Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.03.2012 20:54 - Г.Константинов-български толстоист
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 2019 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 22.03.2012 21:09


Живот, отдаден на литературата. 110 г. от рождението на литературния критик Георги Константинов
Автор: Радка Пенчева
Понеделник, 19 Март 2012 09:49


Отдавна ми се иска да споделя своите размишления за изключителния критик и литератор Георги Константинов. Струва ми се, че неговия кръгъл юбилей е подходящ повод за това.



Не е имало случай да потърся информация за български писател в книгите му и да не съм намерила каквото търся. Имам късмета да притежавам голяма част от трудовете му в личната си библиотека и те винаги са ми били помощник в работата. Правило ми е впечатление, че много от съвременните критици и изследователи ползват трудовете му, но някак си пропускат да отбележат това. Последната му книга „Моето поколение в литературата“ т.2 излиза през 1970г. и след това нищо от този критик не е преиздавано. Повече от 40 години се е настанило едно мълчание около името му. Това, разбира се, говори за морала на съвремието ни, а не за качествата на делото му. Чест прави на дъщерите му – професорките Елка и Божанка Константинови, които преиздадоха през последните двадесет години книгите му „Душата на Македония“ и „Български писатели – творци на литературата за деца и юноши“. Втората книга, излязла в два тома, е дело на Божанка Константинова, която освен осъвременяване на първото издание на Г.Константинов с нова библиография, написва и т.2 под същото заглавие, в който включва писатели, създали творби за деца и юнощи, които творят след излизането на т.1 и до 1996 г., когато е публикувана книгата. Това издание, плод на много работа, е израз на един достойно изпълнен синовен дълг.



Георги Константинов е роден на 25.02.1902 г. в гр.Кюстендил.1 Семейството му е било средноимотно. Завършил е гимназия в родния си град, а след това славянска филология в Софийския университет при професорите Михаил Арнаудов, Йордан Иванов, А.Теодоров-Балан, Л.Милетич, Стефан Младенов, Боян Пенев, Стоян Романски, Б.Цонев. Издържал се е сам – бил е домакин на фурна в Кюстендил, която доставя хляб по време на войната по фронтовете на Македония. В София става парламентарен кореспондент на редица вестници. От 1923 г. до 1934г. е член на редколегията на в-к „Радикал“. Неговото име е неизменно свързано с дейността на Радикал-демократическата партия, възстановена след 10 ноември 1989г. от дъщеря му проф.Елка Константинова. Сам той на доста места споменава, че изповядва идеите на Л.Толстой, че е толстоист по душа и убеждения. В очерка си за романа на Емилиян Станев „Иван Кондарев“ от книгата му „Моето поколение в литературата“, Г. Константинов пише: „Бях двадесет и три годишен, почти като Кольо Рачиков. Изкарвах си вече прехраната като кореспондент на вестници. Тежките, трагични задължения на професията ме изпратиха след април 1925 година на някогашните еврейски гробища, гдето се беше стекла цяла София, за да гледа как ще бесят Марко Фридман, Задгорски и Коев...Не мога и досега да се освободя от внушението, че онзи, който ме изпрати там като „кореспондент“, искаше между другото да изпита и едно садистично удоволствие: да види как ще понесе зрелището един младеж толстоист...“2 Този епизод Г.Константинов разказва, защото по някакъв начин му напомня финалната среща между Кондарев и Христакиев в романа.



Особено ценни са подобни мемоарни свидетелства в очерците за всички автори, чието творчество е обект на критическа интерпретация от Г.Константинов. За писател, когото познава още от ученическите си години в гр.Кюстендил – Емануил Попдимитров, той написва първата си книга, публикувана през 1922 г. Макар и младежка, творбата визира доста същностни черти от творчеството на поета.



През 1928 г. по цял свят и у нас се чества 100-годишнината от рождението на Л. Н. Толстой. По този повод през 1929 г. излиза изследването на Г. Константинов „Лев Толстой и България“ в библиотека „Свободна мисъл“, която е издателство на анархистите в България. Ще разгледам книгата по-подробно, защото тя е пръв опит у нас да се обгледа влиянието на Л. Н. Толстой като мислител, а не само като писател.



Книгата започва с диалога между Душан Петрович Маковицки, приятел на Толстой, бил до него в последните му дни, и София Андреевна. Ще го предам изцяло, понеже е твърде показателен и в подкрепа на тезите на Г.Константинов:



„София Андреевна пита за къде са тръгнали. Д. Маковицки със същия равен глас, със същата интонация, без да обръща внимание на повишения тон на графинята, отговаря:



- Далеко.



- Но къде?



- Най-напред в Ростов на Дон. Там задгранични паспорти щяхме да си извадим.



- А после?



- В Одеса.



- По нататък?



- В Константинопол.



- А след това къде?



- В България.



- Имате ли пари?



- Пари имаме достатъчно.



- Колко именно?



- Достатъчно.“3



Г. Константинов разсъждава по проблема защо, когато Л. Толстой е на прага на смъртта, готов да се слее с вечността, обръща поглед към България. Може би защото тя е най-близката славянска страна? А може би защото има лични спомени от времето на Севастополската обсада от гр.Силистра? След Освобождението Толстой живо се интересува от България – от управата й, народа й, разпитва българите, които отиват при него в Ясна поляна, мечтае да види България като Швейцария на Балканите. Той знае, че в България има толстоистки колонии, вестници, списания, в които праща свои статии. Знае, че у нас е познат, че дори издигнати хора не се притесняват да кажат, че са негови последователи, а един бивш министър и водач на партия е превел „Война и мир“.4 Това той знае от Христо Досев – негов последовател, който го посещава през 1907г. в Ясна поляна и му казва, че у нас има свобода на печата, че всеки публикува, каквото си иска, за разлика от Русия.



Интересът на Толстой към България датира още от 50-те и 60-те години на ХІХв. във връзка с тогавашната политика на Русия, и то най-вече, през Кримската война. Сам взима участие в боя при Силистра и пише великолепните „Севастополски разкази“. Той помни нашия народ като „...високи, снажни, красиви хора. - Никога не ще ги забравя. До тогава не бях виждал такива хора...“ 5.



Същите спомени Толстой споделя и пред общественика и журналиста Д.Ризов, който през 1899г. го посещава с цел да измоли застъпничеството му пред европейската съвест за облекчение съдбата на македонците. Разговорът между тях е публикуван в статията „На гости у граф Толстой“ (сп.“Мисъл“, 1900 г., с.151). Толстой изпраща Ризов с отказ, поради убежденията си да не се меси в политиката. Защото е враг на всяка земна власт. Смята, че мълък народ, какъвто е българският, не може да участва във войни с големите сили, а да работи за нравственото си издигане и по този начин да влияе на големите сили.



В България Толстой става популярен през 80-те години на ХІХ в., когато навлизат левите и социалистическите идеи, и се изяснява Толстоевият анархизъм. По това време се превеждат произведенията му „Кройцерова соната“(1890 г.), „Изповед“(1889 г.), „Възкресение“(1900г.). Те влияят силно върху българската интелигенция. Негов преводач е Сава Т.Ничов – последователен привърженик на толстоизма у нас, а издател на нравоучителните му съчинения е Т.Ф.Чипев. Особено голямо влияние у нас има „Кройцерова соната“. И все пак животът и идеите на Толстой стават най-ясни през първото десетилетие на ХХ век, когато се заражда движението на толстоизма в България. Създават се колонии, общества, вестници, списания, цели издателства, които разпространяват анархистично-християнските толстоистки идеи. Г.Константинов посочва, че по своето влияние у нас Толстой има само един съперник: Карл Маркс. По численост последователите на Маркс са повече. Това се дължи на факта, че последователите на Маркс се увличат по неговите идеи посредством политическата проповед и демагогия, външно, повърхностно и случайно. При възприемането идеите на Толстой изборът е личен, осмислен дълбоко. Тези идеи се разпространяват чрез неговото творчество, което по вдъхновеност и художествена яснота съперничи с евангелията, посланията му са вечни и не зависят от политическите и икономическите условия.



Г.Константинов посочва и първия значителен обществен факт у нас, който кара общественото мнение да се заинтересува от толстоизма – отказът на Г. С. Шопов от военна служба. Самият Шопов излежава присъда в затвора заради този отказ. Сава Ничов и Г. Шопов през 1903 г. започват да редактират и издават списание „Лев Толстой“. Шопов става пътуващ книжар и издател, за да проповядва толстоизма. Той разменя писма с Л.Толстой, които са изключително интересни. През 1901 г. се създава първата толстоистка колония у нас в с.Долна баня, Самоковско. Тя престава да съществува, но наскоро след това – през 1907 г., се създава втора колония в с.Алан-Кайрак, Бургаско. В селото се издава списание „Възраждане“. Членове на колонията са Христо Досев, Димитър Жечков и Стефан Андрейчин. Първите двама са синове на милионери, но напускат семействата си и търсят утеха чрез физическия труд, приближаване към природата и Бога. Христо Досев заминава за Ясна поляна, живее почти една година в близост до Толстой. Издава книгата „Близо до Ясна поляна.1907-1909г.“.(С., 1909г.). Пише статия за колонията „Възраждане“, както и книгата „Етика на храната или пионерите на вегетарианството“. Димитър Жечков умира рано – през 1908г., а списанието продължава да се издава от Стефан Андрейчин. На него Толстой изпраща своите ръкописи и тук за пръв път на български език излиза статията му срещу смъртното наказание „Не могу молчать“, както и още няколко.



Г.Константинов посочва, че около колонията „Възраждане“ се създава кръг от писатели, изповядващи толстоисткия християнски морал. Те стоят изолирано от развитието на българската литература, но имат определени постижения. По-значителни от тях са:



Илия Енчев – драматург, автор на три драми: „Тъмни зори“, „Въртоп“, „Забравени“.



Поети: Н.А.Венетов – издал в Бургас през 1919 г. стихосбирката „Стъпки по снега“ и Йордан Ковачев – издал две стихосбирки: „Моето утро“, „На невидими струни“ и томче с разкази „Искри“.



Друг поет, починал рано, е Петко Топалов, оставил стихове и легенди - „Песни и легенди“. Константинов посочва, че легендата е обикнат жанр на творците от „Възраждане“. Христо Досев също пише легенди. Велико Самин издава „Светулки в тъмата“, „Жертва и вяра и безверие“.



Интересен автор е Добри Юруков, чийто труд „Григорий Петров, личността и делото“ (1927 г.), подлага на критика учението на този духовник, пребиваващ у нас по това време.



Издват се и списанията:



„Свободно възпитание“, редактирано от проф.Б.Кацаров, който по-късно е титуляр на катедрата по педагогика в Софийския университет. Друг професор по педагогика – П. Нойков, без да е последовател на Толстой, през 1909г. издава книгата „Педагогията на Толстоя“, която е обективно написана.



„Ясна поляна“ - списание, което излиза две години (1922 -1923 г.) с редактор Велико Самин.
„Наука и разум“ - излиза в гр.Пловдив, редактор М.Аджаров.



Вестник „Ново общество“ - излиза след събитията от 1923 г., ред. Ст.Баиров.
От 1900 до 1929г. четири издателства у нас издават Л.Н.Толстой: „Ново слово“(1903-1904 г.), „Живот“(повече от 15 години), „Възраждане“(от 1907 г.), „Посредник“(от негови последователи). Трябва да се добавят и издателствата на Чипев, „Игнатов и Синове“, което подготвя 15 томно издание.



Г.Константинов посочва, че Толстой е най-четеният автор в България. Неговото влияние се изразява и в увеличението на вегетарианските и кооперативни сдружения у нас. Влиянието на идеите на Толстой се простира и по-широко – в личния и семейния живот на хората. Има и мнозина издигнати люде, привърженици на Толстой. Като такива са посочени Найчо Цанов, съчетаващ в личността си християнина-толстоист и политическия деятел, и Димитър Драгиев – един от създателите на БЗНС у нас.



Какво е влиянието на Л.Толстой върху българските писатели? На този въпрос Г. Константинов също дава точен отговор. Нашите писатели, според него, търпят много повече влияние от Пушкин, Гогол, Тургенев. У тах има повече възторг към творчеството му, отколкото последователи. Но Толстой и в Русия няма последователи. Защото е гений, защото всеки опит да се доближи някой до него, ще бъде жалка пародия. Все пак, известно влияние като художник Толстой има в България. По този повод Пенчо Слевейков пише статия за него. В нея той отбелязва влияние на Толстой върху П. Ю. Тодоров. Сам П.Тодоров говори за това, но Г.Константинов посочва, че той му влияе по-скоро като на личност, отколкото като на художник, макар че в идилиите му лъха спокойна човечност и нравствена чистота. Критикът намира влияние на творчеството на Толстой и у Йордан Йовков. Мисли, че военните му разкази напомнят „Севастополски разкази“, а „Шибил“ - „Хаджи Мурад“. П.Ю.Тодоров пък намира влияние на Л. Толстой върху Антон Страшимиров – в творбите му „Смутно време“, „Среща“ и „Вампир“.



По-интересно, според Г.Константинов, е да се проследи отношението на нашите писатели към Толстой, изразено в техните изповеди и статии. Толстоизмът оказва несъмнено влияние върху българската интелигенция и не са малко литературните герои, които го изповядват, или пък отделни явления в нашата литература са обяснени от гледище на нравствената философия на Толстой. Г. Константинов отбелязва, че последовател на толстоизма чрез поетичното си дело е Николай Лилиев, чието творчество е пропито от дълбоко религиозно чувство, монашеско отричане и смирение.



В изобразителното ни изкуство за последователи на толстоизма критикът посочва Владимир Димитров-Майстора и Борис Георгиев. Божествено чисти идеи присъстват в творбите им, а личният им живот е само едно приближаване към Бога и доброто.



Георги Константинов заключава, че влиянието на Толстой у нас е несъмнено. След Русия, най-голямо то е у нас. И това се дължи на следния факт: „Българинът, със своята склонност да търси разумно обосноваване на всеки факт преди да го признае за полезен, със своята прекалена разсъдъчност е естествено предразположен към една религия, като тая на Толстоя, гдето е прочистена всяка мистика и екзалтация, гдето истината за Бога и истината за човека са тъй просто и нагледно съединени“.6



Преди години проф. Елка Константинова ми подари книгата на Г.Константинов „Българската литература след войните“(1933 г.). Сам авторът смята тази своя книга за първа, защото на титулната страница е поставил посвещението: „На своя учител проф.М.Арнаудов посвещавам първата си книга“. Наистина, тази творба на Г.Константинов за нас е любопитна с факта, че той се опитва да очертае новите особености в литературата ни след Първата световна война, когато у нас се чувства влиянието на европейския дух, спомогнал българската литература да скъса с битовизма, да се издигне до универсализма и значимостта на идеите в големите европейски литератури. Едновременно с този процес е засегнато и влиянието на руската литература, в която по това време шестват модернистичните школи на дадаизма, футуризма, експресионизма, пролеткулта и т.н. Подложена на тези различни влияния „българската литература е някак разкъсана, хаотична“. И авторът посочва, „че се разчиства пътя на нещо значително, което тепърва иде“. В книгата са включени обширни очерци за българската белетристика и поезия, последвани от отделни студии за Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Ангел Каралийчев, Владимир Полянов, Никола Янев, Боян Пенев, Васил Пундев. Включени са и авторовите разсъждения за две книги на проф.М.Арнаудов: „Психология на литературното творчество“ и „Неофит Хилендарски Бозвели“.



Завършва с главата „Теории за българския дух“, която в същността си е рецензия за книгата на К.Гълъбов „Зовът на родината“.



Още в младостта си Г.Константинов поразява с широкия диапазон в интересите му. Подобно на университетските си професори, той се опитва да обхване един обширен кръг по отношение на авторите и периодите в българската литература – от старабългарската през възрожденската, до съвременната. И резултатите не закъсняват. През този период излизат монографиите му „Любен Каравелов“(1936, ІІ изд.1949г.), „Г.С.Раковски и българската революционна идеология“(1939г., книгата е преведена и на сърбохърватски), „Вук Караджич и Любен Каравелов“(1938 г., двуезично издание на български и сръбски език). Следват цялостните му трудове: „Стара българска литература“(1942г.), „Нова българска литература“ - т.І: „От Паисий до Вазов“(1943г., ІІ изд.1947 г.) и т.ІІ: „От Вазов до наши дни“(1943г.). Тези завидни по обем и съдържание книги в същността си са една история на българската литература. Хронологично подреден, материалът разкрива богатството на нашата литература. Принципът на подредба е от общото към частното. Разгледани са отделните периоди в литературния ни развой, и отделните жанрове, а след това – характеристика на проблемите в творчеството на всеки автор. Веднага искам да отбележа, че българските писатели са включени максимално пълно. Днес повечето от тях отдавна са влезли в литературната ни класика, някои са малко известни, други са напълно забравени. Важното е, че трите тома съдържат голям масив информация, която може да попълни празнотите в познанието ни за писателите от отминалото време. Личността и творчеството на всеки автор са очертани с най-характерното за тях. Не са пропуснати и влиянията на различни философски и критически идеи, както и влиянията от други творци и книги върху отделните писатели. Специално внимание е отделено на социално-психологическата атмосфера на времето и какво е въздействието й върху творците. С дълбоко познание е проследено и развитието на литературната ни критика.



Тази своеобразна история на българската литература и до днес не е изгубила значението си и е ценно помагало за всеки критик и изследовател. Аз самата многократно съм се убеждавала в това. Ние – съвременните изследователи - имаме за задача днес да извадим от забравата редица автори, които по идеологически или други причини бяха пренебрегвани или обречени на забрава след 9.ІХ.1944 г. Така, когато подготвях за печат томче с творбите на Георги-Асен Дзивгов, само в книгата на Г. Константинов намерих информация за него. Подобно е положението с творчеството на Иван Кирилов, Стилиян Чилингиров, Асен Христофоров и още много автори. Творчеството им е обречено на забрава, а то напълно заслужава вниманието ни. В този ред на мисли попадат и писателите от т. нар. „втора редица“. Защото, убедена съм, корпусът на една национална литература се състои не само от големите, а и от по-малките имена, дали своя дял в литературата ни. Разсъждавайки за изчерпателните изследвания на Г. Константинов, ние се удивляваме как един човек може да свърши работа колкото цял институт!



Тук е мястото да отбележим, че Георги Константинов сътрудничи активно и на литературния печат – редовно печата рецензии и статии в списанията „Златорог“, „Българска сбирка“, „Демократически преглед“ и мн.др. Тоест, той е и един оперативен критик. Вероятно тази му дейност му е помогнала много при създаването на по-обемните му творби. От дъщеря му проф. Елка Константинова знам, че след 1934 г. той се е издържал само с литературен труд, бил е професионален литератор според днешните ни представи. Редактирал е над 80 книги на български писатели, превел е много книги от руски на български език - „В навечерието“ на М.Тургенев, „Обломов“ на Н. Гончаров, „Тарас Булба“ на Гогол, „Престъпление и наказание“, „Записки из мъртвия дом“, „Унижените и оскърбените“ на Ф. Достоевски, книги на Л. Н. Толстой и мн.др.



Особено място в творчеството на Г.Константинов заема книгата му „Душата на Македония“.(1941г., ІІ изд.1993 г.) Посветена е „на светлата памет на брат ми Кирил, децата му Константин и Марийка и снаха му Здравка – загинали най-трагично в деня, когато изгрява свободата на Македония“. Вероятно емоциите, породени от тази трагична загуба, са причината да се появи този изключителен текст за Македония – изконна българска земя. Структурирана в 3 части, книгата започва с главата „Какво е за нас Македония“. Още на първата страница Г.Константинов пише: „Македония за нас не е жизнено пространство, стопанска необходимост или обект на шовинистична страст – тя е част от плътта ни, елемент на съвестта ни, свещена опора за нашия дух. С нея не свързваме никаква корист. Тя за нашето съзнание е нещо много по-възвишено от онова, което е обикновено родната земя – защото тя е родина на нашето слово, щит на упоритостта и вярата ни.



Съсредоточете мислите и чувствата си над образите на двамата солунски братя, на Климента и Наума, на цар Самуила, Петър Деляна, на Паисий, Джинот, братя Миладинови, Пърличев, за да усетите онова, за което може би не всякога сте имали ясна представа, а да усетите очарованията, с които е напълнила сърцата ни Македония.“7



В стила на старите жития, Г.Константинов се притеснява, че не е поет и чувства немощно словото си, за да възпее сърдечната ни свързаност и възхищение към Македония. Иска скромно и искрено да изкаже това, което отдавна тежи на сърцето му. Години наред българите мълчат, защото се надяват, че по пътя на споразуменията и дипломацията със сърбите, ще се разрешат проблемите с Македония. Сам авторът се е надявал, че сърбите могат да постъпят разумно, дори два пъти е бил лектор по български език в Белград. Дори, след смъртта на брат си и семейството му от сръбските бомби, вярва, че трябва да се работи за взаимно сближаване. Спира се подробно на сръбските домогвания спрямо македонското население, като не пропуска да отбележи и високото българско самосъзнание на македонците, разглеждайки този процес в исторически аспект.



Втората част на книгата е озаглавена „Душата на Македония“. Г. Константинов акцентира върху особеностите на македонските българи – граждански трезви и войнстващи патриоти. Дава пояснения защо те са такива. По особено поетичен начин авторът разказва историята на македонските градове, духът им. Откроен е култът към Св.Климент Охридски, когото населението почита като Христов Апостол, нему се кланя, а не толкова на Бог Саваот. Авторът прави и едно своеобразно пътуване из различните градове в Македония, като ни запознава и с най-известните просветители и издигнати люде, излезли от тях. От Ресен, например, са Андрей Ляпчев, Симеон Радев, Трайчо Китанчев. Подробно са разгледани животът и делото на последния. Трайчо Китанчев учи в Цариград, завършва семинария в гр. Киев. След Освобождението се завръща в България и учителства на различни места – Петропавловската семинария, Пловдив, Солунската гимназия, Търново. Става депутат от Търново, по-късно основава Македонски братски съюз, който да работи за освобождението на Македония. Неговото верую е следното: „За да може българският народ да бъде една неделимост, той трябва да обедини всички свои части, които са вън от нашето отечество. Без такова съединение не може да има български народ. В тия тесни граници не можем да съставляваме нищо цяло.“8 Автор е на редица дидактически стихове и балади, подражава на Ботев и Каравелов. През 1895 г. като приложение на сп.“Мисъл“ излиза преводът му на романа „Дон Кихот“ от М.Сервантес. Превел е книги от Гогол и други руски автори.



Следващият град, на който се спира Г. Константинов, е Битоля – родното място на К. Мишайков, Робевци, Йордан Бадев, Борис Зографов, Н. Трайков. Преди войните градът е бил средище на вилает, главен град на Македония. Упадъкът на тази област започва след подялбата от 1913 г., когато от Македония са откъснати Солун, Лерин, Воден, Костур. Въпреки това градът пази своя аристократизъм и традиции. Близо до него е завоят на река Черна, където са се водили битките между нашите войски и англичаните. Битоля е стар град, основан два века и половина преди Христа. Римляните прокарали през него прочутия Игнатиевски път. Българщината се събужда трудно в Битоля поради силното надмощие на гърци и власи в града. Но българската община постепенно създава свои училища и църкви. Заслуга за националното осъзнаване на битолчани имат най-много Йордан Хаджи Константинов – Джинот, бащата на Райко Жинзифов, В.Манчов, Димитър Македонски, д-р К. Мишайков и дядо Генадий – бивш дебърски митрополит, присъединил се към Екзархията. Битоля е многонационален град, но българският етнос е доминирал в него. По тази причина битолчани са по-дипломатични и отворени. Градът става център на Македонското революционно движение.



По подобен начин са очертани особеностите на градовете Прилеп, Велес, Скопие, долината на Вардар, дебърската резбарска школа, природните красоти и забележителности на Македония. Мисля, че тази книга на Г. Константинов поставя началото на един особен жанр в нашата литература, който условно можем да наречем „животът на градовете“. Творбата в никакъв случай не е пътепис или пък от типа на историко-географските описания на Павел Делирадев. Г. Константинов умее да улови тънко особеностите на пейзажа, историята, народопсихологическите особености на населението, запазените културни паметници – всичко онова, което очертава „душата на Македония“. В този смисъл изследването на Г.Константинов е пионерско в нашата литература.



Последната глава е озаглавена „Народни будители от Македония“. Те са в основата на българщината – с личните си дела, с гражданското си поведение,с книгите, които ни оставят. Ето и думите на автора: „Заслугите им за духовния напредък и народностното свестяване на всички българи са широки, дълбоки, неизмерими – за тях трябва да се пишат не отделни статии, а цели книги! Като си ги припомним само, ние ще можем отново да почувствуваме ролята и значението на нашата класическа земя за историческото развитие на народа ни“.9 Паисий Хилендарски, Хаджи Йоаким Кършовски, Неофит Рилски, Йордан Хаджи Константинов - Джинот, Неофит Бозвели, Димитър и Константин Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев – за всеки от тях Г. Константинов прави характеристика на дейността и творчеството му.



„Душата на Македония“ е изключително интересна книга, от която лъха чист патриотизъм, любов и почит към тази чудна българска земя и нейните издигнати чеда, земя – изгубена от нас поради зле сложилите се исторически обстоятелства и нашата немара...



Трудно е да се обгледа огромното критическо дело на Г.Константинов. Но искам непременно да отбележа книгата му „Български писатели. Биографски и библиографски данни“ (1948 г.) Притежавам авторски екземпляр на тази книга, на който Г. Константинов прецизно е отбелязал на титулната страница: „Първият екземпляр излезе на 14.ІІ.1948 г., а печатането започна през септември 1946 г.“ Изданието в същността си е литературен справочник, разширено издание на книгата „Творци на българската литература“ от 1941 г.



Книгата „Български писатели. Биографски и библиографски данни“ е много полезна за всеки изследовател. Ако се доверим само на заглавието, ще ни се стори, че това е библиографски справочник. И ще се излъжем. Защото тя в никакъв случай не е скучен справочник, а написана живо и увлекателно. Критикът внася свой индивидуален принос и в този жанр. За какво става въпрос? За онези автори, които Г.Константинов познава лично, той добавя свой спомен в биографията на авторите. Когато пък има оставени мемоарни свидетелства от самите писатели – критикът ги цитира. Така текстът е по-жив и убедителен. И още нещо много ценно за това издание, включващо 188 имена на български писатели – към всеки очерк е дадена и снимка на съответния писател. Днес, за някои от авторите, това са едни от най-рядко срещаните им снимки, а за други - единствените. Това издание допълва по своеобразен начин и книгата на Г. Константинов „Нова българска литература“, където не са приложени биографични и библиографски данни за авторите.



От обзора на това обемно творческо дело на Г. Константинов, спокойно можем да заключим, че то е обективно, обстойно разкриващо българския литературен развой, дело на една цялостна личност. Необходимо е да отбележим, че в разцвета на творческата си възраст, авторът преживява смяната на една политическа система с друга – идването на комунистите на власт след 9.ІХ.1944 г. След тази дата Г.Константинов е обявен за фашист и е изключен от Съюза на българските писатели (СБП). Лично съм виждала и публикувала за пръв път протокола в Архива на СБП, удостоверяващ изключването.Става въпрос за Протокол №4 на УС на СБП от 14 ноември 1944 г. Под № 19 в него е името на Г.Константинов. Мотивите за изключване са следните: „Проводник на фашизма по културна линия у нас. Писал е ласкави статии за Филов и др. След завръщането си от Германия е писал хвалебствени статии за нея“.10 Днес тези твърдения ни се струват наивни. Но в онези години съвсем не е било така. Колкото за хвалебствените статии за Германия – те са били за реда там, за добре устроените градове с цветя по балконите и т.н. Само от беглия прочит на книгите му за Л. Толстой и Македония не е никак трудно да се досетим защо е изключен от СБП... Тези години са били тежки за критика, той съвсем естествено се е страхувал за живота на близките си и за своя собствен живот. От дъщеря му проф. Елка Константинова знам, че по това време му е помогнал много Георги Караславов, който е имал силни властови позиции. За да оцелеят много писатели, в това число и Г.Константинов, са разчитали на познанствата си с хора от новата власт.



И след 9.ІХ.1944 г., в разцвета на творческата си възраст, Г.Константинов продължава да твори. Неминуемо е бил принуден да прави някакви компромиси, но не по отношение на авторите и творбите, за които пише. Издава монографии за Алеко Константинов (1946 г.), Иван Вазов(1950г. по повод 100г. от рождението му), Захари Стоянов (1952 г.), „Писатели – реалисти“ в три тома(1956, 1960, 1962 г.), Николай Лилиев(1962г.), Г.Караславов(1967г.), „Моето поколение в литературата в 2 т.(1967 и 1970г .) и др. Виждаме, че дори е трудно да се изброят всичките му книги в един подобен обзор.



Искам да обърна специално внимание на изследването му за Николай Лилиев. И това не е случайно – Лилиев е вуйчо на съпругата на Г.Константинов – Веса. Николай Лилиев живее със семейството на критика. Контактите им са всекидневни.



Книгата си за Н. Лилиев Г.Константинов пише около 20 години. Започва я през януари 1944г., когато евакуира семейството си в с.Луковица, Ломско, за да го спаси от бомбардировките над София. Там пристига и Н.Лилиев и прекарват заедно три месеца. Г.Константинов води с поета своеобразни беседи, превърнали се в основа на тази книга. Така се запознаваме обстойно с родовата история на Н. Лилиев. Научаваме за ранната смърт на баща му и как той израства със сестра си и майка си, както и с доведените си по-късно лели в гр.Стара Загора. Основно за него се грижи сестра му, тъй като майката е принудена да работи, за да издържа децата си. Това обяснява силната привързаност на Лилиев до края на дните му към сестра му и предаността му към семейството й, с което си помагат взаимно и живеят заедно. Поетът от дете е затворен, страни от хората, живее само сред домашните си. Между него и сестра му привързаността е изключителна. Двамата се жертват един за друг всекидневно. Лилиев е кротък, умен и старателен ученик. Изпращат го да учи в Свищовската търговска гимназия. Г.Константинов отбелязва и някои странности в характера на поета. Например страстта му да се зарича и да спазва заричанията си – такива са пълното му вегетарианство, както и заричането да не създава свое семейство, а да помага на сестриното си, което го е издържало да учи. Г.Константинов се позовава и на много спомени на съученици и приятели на Лилиев, които говорят за чистотата и серафичността му. Такива са спомените на Генчо Стайнов, който говори за дружбата му с Димитър Подвързачов, Борис Бакалов, Ив. Георгиев; на Ружа Подвързачова и мн. др. Р. Подвързачова си спомня за приятелството му с Подвързачов и разкрива кой му дава псевдонима Лилиев – оказва се, че това е Г. Бакалов; спомня си и за страстта на поета към театъра.



През 1905 г. Лилиев заминава да учи литература в Лозана (Швейцария). Там се сприятелява със страстния толстоист Христо Досев. Двамата ходят да работят в руската толстоистката колония. Ето и думите на Христо Досев за поета, които го характеризират много точно: „Ти, Николай, си по рождение приобщен към онова християнско съвършенство, към което се стремим и ние по внушенията на разума си.“11 През тази година Лилиев четял много Ницше, Щирнер, Ибсен, Бодлер, и сам пишел. На следващата година през есента(1906г.) той се завърнал в България и започнал чиновническа работа в една Софийска гимназия, а по-късно и в дъскорезница в с.Долна баня. Имал много време за писане. Там, през 1907г., се запознава с Димчо Дебелянов, който често гостувал на сестра си, учителка в с.Сестримо. Дебелянов по това време е възторжен младеж. Лилиев има заслугата да го запознае с Димитър Подвързачов, което се оказва решаващо за самия Дебелянов. Пак в Долна баня, в една тъмна нощ, Лилиев пътува, за да вземе пощата си направо от влака. На връщане с пощенския файтон с него пътуват двама млади мъже, които си говорят за литература. Когато стигат до селото, той ги поканил в квартирата си. Те били поразени от неговата библиотека. Така се запознава с Владимир Василев и Боян Пенев, тръгнали на гости при д-р Кр. Кръстев на вилата му в Костенец. Тогава Лилиев се среща и с д-р Кръстев, който споделя пред него, че познава поезията ни е до П.Яворов и по-нататък едва ли би могъл да я опознае. Г.Константинов си спомня, че от запознанството си с Лилиев през 1924г. го е виждал да плаче само веднъж – на 26 юни 1927 г., когато умира Б.Пенев. Лилиев говори и на погребението му.



В началото на 1908 г. поетът се върнал в София и станал преподавател в търговския отдел на Трета мъжка гимназия. По това време другарувал с Подвързачов, при когото и живял, с Д. Дебелянов, Георги Райчев, Коста Кнауер. Пишел много. Стихотворенията си давал на Подвързачов и той се разполагал с тях.



Г.Константинов пише на няколко места в книгата си за феноменалната памет на Лилиев. Благодарение на нея поетът печели единствената стипендия за България и заминава да учи две години във Висшето търговско училище в Париж. За особени постижения ръководството на училището го оставя да учи още една година и така завършва и дипломатическия отдел. Този период е най-плодотворен за поета Лилиев. Пише стихове, праща ги в България на Подвързачов, не пропуска нищо от богатия културен живот в Париж. Посещава театри, концерти; в Париж се среща и с много българи, които отиват там по онова време: Христина Морфова, Константин Щъркелов, П. Яворов, Г.Белчев, Георги Маджаров, Петко Стайнов, Анна Каменова, Никола Стоилов, Стефан и Коста Стамболови, Л. Янкулов и мн. др.



В този дух Г.Константинов проследява живота на Лилиев до смъртта му. Умело свързва отделни моменти от биографията на поета с творчеството му – кога какво пише и къде е публикувано. За по-голяма автентичност включва и спомени на хора, които са били приятели и познати на Н.Лилиев. Особено ползотворно е и пребиваването на Лилиев в Австрия и Германия с големия ни библиограф д-р Никола Михов, с когото са натоварени от Варненската търговска камара да събират сведения за българската търговия в миналото в архивите на Виена и Мюнхен. Оттам се връщат с 40 тетрадки от по сто страници със записани данни на немски, френски, италиански, английски език. Тези данни те събират цели три години. От този период са циклите му „Венци“, „Зад стената“ и поемата „Ахасфер“. В този раздел на книгата Г.Константинов включва интересните спомени на Н.Михов, Захари Статков и Арсени Лечев.



След завръщането си от септември 1924г. Н.Лилиев е назначен в Народния театър – отначало като административен секретар, а по-късно като драматург. Там работи до края на дните си, на театъра отдава всичките си сили. Той издига на ново по-високо ниво българската театрална култура, от което, за жалост, нашата поезия губи. Като драматург на театъра Лилиев е следял за чистотата на българския език в сценичната реч, като е държал много на източнобългарския изговор. Имал е грижата и за репертоара на театъра и намирането на нови български пиеси, което означава организирането на конкурси и четенето на стотици пиеси, в това число и на творби от откровени графомани. Негова е заслугата за налагането на пиесата „Майстори“ на Рачо Стоянов, отхвърлена преди това от някакъв „комитет“. Насърчавал е да пишат пиеси и актьори, които е усещал, че имат дарба за това. Голяма заслуга през този 30 годишен период от дейността му са и многото му преводи на съвременни и класически драматични произведения: „Елга“ от Хауптман, „Непознатият танцувач“ от Тристан Бернар, „Фру Ингер“ от Естрод, „Малкият Еолф“ от Ибсен, „Чудото на свети Антоний“ и „Смъртта на Тенданджил“ от Морис Метерлинк, „Електра“ от Хуго фон Хофманстал, „Хернани“ от В.Юго, „Сид“ от Пиер Корней, „Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“ и „Крал Лир“ от У.Шекспир и мн.др. Привлича за сътрудници в театъра и други преводачи – напр.Д. Подвързачов превежда „От ума си тегли“ на Грибоедов, а Асен Разцветников - „Тартюф“ на Молиер.



Периодът, прекаран в Народния театър, е доста тежък за поета. Той е трябвало да изслушва всеки, който отива при него. Всички го помнят като много любезен и внимателен. Вършел е работата си изключително съзнателно, поради което не е имал време и сили за поетично творчество. И това се доказва от двете години прекъсване на работата в театъра – от 1932 до 1934 г. той преподава френски език във Висшето търговско училище във Варна. Тогава написва цикъла си „При морето“.



Г.Константинов е оставил и един своеобразен свой дневник в книгата си от времето, когато вече е съпруг на племенницата на поета (1929 г.) до смъртта на Лилиев (8.Х.1960 г.) Тези записки са много интересни със субективността си, те изграждат образа на Н. Лилиев чрез неговите думи, делата му, отношенията му с близките и колегите му, пречупени през погледа и преценките на Г. Константинов. Тук бих искала да вметна и нещо за компромисите на критика. Вероятно за да излезе през 1960г. том със събрани стихове и преводи на Лилиев, Константинов написва статия за връзките на Лилиев с Г. Бакалов и левите литературни среди: „Четохте ли – питам аз – статията ми в сп.“Септември“? Видяхте ли как ви изкарах революционен поет. Той се усмихва.



- Наистина...тенденцията е малко засилена...



- Нищо. Не съм излъгал. Посочвам „историческата истина“.



Николай пак се усмихва и прави своя характерен жест: маха с дясната ръка, присвил малко шепата си...“Карай да върви!“.12



В отделни глави е проследено творчеството на Н.Лилиев и особеностите на неговата поетика. На тях не се спирам отделно, те са познати на читателите и от някои от другите книги на Г.Константинов.



Книгата на Г.Константинов за Н.Лилиев е ценен източник за личността и творчеството на поета именно със субективните моменти в нея, ценна е и като извороведско изследване, което може да служи на всички, които работят върху творчеството на Н.Лилиев.



За да приключа този бегъл преглед на творчеството на Г.Константинов искам да се спра и на последната му книга в два тома „Моето поколение в литературата“.(т.1-1967 г., т.2-1970г.) Двата тома съдържат очерци за писателите, живяли и творили паралелно с критика. В първия том са включени Хр.Смирненски, Ас. Разцветников, Н. Фурнаджиев, А. Каралийчев, Хр. Ясенов, Г.Милев, Н. Хрелков, С. Румянцев, Д. Талев, Д. Спространов, Ел. Багряна, А. Каменова, Бленика, М. Грубешлиева, О. Василев, И. Волен, Ем. Станев, Г. Караславов и др. В т. 2 – А. Страшимиров, Г. П. Стаматов, Ст. Чилингиров, Н. Райнов, Т. Траянов, Н. Лилиев, Д.Дебелянов, Ем.Попдимитров, Н.Ракитин, Ив.Хаджихристов, Ив.Мирчев, М.Петканова, Н.Марангозов, Ат. Далчев, Д. Пантелеев, Д. Гундов, Св. Минков, Ем. Коралов, П. Вежинов, Ат. Смирнов, Сп. Кралевски, Н. Хайтов, Б. Райнов, В. Ханчев, В. Петров, Ал. Муратов, П. Матев, Ив. Давидков и др. Какво е характерно за тази последна книга на критика? Бих казала, че той умело използва жанра на мемоарния очерк, защото за всеки от творците внася по нещо лично преживяно с него – свой спомен за срещи, за познанства и т.н. Именно с това тези очерци са интересни днес. Защото чрез личните истории на отделните писатели се конструира цялостната история на българската литература от този период. Разбира се, Г.Константинов е анализирал и творби на изброените писатели. И още нещо много важно. Макар и да се старае критиката му да звучи „по новому“, не може да изневери на своя стил да отсее ценното от по-малко ценното, да открои истинските художествени стойности на творбите.



От този бегъл поглед върху творчеството на Г. Константинов оставаме наистина удивени – от широтата на обхвата на разглежданите периоди в българската литература, от броя на включените автори, от различните по жанр негови изследвания. Нима е лесно да се напише цяла история на българската литература и колцина са го сторили? Затова подобни автори не бива да се забравят, да се отминават с мълчание, а да си спомняме с благодарност за свършеното от тях. Наследници на Георги Константинов са двете му дъщери – професорките по литература – Елка и Божанка Константинови, както и техните деца. Синът на проф. Е. Константинова – Васил Василев, е театровед, а синът на Б.Константинова е талантливият писател и драматург Георги Тенев. Един от най-добрите български писатели днес, той е автор на няколко много интересни романа, както и на пиеси и модерни драматургични интерпретации на литературната класика.





Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я И Б Е Л Е Ж К И:


1.За биографичните данни за Г.Константинов съм ползвала поместените такива в книгата Г.Константинов. Душата на Македония. С., Зелена вълна, 1993г., с.155-157.
2.Г.Константинов. Моето поколение в литературата. 1917-1967. С., Български писател, 1967, с.281.
3.Г.Константинов. Лев Толстой и България. Библиотека „Свободна мисъл, С., 1929г., с.3.
4.Става въпрос за Михаил Маджаров. Той е роден в Копривщица. Депутат, водач на Народната партия в Източна Румелия. След русофилския преврат от 1886г. емигрира в Русия. Прекарва няколко години в Одеса, а през 1889г. се връща в България. През този период прави първия превод на български език на романа „Война и мир“. След падането на правителството на Ст.Стамболов е един от водачите на новообразуваната Народна партия. Заема редица министерски и посланнически постове. Умира на 30.І.1944г. в бомбардировките над София.
5.Пак там, с.7.
6.Пак там,с.30.
7.Г.Константинов. Душата на Македония. С., Зелена вълна, 1993г., с.1.
8.Пак там, с.64.
9.Пак там, с.118.
10.Протоколите могат да се прочетат в книгата на Р.Пенчева „Литературният архив – недоразказаната памет“. В.Търново, Фабер, 2003г., с.117-124.
11.Г.Константинов. Николай Лилиев. Човекът. Поетът. С., Български писател, 1963г., с.30.
12.Пак там, с.168.







Тагове:   толстоист,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 2074373
Постинги: 1631
Коментари: 412
Гласове: 1176
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031