Непознатият поет на Бургас
21.11.2009

Поет-толстоист, пръв приятел на Владимир Димитров Майстора е живял в Бургас

Никола Антонов Венетов е едно забравено име на бургаския поетичен небосклон. Творчеството му остава затворено в две стихосбирки “Стъпки в снега” / 1919 г./ и “Насаме” / 1942 г. / , както и в страниците на десетина вестници, списания и литературни сборници под псевдоним Венетов. За едни той е бил благия и сърдечен детски учител от Бургас, за други – съидейник на големия български толстоист Стефан Андрейчин, за трети най-добрия приятел на художника Владимир Димитров – Майстора .

Младост и приятели

Никола Антонов Венетов е роден на 14.10.1882 г. в гр.Дупница. Завършва средно и педагогическо образование в Кюстендили там се запознава с Владимир Димитров - Майстора. Двамата са писари в окръжния съд. Получават месечна заплата по 10 лева, но са изключително старателни изпълнителни в работата си. Техен приятел е и ученика от Педагогическото училище Емануил Попдимитров / 1885-1943 г./, по - късно известен поет, частен доцент при Катедра сравнително литературознание към Софийския университет, автор на едни от най- хубавите стихотворения в българската интимна лирика. Тримата приятели са имали общи интереси, интересували са се от философия, изкуство, религия, изучава ли са съчиненията на Лев Толстой, търсили са духовния смисъл на живота в самоотречението, въздържанието, добротворството, не съпротивлението срещу злото, вярвали са, че смисъл на човека е да съедини мъдростта със знанието. В свободното си време младия Владимир Димитров, в когото напира таланта на художник, рисува по всички свободни пространства, по книгите за протоколи, по врати и стени. Създава портрети на чиновници от съда, съдии, адвокати, подсъдими. Рисува пейзажи из околността на Кюстендил и битови сюжети. На 11 май 1903 г. в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил е открита първата изложба с негови рисунки.

Далновидни общественици от града са видяли големия му талант.Изпращат го да учи в София. Спираме се на този епизод, защото дружбата между Никола и художника е много дълбока и трайна. До тогава той пише стихотворения, но през 1904 г. заминава също за столицата и записва литература. Бедността му попречва да продължи образованието си и е принуден да учителства в бургаските села.


Учител в Айлан Кайряк

През 1906 г. Никола Антонов е учител в с. Айлан Кайряк / дн. Ясна поляна/ Бургаско. В това село същата година е основана първата толстоистка комуна в България от Стефан Андрейчин от Габрово, Димитър Жеков от Бургас, Христо Досев, Цонко Николов и Ташко Комитов. Първите двама напускат следването си в чужбина и се завръщат в България с единствена цел да създадат комуна. Към тях се присъединява и учителя Никола Антонов. Кметът на селото, Стамо Груев им предоставя жилище и земя. България е втората европейска държава, след Холандия, където толстоисткото учение на не насилие, единство и любов на земята се осъществява на дело.

Първите последователи на толстоизма започват да се занимават с градинарство и да издават сп. “Възраждане”/1907-1935 г./, в което популяризират цялостно философията на движението. Кореспондират си лично с Лев Толстой, който казва за списанието, че е “единственото списание в света, отстояващо напълно неговите идеи”. Неоспорим факт е, че Христо Феодосиев Досев / 1887 – 1919 г./ е един от най - въодушевените хора в толстоистката колония край Бургас. През м.август 1907 г. той отива при Лев Толстой в имението му в Ясна поляна и се среща с него. Приет е радушно и разговаря много пъти с него. Подарява на големия руски писател негови книги, преведени на български език и първата книжка от сп. “Възраждане”. Осведомява го подробно за живота на неговите последователи в с.Айлан Кайряк и настоятелно го кани да ги посети. И тук един крайно интересен факт – не без основание се счита, че именно Венетов дава идеята на Досев да предложи на Толстой убежище в селото, където е основана първата толстоистка комуна в България.

Най-точни сведения за този период в живота на Никола Антонов Венетов ни дава именно Христо Досев, виден толстоист, който е учил литература в Лозанския университет – Швейцария, прекъсва следването си по идейни съображения и идва в далечното бургаско село, за да осъществи житейските си принципи като реалност: “Никола Антонов беше учител в с. Айлан Кайряк. Възнисичък, с плосък малък нос на мрачно, мургаво и широко лице, с челни мустаци, черни, някак замъглени подвижни очи, с черна като смола къдрава коса. Ние го намерихме в ужасно душевно състояние. Той тъгуваше, странеше от хората, отчаяно пиеше. Цялата му външност със своята изоставеност и небрежност говореше за душевна пустота и тъга, които го глождеха и не му даваха покой. От начало той странеше и от нас. Избягваше ни, говореше неохотно при срещите ни. Но след като попривикна с нас, той започна да идва в печатницата ни, вземаше книги за четене, разпитваше ни за нашето отношение към разни страни на живота, понякога спореше. Забелязваше се, че той става по- близък към нас. От очите му започна да изчезва облака на безразличие и отчаяние. Той престана да пие и явно се съживяваше. Интересите на нашия живот и на нашето общо дело му ставаха все по- близки. Започна да ни помага в печатането и превеждането. Но ние мислехме, че това е просто тъй, малко съчувствие и приятно прекарване на времето. Но колко бяхме учудени, когато веднъж, отивайки си от нас, Антонов дал на Стефан Андрейчин свои стихове, като поискал да ги напечатаме, ако си струват. Стиховете бяха хубави. В тях се говореше за духовното превръщане, което ставало с него, за любовта, която го сгрявала и осветила, като му показала смисъла и радостта в живота. Ние разбира се, охотно напечатахме стиховете му.”

След това Венетов става редовен сътрудник на сп. “Възраждане”. Именно по това време той превежда Дмитрий Мережковски- критик, поет, философ, литературовед, прозаик и драматург.

В Алан Кайряк Венетов се среща с младата учителка от Сливен - Мария Захариева Башева, толстоистка и вегетарианка, за която се оженва.


Духовно приятелство и кореспонденция с Владимир Димитров-Майстора

През 1906 г. Венетов е само на 24 години. На толкова е и Владимир Димитров. Той учи вече трета година в Рисувалното училище в София. Заради умението си да рисува, бързо, вярно и майсторски и още тогава е наречен от своите състуденти - Майстора. Като човек със заплата, Венетов започва да изпраща отвреме на време пари на бъдещия художник, на майка му и малката му сестра, които мизерстват в София. Венетов учителства още в селата Русокастро, Бургаско, Джумалий /дн.Житосвят/, Карнобатско, Кръкчал /дн. Драчево/.

През 1912-1913 участва в Балканската война и служи в една военна част заедно с Майстора, който на фронта е бил военен художник. Рисува своя приятел като войник, рисунка с туш и перо – Саровски залив и Венетов излегнат на брега на Бяло море. Рисунката има надпис 22 април 1913 г. и се пази у наследниците на Венетов сем.Кючукови в с. Върбаново, Габровско. Дългогодишната дълбока духовна дружба между Никола Антонов и Майстора се потвърждава от разменяните редовно писма, поздравителни картички и честитки в продължение на 55 години / 1905 – 1960 г./.

Художникът не е имал навика да запазва получената от него кореспонденция поради своя спартански живот и чести пътувания, та затова днес благодарим на Венетов, че е съхранявал сравнително ревностно всичко получено от своя приятел. В държавния архив – Габрово, където е личния архив на Никола Антонов - Венетов /фонд № 814 - к/ предаден от неговата племенница Спасена Богданова Кючукова, освен автобиографични бележки, биографични и лични документи е и кореспонденцията му от него и до него, творческа дейност-публикации, преводи, снимки и др. В този архив са и 55 оригинални писма – картички от Майстора до Венетов.

Повечето от тях са цветни илюстровани със снимки на градове, репродукции на картини, скулптури, цветя с пощенски клейма от Свищов, София, с. Шишковци, Венеция, Сиракуза, Неапол, Рим, Ню Йорк, Париж, Истамбул, Варшава и другаде. Тази възхитителна и необикновена мъжка обич, като че ли най-добре е изразена в посвещението на една оригинална снимка от 1907 г. от страна на Майстора до семейството на Венетов: “ На единствения ми другар и достойната му другарка Марийка”. Художникът пътува непрекъснато и за дълго.

Където и да е, каквото и да прави, той никога не забравя своя приятел и му пише кога по-дълги писма, кога няколко реда, но винаги с обръщението “драги Кольо” или само “Кольо”. Споделя с Венетов своите терзания, творчески неспокойства и сполуки, своите намерения, впечатленията си от далечни и чужди градове, от художествени галерии и чужди култури, своите най-съкровенни разбирания за изкуството и мъката да гони съвършенството. Подкрепя Венетов при издаване на втората му стихосбирка, съветва го да членува в писателския съюз.

Бургас

В Бургас Венетов живее дълги години със семейството си на ул.” Антим І, №42”. Ползва се с уважение в средите на учителите и културните дейци в Бургас. Той е избран за член на ръководството на Бургаското окръжно археологическо дружество “ Дебелт” още от неговото създаване на 2 ноември 1925 г. с председател : Величко Донев, подпредседател - Георги Попаянов и членове Панайот Воденичаров, Илия Зурков и свещ. Димитър П.Николов. По- късно Венетов става и председател.
От Бургас Венетов е изпращал свои стихотворения до софийски вестници и литературни списания. Печатал е в списанието на Ана Карима “Нова струя”, сътрудничи в сп. “Бисери” с гл.редактор Иван Андрейчин, в сп. на Д. Юруков “ Факел” и др.

Но преди всичко Венетов редовно сътрудничи на толстоисткото сп. “Възраждане”, което просъществува без прекъсване от 1906 до 1935 г.

За съжаление поетическото дело на Никола Антонов - Венетов не е известно на съвременниците ни. Авторът е типичен случай на провинциален поет от миналото, за когото е важно да се живее не как да е, а чисто и достойно. И ако в своята поезия той не достига върховете на съвършенството, то в личния си живот и учителстване успява да остане верен на възприетите и обикнати принципи – живот на високи добродетели и въздържание.

На 60 години той издава втората си стихосбирка “Насаме”. Всичко е овладяно, живота е осмислен.
Трудно преживява смъртта на дъщеря си, обесила се поради лична драма на 19 години. Жена му е блъсната от кола и не след дълго умира. Остава самотен.

Бургазлии трябва да съжаляваме, че трагичните житейски обстоятелства са го принудили да преживее последните две години от своя живот в село Върбаново-Габровско и поради тази причина неговата племенница предава целия му архив в Габрово. Освен писмата на Владимир Димитров - Майстора там са и кореспонденцията му със Стефан Андрейчин, Йордан Ковачев, А.Чорбаджиев и др., преводи от руски и френски, стихотворения в ръкопис, спомени, публикации,снимки, бележници...

Умира през 1971 година. През 2007 г. се навършиха 125 г. от рождението на Никола Венетов. Годишнината остана незабелязана от бургаската общественост.


* * *

Пощади ме съблазън велика,
нямам сили за нова борба:
аз съм тънка, самотна тръстика –
всеки вихър е моя съдба.

Пощади ме съблазън могъща,
не за мене е тази игра –
тишината ме жадно обгръща
в непосилно безумна мора.



* * *

Когато й зърна очите
зелени, лукаво засмени,
море зашумява пред мене,
и виждам скали; от скалите
надничат и пеят сирени –
когато й зървам очите.


* * *

Как неусетно дните преминават!
Най- бързи са най- хубавите дни.
Летят, летят. И колко ли остават?
Не знам, но в мен се много промени.

Защо съм нужен тук? Какво и кой
съм аз? Напразно моят ум запитва.
А в глъбините ми звучи молитва:
да бъде волята Ти, Отче мой!

Из стихосбирката “ Насаме” ,изддадена през м. март 1942 г. в печатница “Култура” София, в 1000 бройки


автор:Сава Попов

factor-bs.com

снимки

Venetov - С приятели толстоисти от с.Алан Кайряк 1906 г.