеха да влязат в открита борба против богомилите, още повече, че тези две сили бяха без власт, без подготовка и без нужната помощ в подобни случаи. Без забележителните думи на Презвитер Козма, ние не бихме имали никакво основно доказателство за борбата против произведенията на богомилската ерес, която силно влияеше върху народната душа и на тази на простодушните монаси. Тези книги бяха четени с голямо увлечение, понеже докосваха въпросите на християнството, въпроси, върху които католишките книги никога не се спираха и които събуждаха една особена любознателност в ума на народа; интересът, който той им придаваше, го сближаваха неусетно и го привличаха постепенно към доктрините на богомилската ерес(105).

Богомилската литература се развиваше в две насоки: а) канон и литургия и б) поучителна и разказвателна(106). Каноническите и литургически книги обхващат догматическата страна на богомилската ерес, а поучителните и разказвателни книги, етическата, социалната и практическата страна. Първите носеха една философо-метафизическа оценка, вторите — един поетически и поучителен тон.

Първата категория беше достъпна само за «съвършените», втората — за всички «верующи». Само с помощта на книгите от втората категория «верующите» можеха да постигнат, да опознаят богатството на съкровището на богомилската ерес, което съдържаха каноническите книги.

Новият Завет служеше за основа на каноническите и литургически книги на богомилите, които те обясняваха по свой начин, в повечето случаи в алегории, както удостоверява Презвитер Козма(107). Те особено уважаваха Евангелието от Йоан, което те признаваха, че е духовно. Освен книгите на Новия Завет, признати от църквата, богомилите притежаваха и техните Евангелия и техните послания, винаги апокрифни. Между най-разпространените и най-познатите са: «Евангелието на Никодим», «Посланието на апостола Павла до лаодийците». Изглежда, че в същия този цикъл спадаха: «Проповедите на светите апостоли Петър, Андрей, Матей, Руфа и Александър», книга много обичана от богомилите, която анализира въпросите на брака, жените и др.(108) Те притежаваха тоже молитвеници, които съдържаха реда на частните и общи служби(109).

Главната книга от областта на поученията и разказите беше «Вопрось[i] Св. Iоанна Богослова», който беше поставен на Господа на планината Тавор. Тя съдържа цялата космогония и описанието на края на света(110).

Свещеник Йеремия е събрал всичките апокрифи в една сбирка от 6 тома — всички преведени от гръцки и подредени за българите. Те играха важна роля в организацията на богомилите и заемаха централно място в кодекса на техните поучителни книги. В тази сбирка принадлежат също «Сказанiе о Трясавцахъ», «Молитва Св. Сизина отъ зла духа», «Молитвъ о нежитахъ и недоугахъ», «Слово о древѣчестьньмъ».

Тези произведения показват скърбите на човешкия живот, неговите страдания, предизвикани от влиянието на лошите духове «нежити» и нуждата да се борят против тях с молитвите на заклинания. Например, «Разказът за треските»(111) представлява историята на дванадесетте дъщери на Ирод; те слизат на земята с треска, под формата на лоши духове, измъчват хората и ги разболяват. Св. Сезин беше съчинил една молитва за заклинание против тях — молитва, която спасяваше болния от лошите духове, които избягваха и тичаха три дни, откакто молитвата бе произнесена. Лошите духове не можеха да понасят да чуят името на св. Сезин, понеже той имал сила върху тях. Лесно се забелязва, че във всичките молитви против болести и лоши духове борбата [e] между двете сили, доброто и злото, но винаги с убеждението, че силата на доброто трябва винаги да взема връх.

Най-важното произведение и най-обширното от сбирката на свещ. Йеремия е: «Слово о древѣ честьнъмъ и о възвещени сть[i]на отъ на троица въ память Моисиеви»(112).

То е една компилация от различни апокрифни разкази. Неговата тема е историята на дървото на Честния кръст, което започва с един разказ за дървото на Моисей, което правеше сладка горчивата вода Мора и който свършва с разпятието на Исуса Христа, и двамата разбойници(113). В целия този разказ, авторът прибавя няколко приказки, които нямат нищо общо с историята на дървото на Честния кръст, например: «Главата на Адам», «Орлите на Соломон», «Наследниците на Соломон», «Посланието на Ангар до Христос», «Как Иисус стана свещеник», «Как Иисус ореше със своя плуг»(114), «Как цар Проб нарече Христос свой приятел»(115).

Текстът на «Слово с древѣ Крестнѣмъ» е пълен с библейски факти и особено добре обърнати в поезия. Описва се историята за очакване идването на Иисус Христос. Навсякъде ангелите играят голяма роля и са винаги победители над демоните, които вземат дейна част във всичките тези съчинения. Небесните мотиви отдалечават от земната тъга, често разкривайки пред очите света, пълен с безкрайни красоти и давайки за слуха удоволствието да се наслаждава от хармонията на ангелските химни. Навсякъде поддържат надеждата на славната победа на доброто над злото. Разказът «Как Иисус Христос стана свещеник» е особено забележителен от гледна точка на поетическото вдъхновение, понеже не са вече хората, но един сбор от ангели, които вземат участие в божествената служба; ангелите обличат Иисуса Христа, пеят и изпълват храма с ароматния тамян, давайки му изгледа на небесна красота.

Едно произведение, вече познато от гностиците и манихеите — «Видението на Исая», се радваше на голям авторитет между богомилите. Върху неговото съчинение е работил, така предполагат(116), един евреин от времето на Нерон.

Както слизането в ада, тъй и описанията за адските мъчения, се особено харесваха на народите от средните векове. Това, обаче което най-много се харесваше най-дълго време, беше: «Хожденiе Богородицьi по мукамъ». Голямо число народни югославянски песни са заети от тази легенда(117), пълна с фантастични картини с двойна тенденция, в които въобще силата на доброто е винаги победител. По-малко харесвани и много разпространени бяха апокрифите, приписвани на св. Йоан Богослов: «Въпросите на Адам и на Абрахам в маслинената гора» и «Историята на смъртта на Светата Дева». Тяхната характерна черта е идеята за победата на мистичната любов в духовния живот върху всичките нужди и безбройни страдания на земния живот.

Между книгите най-много употребявани от богомилите е «Свитокъ Божественнь[i]хъ книгъ»(118) една компилация на различни апокрифи и богомилски легенди, които съдържат историята за създаването на света, проклинането на Сатанаил, създаването на първите човеци, смъртния грях, изпъждането на прадедите от рая и тяхното покаяние, убийствата на Каина и жертвоприношението на изкуплението от Христа. В този сборник ориенталската фантазия достига своята най-висока точка и показва, че неговите автори бяха поети добре запознати с всички древни легенди.

Между апокрифите и между легендите, които съставляват една част от богомилската литература, се отличават още: «Въпросите и отговорите на тримата светци: Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст», «Описание на образа на Христа и на Св. Дева», «Историята на една християнка, която можа да покръсти своя мъж, който бе езичник», «Книгата на Адам от Методи Патарки», «Историята на 12–те петъци», «Историята на Данаил, Самсон и детството на Христа», «Лошите жени»(119), «Произхода на навика да се пие», «Баснята за скъперника», «Да имаш право и да нямаш право», «Несправедливата подялба», «Спорът между Христа и дявола», «Въпроси и отговори от колко части бе създаден Адам»(120) и т. н.

Всичките тези разкази са пълни със сцени, които показват влиянието на лошите духове върху света и върху човешкия живот. Ангелската помощ пристига, за да ги парализира в решаващите моменти и в отчаяните моменти. Самият Бог се явява да защити непосредствено угнетените и страдащите. Богомилите обичаха играта на контрастите и се стараеха да задоволят народната любознателност върху тайните на земния живот и върху този на задгробния такъв чрез описания с груба фантазия, но често пъти много фина.

Богомилите имаха и книги за предсказания, чародействие и магия(121). С тях те попълваха и обясняваха легендите, и молитвите на заклинанията, и проклятията. Презвитер Козма(122) често обвинява богомилите в чародейства. «Баятъ някакви басни, като че учат да бръщолеватъ с тяхния отецъ дявола, или на срѣщи и сънища и на всѣко сатанинско учение». Ясно определено е в «Синодик»: «творящихъ влъшвенiя», които практикуваха магията. Между книгите, които обсъждат същия предмет, се намират «Зелейникъ» — наръчник с рецепти за лекарства от билки», «Громникъ» и «Молнианникъ» — два сборника пълни с предсказания, в случай на светкавици и гръмотевици, които показваха добрите и лошите часове и дни; «Чаровник», «Мисленник», «Сносудец» и «Волховник» — в които се предсказваше с помощта на птици и на животни, «всякими коби птицами и звѣрьми», «Птичник», «Лопаточник», «Путник», «Сонник» и т. н. Във всички тези сбирки изкуството да се предсказва и гадае достига до чудовищност и до нелепости, които обгръщаха и много силно задържаха народната фантазия и любознателност. Наистина, начинът бе добре избран, за да може да вникне и да се разпространи богомилската ерес между народа. Според внушението на Презвитер Козма(123), църквата стана по-внимателна към тези книги за чудесата и забраняваше тяхното четене, но това не пречеше на тяхното съществуване, нито на тяхното разпространение — обстоятелства, които показват до кой предел фантастичната, еретичната и суеверната литература бе популярна и закоренена(124).

Темата на богомилската литература започваше с мистични миражи и обхващаше идеите за личния, социален и всемирен живот и до края тя остана вярна на същите мотиви. Главната задача, която тя се силеше да разреши, беше произхода на видимия свят и целта на живота на земята. В началото литературата търсеше разрешението на тези въпроси в различните талмудейски, гностически, манихейски разкази и пр.

Всичките тези разкази от ориенталски произход, минаха през Византия и България, където смесени със славянската митология, под влиянието на богомилската революция, получиха нов изглед и служеха за база на богомилската литература. Главните идеи и стремления на тази литература се излагат накратко така:

Човек трябва да се старае винаги и навсякъде да се освободи от своята телесна обвивка, понеже тялото и видимият свят са творби на демона, те са затвора на душата, която като се отърве от тях се настанява в царството небесно, в божественото царство. Човек може да достигне това освобождение чрез много строгия аскетизъм и чрез изнемощяване.

Богомилите виждаха навсякъде във видимия свят присъствието на демоническите сили(125), опасяваха се от атмосферните явления и вярваха да намалят тяхното злокобно действие чрез заклинания, и аскетизъм. Наместо да постави човека в достойнството на господар на вселената, като най-разумно и съвършено създание на земята, това което християнската доктрина ни учи, доктрината на богомилите правеше човека роб на всички суеверни легенди.

Богомилската литература вковаваше човешкия дух в един жесток страх от всичките си близки, отнемайки му куража да се възхищава от божествената хармония на света и от решението да се надигне в областта на творческото вдъхновение. Тя убиваше поезията на живота и слагаше още в люлката мрачните идеи на безумния страх. Отказвайки се от семейния живот, тя не признаваше децата, цялата красота на детската наивност и невинност, които Иисус, нашият Господ, ни дава като пример да последваме. Търсейки навсякъде отпечатъка на силата на злото, богомилската литература действува чрез пасивни способи; не трябва да се противопоставяте на злото, но да го избегнете или пък да търсите разрешението в мъченията на своето тяло. Тя не дава герои, които по примера на Прометей, запалват факлите и храбро търсят свободата, и независимостта. Тя не разбира тази великолепна любов, която стои разкрилена над цялата вселена от Голгота насам. Тя е чужда на всички подбуди, вдъхновени от живата християнска вяра. Тя не се издига, за да се възхищава от възторга на християнските пророци и мъченици, които доказаха, че светостта и радостта могат да съществуват тоже на земята. Напротив, богомилската литература поднася само тъжни сцени на слабости, на заблуждения, в които мълчаливите и срамежливи борци се стараят да се наредят, и да прекарат живота, облягайки се върху заклинанията или върху магиите, или пък като се подлагат на сляпото подчинение и грубата строгост. Тази литература минава живота извън всичките закони на природата, понеже духовният свят й беше напълно непостижим и неразбираем. Тя се намираше изключително в областта на легендите и на разказите за фантастичния свят.

Характерните черти на строго религиозната богомилска литература могат да се резюмират в следните точки:

а) отказът да приеме всичко, което е красота и светлина във видимия свят и в човешкия живот;

б) отказът и омразата към брака, започвайки разложението на семейството и социалния живот;

в) отказът на подчинение на народната църква, на нейните институти, на догмите на християнската вяра, на религиозните частни и общи служби;

г) уважението на езическите грешки, мистически и дуалистически суеверия, на легендите, на апокрифите и на еретическите доктрини;

д) развитието на култа на двойното вярване в народния ум;

е) леката свобода в обяснението и вдълбочаването на изворите на вярата и на разума, давайки предпочитание на легендите и на апокрифите, често пъти с фантастично съдържание;

ж) опровержението на буквалния сборник на Св. Библия и нейното безсмислено разделяне на божествена и демонична книга;

з) отказът да признае светите предмети; примерният живот на светците, светостта и ползата от Създанието, светите Отци и ръководителите на църквата(XIV);

и) отказът да признае всякаква земна власт и т. н.

При все това, трябва да признаем, че към различните отрицателни страни на богомилската литература, тя имаше също, от различни гледни точки, едно добро влияние върху своите четци. Тя даваше свобода на фантазията. Главната цел на богомилските басни беше да проникнат в тайнствения свят, да го отгатват, да го изследват и да го опишат. Няколко столетия по-късно, когато богомилската догматика изгуби от своята стойност и когато фантастичните представления останаха като предмети на създанието в изкуството и мистичната поезия, тяхното влияние остава в творбите на живописта, и скулптурата(126). Освен това, югославянската литература дължи на богомилите, благодарение на тяхната пламенност за четене, широкото развитие на артистичните и исторични апокрифи, които не съдържаха вече никаква следа от богомилска ерес, като например: «Историята на Соломон и на Китовраз», «Йоасаф и Варлаам», «Стефанит и Инкхилат» и пр.(127) Почти всички познати апокрифи преди богомилската литература, както и всички тези, които се явиха през нейното съществувание, бяха преобразени според тяхната гледна точка. Те много допринесоха за съвършенството на българския литературен език в богатството на изражението, по форма и по стил. Благодарение също на тяхната ревност да преподават и да пътуват, богомилите служеха за звено в културните отношения между славяните, и между Изтока и Запада(128).

Чрез своята доктрина и чрез своите книги, те дадоха да се роди художествената литература. Презвитер Козма, монахът Атанасий Йерусалимски, след туй «Синодика» на цар Бориса, споровете и решенията на търновските събори са продукт от борбата против богомилската ерес. От литературна гледна точка, богомилите имат една неоспорима заслуга: те извънредно много допринесоха за разпространението на българския литературен език извън България, в Сърбия, в Босна и в Русия, създавайки официалния литературен език на целия югоизточен славянски свят(129). Богомилството е играло в България ролята, играна във Франция от албигойците. Професор Лансон(130) поддържа, че кръстоносният поход против последните е бил голямо литературно събитие, което допринесе за разпръсването на френския език до бреговете на Средиземно море.

При все това, богомилската доктрина, бидейки само опровержение на съществуващия ред в литературата, която се вдъхновяваше от това, съдържаше голяма тайнственост и неясност.

Поп Богомил и според неговия пример, и другите еретици, не се ограничаваха в една система напълно определена. Презвитер Козма разказва, че богомилите поясняваха произхода на нещата, кой както желаеше и техните мнения си противоречаха. «Не бо состоятся вкупѣ рѣчи ихъ, якы гнила свита. Другъ бо друга ихъ прекытриши хотяще, своимъ кождо умышлен[i]емъ имя творятъ своему си отцу и учителю»(131). Това «разнорѣчiе» хвърля отражение върху доктрината на богoмилите, която още от своето явяване се разделя на много общини(132). Предметът на спора произлизаше от тяхната пламенност за преподаване и за съчиняване. Всеки богомил желаеше да стане учител, всеки се стремеше да открие нещо ново и това правеше, че тяхната литература беше пълна с разкази и фантастични басни, свързани със старата еретическа вяра. Там, където контактът с манихеи и павликяни бе доста близък, богомилите се показваха дейни сътрудници на дуализма. Там, където влиянието на тези две секти бе по-слабо, богомилите се показват тоже със смекчени дуалистически идеали. Виждайки всичко това, богомилската църква още от времето на поп Богомил, се раздели на две отделни общини: «Чина българска» и «Чина Драговическа»(133). Другите общини се формираха от тези две главни. «Чина Българска» приемаше един смекчен дуализъм, среден монотеизъм и поучаваше, че злото е временно, за късо време. Тази църква, основана и образувана от поп Богомил, даде името на различни други богомилски общини и я считаха като «Майка на църквите»(134).

«Чина Драговическа» проповядваше един строг дуализъм. Тя бе по-слаба от първата, но към края на царуването на Петър, тя стана по-силна, благодарение на руското нашествие в България и на движението на славянските народи от север на юг. Тази е богомилската църква, която беше пренесена първа на Запад(135). Двете общини, които преминаха след това на запад(136), се различаваха със своите имена: [«ordo de Bulgaria» и «ordo de Dugrutia»].

Богомилското учение, както и тяхната литература минаха от България на Запад, вероятно, в южна Италия(137). На италианска почва то се вкорени само в Ломбардия, където можеше да се скрие от преследванията на папата и то в градовете, благодарение на благородниците, които го защищаваха. Във Франция първите богомили се появяват в 1017 г. Техният главен център беше Тулуза(138). В 1146 г. те се явяват в Колон и след туй, намираме ги в Страсбург, и други градове на Рейн(139). Наскоро след това новата доктрина минава река Сава и се разлива в Сирмия, Славония, Бохемия, и т. н.

На Запад те не се наричаха богомили или «бабунь[i]»(140), а носеха различни наименования. В Италия се наричаха «патарени» (от предградието на Милано Патар). В Италия и Германия бяха «катари» (произходът на туй име не е ясен; от него произлиза германското име Кетсер и чешкото Качир). Във Франция — «албигойци» (от града Алби), или «тъкачи» (понеже техният живот беше последван от голямо множество ученици, които се набираха от тъкачите). Те самите се наричаха «християни, добри християни, добри хора». Те никога не забравиха, както техните противници, българския произход на тяхната доктрина, а от там произлязоха и имената «Bulgarorum haeresis, Bulgari, Bugri» и даже една френска обида — bougre (мерзавец)(141). Богомилите на запад употребяваха Библията, преведена на провансалски от гръцкия текст и не от Vulgata(142).

Богомилската ерес се разпространи с една такава бързина, че в началото на 13 в. цяла Централна и Южна Европа, от Пиринеите до океана, до Босфора и Олимп, беше обкръжена от една верига богомилски колонии. Вярващите на Ломбардия и на Южна Франция бяха в постоянни връзки с техните братя в България, Византия и Босна(143). Иречек дохожда до заключение, че благодарение на богомилите, много преди превземането на Константинопол от кръстоносците и след туй поробен от турците, размяната на мисли, въпреки тайната, съществуваше между Изтока и Запада(144) от доста дълго време.

Има писатели историци, които виждат в явяването и развитието на богомилската ерес началото на Реформацията и на Възраждането в Европа(145). Като не опровергават глупостите в техните книги и в тяхното учение, те констатират в богомилите големи позитивни качества. Първо, тези учени казват, че животът на богомилите не беше празен; той представлява една верига от усилия и опити да се освободят от всяка власт и от всяка форма, отбелязвайки по тоя начин пътя към свободата и напредъка. Според тяхното мнение, богомилската революция съдържа зародишите и елементите, върху които великите реформатори на западна Европа основаха след туй делото на Реформацията(146).

Ние не сме съвсем съгласни с тези учени, които се стараят не само да оправдаят, но и пеят хвалебствия на богомилското верую. Разбира се, ние не отричаме съкровищата, които имаше без оспорване в богомилския хаос. Но колко тежат малкото ценности, малкото заслуги, в сравнение с едно падение и едно общо разлагане? Богомилската доктрина е създала тъмни и строги характери, които търсеха истината в басните, магията, проклятията, суеверията... От една страна, те образуваха общините, а от друга — разрушаваха връзките в семейството, в народа, в държавата. Над любовта, над красотата и над хармонията, те поставяха едно неразбираемо описание от «лоши духове» и искаха да променят земния живот в една верига от тежки страдания и хубавата природа в една жална пустиня. Над неизменните истини на християнската вяра, те предпочитаха да поставят измислиците на една болна фантазия и ето резултата на богомилското верую:

България, силна и образована през времето на Борис и Симеон, започва своя упадък през царуването на Петър и свършва като поробена след Симеон, от византийците(147). България, която при Борис и Симеон започна да се освобождава от предразсъдъците и от езическите глупости(XV) и започна да навлиза в базата на християнската доктрина, пое отново през времето на Петър и благодарение на богомилите, товара на един заплетен живот чрез езическото, еретическото и суеверно смесване.

Презвитер Козма беше посочен от съдбата да се бори против това тъмно учение. Той не можеше да постъпи другояче. Остана верен на идеала на знаменитата Преславска школа, представлявайки най-доброто от светите идеи през епохата на цар Петър, убеден вярващ, истински служител на Христовата църква. Схващайки душата на християнската доктрина, Презвитер Козма не можеше [друго], освен да посвети своята енергия и своето знание на борбата против богомилите, които бяха напуснали храма на св[етата] истина за тъмните бездни на лъжливата вяра.

ІІІ. Презвитер Козма

През неспокойната епоха, през която духовете кипяха, когато ставаше отслабването и падането на България през царуването на цар Петър (927–968), Презвитер Козма се явява като единствена светлина(148). Той съсредоточи в своята литературна и религиозна дейност всичко, което бе достойно за един истински гражданин, за един истински християнин и един пламенен служител на християнската църква. В своето време той е отражението на най-добрата творческа част от живота. Неговата любов към дълга се вмъква навсякъде. Той (дългът) е двигателната сила на всичките му мисли, на чувствата му и на действията му. Той наблюдава, той говори, той действа винаги и навсякъде открито. Никога не се двоумеше и не познаваше страха. Целият му живот е един пример на сила в услуга на истината. Той вярва непоколебимо в Бога, той го обича и той се отдава с цялата си душа на творческа услуга на човешките нужди, представяйки чрез словото и чрез изпълнение на дълга примера на живот, според Евангелието.

В неговите думи се чувства могъщественият глас на пророка, който утешава и засилва тези, които го заслужават, но се бори с тези, които трябва да бъдат порицани. Той не говори никога с мисълта да се хареса на когото и да било, но само да служи на истинската вяра. Неговата строгост засяга наравно целия свят. Богомилите не бяха единствени да почувствуват силата на неговите проповеди, но също и православните, особено монасите, свещениците, болярите и управниците. Той бичува със своето красноречие всички тия, които водят един живот против законите на християнството. Чрез неговата логика, едновременно ясна и твърда, изразяваща един сигурен ум, той доказва лъжливостта и тъмните точки на богомилската доктрина, и анализира без милост всичките пороци на живота на духовенството и на народа. Той мрази «християните само на име» и осъжда всички тия между православните, които бидейки само християни по име, не живееха по християнски.

В своите проповеди той ни дава една вярна картина на жалката действителност на неговата епоха и се старае да посочи пътя на разкаянието, на възраждането и на съвършенството. Той винаги държеше пред себе си вечната книга на истинския живот отворена. Той я четеше с вяра, вдълбочаваше се в нея с жар и се учеше с любов. Той издигна своите принципи върху основата на Библията и търсеше да постигне идеала на библейския живот. Той търси човека в човешкото същество и жертвува на този съвършен тип на човека своята любов на свещеник, и своята литературна работа. Ние го срещаме в ролята на апостол, който прокламира общонеобходимото образование. Той е неприятел на невежеството и на всички привилегии. Слънцето разпръсва мъглата във физическия свят, образованието разпръсва невежеството в духовния живот на човека. Трябва да се даде на всички възможност да използват плодовете на сериозната наука. Ето неговата главна идея: първо, трябва да издигнеш и духовно да образоваш човека, да го поставиш на пътя на истинската вяра и само тогава външният човешки живот ще бъде в условията, които отговарят на неговото предназначение и биха могли да му дадат достойните плодове на християнската култура. Вътрешната свобода улеснява външната свобода. Любовта, която извира от вътрешността, не може да остане скрита; тя води към братство, свобода, равенство и съвършенство...

Цялата дейност на Презвитер Козма, основана върху тези принципи, е гласът ...
http://www.electronic-library.org/books/Book%200036.html