Златка Паскалева

КЪСНИЯТ Л.Н. ТОЛСТОЙ: БЕЛЕЖКИ КЪМ
ПРОБЛЕМА ЗА ЛИЧНОСТНАТА ИДЕНТИЧНОСТ?

В самия край на 70-те и в началото на 80-те години на XIX век
граф Лев Николаевич Толстой преживява остра нравствена и цялостно-
екзистенциална криза. В резултат от нея той силно променя поведението
си, основанията на светогледната си система, мотивацията си за живот
въобще. Извършва фундаментална преоценка на редица понятия, до мо-
мента залегнали както в мащабното му художествено творчество, така и
във философските му възгледи.
В битово-семеен план през този период писателят постепенно
скъсва с характерната за него социална среда, отхвърляйки собствения
си аристократичен произход като греховен, пагубен и ненужен. Усъмня-
ва се във възможността си да извършва педагогическа дейност, да учи
и учителства. Отказва се от правото си на собственост. Задълбочава все
повече разрива със собственото си семейство. По същото време граф
Толстой се отрича и от делото си на писател, отхвърляйки всички свои
текстове, създадени до началото на 80-те години на XIX век. Той спира
да ги вижда като ценни в какъвто и да било аспект, определя ги вече като
„ненужни” и дори „пошли” и категорично отказва да ги причисли към
онова, което след още няколко години сам ще нарече „добро изкуство”.
Нравствено-философските възгледи на писателя също търпят дъл-
бока промяна. В съзнанието му бавно, но сигурно започва да се оформя
устойчив (доколкото подобно понятие изобщо е релевантно, когато гово-
рим за Л.Н. Толстой) религиозен мироглед. Той се развива сравнително
бързо, и след няколко години усилена „вътрешна работа”, у писателя
изкристализира концепцията на религиозно-философската му доктрина,
която занапред започва да носи неговото име.
Промяната, настъпила у Толстой в края на 70-те години на XIX
век, единодушно бива определяна като драстична. Така я възприемат на
първо място семейството му и хората, познавали писателя преди прело-
ма, така ще бъде възприемана тя и през следващите десетилетия, когато
множество авторитетни автори ще се опитат да хвърлят светлина – доб-
ронамерено или не – върху тези последни години от живота и творчест-
вото на писателя и ще търсят тяхното адекватно обяснение.

? Работата над текста и неговата публикация са осъществени с подкрепата на фонд “Научни
изследвания” на СУ “Св. Климент Охридски”.

Болгарская русистика 2010/1-2

Всъщност тази драстична промяна представлява и своеобразно
въплъщение на безспорно ключовия проблем за късния Толстой, отра-
зен ясно както в конкретното протичане и резултатите от така наречения
духовен прелом, така и в цялата философско-теологическа и конкретно-
художествена дейност на писателя след кризата – проблемът за личнос-
тната идентичност. Лесно е да се види, че този проблем е силно релеван-
тен за Толстой през целия му жизнен и творчески път, но по време и след
екзистенциалната криза неговата актуалност изведнъж започва да личи
особено остро. Самият писател съвършено умишлено и целенасочено
го извежда на преден план: отричайки се от едва ли не всички свои лич-
ностни характеристики отпреди прелома – аристократичния произход и
начин на живот, семейството, обществените институции, писателската
роля и авторските произведения, църквата – Толстой определено про-
блематизира личностната си идентичност. Неговата цел поне формал-
но (на думи) е да нихилира „предишната” си идентичност и да изгради
„нова”, следвайки определени параметри, които сам е „съчинил”, и на
които тази нова личност задължително трябва да отговаря. Разбира се,
подобен процес дори за Л. Н. Толстой представлява задача с висша сте-
пен на трудност и по тази причина по време и след духовния прелом
писателят се самовъвлича в свръхсложен процес на повторно личностно
(авто)идентифициране и преизграждане.
Тук с думите на Валери Стефанов ще побързаме да заявим първата
и основна трудност пред всяко изследване, обърнало се към въпроса за
личностната идентичност: „Проблемите с идентичността се увеличават,
доколкото [...] тя предполага в осмислянето й да се въведат не по-малко
рефлексивно наситени и смислово обременени понятия като субект, Аз,
личност, другост, общество” [Стефанов 2000: 22]. Всеки опит за разсъж-
дение върху идентичността всъщност ни изправя под самия свод на ос-
новните философски въпроси, така че в случая се налага известно „праг-
матично” ограничаване на мисълта, съобразено с целта на настоящото
изложение.
Феноменът на личностното самонихилиране на писателя и последва-
лото автопреизграждане провокира един основен въпрос: какво по-точно
от личността Лев Николаевич Толстой преживява този процес, кое от нея
се запазва? Предишната, „старата” идентичност на писателя по някакъв
начин преминава през промяната, видоизменя се драстично, но все пак
съхранява част от характеристиките си, от предикатите си, гарантирай-
ки по този начин неразрушимата тъждественост между „допреломния” и
„следпреломния” Толстой, позволявайки ни да реферираме към него до и
след 70-те години на XIX век като към една и съща личност.
С ясно съзнание за обхвата на поставения въпрос, тук ще се опи-
таме да предложим само някои допускания в тази посока. Съществуват
свидетелства, които могат да насочат мисълта ни към три конктретни
предиката, които писателят уверено приема и през чиято призма е силно
склонен да вижда себе си преди духовната криза. След прелома Толс-
той категорично се отрича и от трите, заявявайки, че те са недопустими
и невъзможни в „новоизбрания” модус на живеене. Изследователският
поглед обаче лесно може да види, че тези думи на писателя не отговарят
на истината. Трите персонални характеристики, които ще щрихираме
след малко, не само продължават да важат с пълна сила за граф Лев Ни-
колаевич след кризата, нещо повече: те продължават да бъдат „гръбна-
ка” на неговата идентичност, продължават да поддържат единството на
личността му и да му позволяват да се саморазпознава. Разбира се и в
случая, както винаги, когато става дума за Толстой, същинското поло-
жение не се изчерпва само с една подобна констатация. След прелома и
трите характеристики търпят значителни модификации с цел да се впи-
шат адекватно в новата светогледна доктрина на писателя.
За изходна точка ще се спрем на спомените за граф Лев Толстой,
съставени от брата на София Андреевна Степан Андреевич Берс. Авто-
рът отбелязва, визирайки периода преди духовната криза: „Лев Нико-
лаевич беше непоправим аристократ и макар че винаги е обичал обик-
новения народ, много повече обичаше аристокрацията. [...] Когато след
неуспехите на младостта си придоби гръмката слава на писател, Лев Ни-
колаевич споделяше, че тази слава силно го радва и е голямо щастие за
него. По собствените му думи, изпълвало го приятно съзнание за това,
че е писател и аристократ” [цит. по Жданов 2005: ?53].

толстоист-бедна духом защо не прочетеш дневниците на Толстой след 1880г. и не говориш глупости за единственно нормалния човек след Христос-Толстой е само и единствено-ЧОВЕК-останалото са ВАШИ научни глупости за оправдание на паразитния си живот без труд.

Уверено можем да приемем това твърдение: преди прелома Л. Н.
Толстой вижда, идентифицира себе си именно като „писател” и „арис-
тократ”. Аристократичният му произход, възпитание и светоглед преди
духовната криза не подлежат на съмнение. Ясното съзнание на Толс-
той за собствената класа, съобразеното с това поведение, познаването,
радостта и вътрешната удовлетвореност от аристократичното Аз личат
във всичките му текстове – художествени или не, в начина му на живот,
засвидетелствани са в спомените на близките му. Знанието за произхода
у Толстой е неразделно свързано и подкрепяно от усещането за силата на
писателския талант. Тази „комбинация” развива у Толстой определено
съзнание за собствената необикновеност, различност, за надпоставеност
спрямо околните. Още през ?852 година той записва в дневника си: „Има
в мен нещо, което ме кара да вярвам, че съм роден да не бъда като всич-
ки. Но защо става така? Дали поради несъответствие – липса на хармо-
ния между способностите ми или действително с нещо стоя над обикно-
вените хора?” [Толстой ?994: 44]. Отлично обобщение на тази Толстоева
светогледна нагласа век по-късно прави Томас Ман в своя очерк за Гьоте
и Толстой: „И двамата, както Толстой, така и Гьоте, бяха достатъчно ре-
алисти, за да чувстват наивно задоволство от привилегирования си про-
изход и да му придават такова значение, така да се показват проникнати
от съзнание за него, че то е трябвало да произвежда особено недухов-
но впечатление, ако не е било ясно, че те самите са гледали на тази си
привилегия като на нещо символично и че това тяхно съзнание някога
по детски се е сливало и преплитало с чувството за тяхното по-високо,
свръхсоциално, човешко достойнство” [Ман ?978: ?03].
По време на духовната криза Толстой зачертава себе си и като пи-
сател, и като аристократ, отричайки се категорично от тези свои личнос-
тни определения и обявявайки ги за „греховни”. Достатъчно е обаче да
се види засвидетелстваното в дневниците на графиня София Андреевна
или в спомените на младия Максим Горки, или да се чуят многоброй-
ните обвинения във „фарисейство”, които идеологът Толстой получа-
ва отвред след духовната криза, за да стане ясно, че светоусещането на
аристократа далеч не е напуснало граф Лев Николаевич. Настоящото из-
ложение обаче ще допусне хипотезата, че в синхрон с новите си екзис-
тенциално-философски възгледи след 70-те години на XIX век Толстой
опитва да „превие” аристократичната си природа по строго определен
начин, да я преформатира, да я претопи в нещо друго. Това друго, раз-
бира се, също не е нито ново за Толстоевата мисловна парадигма, нито
е избрано случайно, а представлява отдавнашен фокус на Толстоевия
художествен и философски интерес, придобил след прелома нова, остра
актуалност за писателя – става дума за понятието „човек”. Допускаме,
че късният Толстой прави опит да модифицира, да сближи или дори да
обяви за тъждествени определенията „аристократ” и „човек”, отнесени
към собствената му личност. Ако преди прелома го е изпълвало усеща-
нето за надпоставеност над другите, след прелома в разсъжденията на
Толстой все по-силно навлиза теорията за единството на всички хора:
„Онова, което е добро за мен, е добро за всички хора [...]”, „А хората
са точно такива, какъвто съм и аз, тоест пъстри, едновременно лоши и
добри [...]”, „...един, втори, трети и още, и още, безкрай, все нови, нови,
каквито би могъл никога да не срещнеш, да не видиш, а те живеят също
такъв егоистичен отделен свой живот, какъвто и ти, изпадаш в ужас, в
недоумение какво значи това, защо са толкова много? Какво е отношени-
ето ти към тях? Мигар не си ги срещал вече и те са ти чужди? Не може
да бъде. И отговорът е един: ти и те сте едно” [Толстой ?994: 30?,
334-335, курсивът – мой, З.П.]. Онова, което Толстоевите изследователи
наричат „опростяване” на писателя след 70-те години на XIX век е по-
скоро тип обобщаване, окрупняване, опит на Толстой да се саморазпоз-
нае чрез абсолютно универсалното „човек”. Този опит обаче изисква от
писателя постигане на стабилна дефиниция на понятието „човек” и той
смело се заема да я създаде, тъй като залогът е достатъчно висок – пос-
тигане на яснота за собствената личностна идентичност след прелома.
Подробностите от този процес, наречен от Томас Ман още през ?923 г.
„очовечаване”, са безкрайно интересни, но изискват отделно самостоя-
телно изследване.
Второто личностно определение отпреди прелома – писател – не-
съмнено остава валидно за Толстой и след духовната криза: независимо
от всички (само)уверения в противното, той не спира да пише до послед-
ния си ден, в това число и художествени текстове. Вероятната причина
за този факт е, че съзнанието за писателския талант у Толстой и преди,
и след 70-те години на XIX век остава тясно обвързано със съзнанието
за една мисия, чиято природа не се изменя от духовната криза – миси-
ята „да се твори добро на хората”. През ?853 година Толстой записва в
дневника си: „...какво друго да правя, освен да пиша? Току-що обмислих
положението си [... ] в главата ми се избистриха следните мисли: целта
на живота ми е известна – да правя добро, което дължа на подвластните
си селяни и на съотечествениците си; на първите го дължа, защото ги
владея, на вторите – защото имам талант и ум” [Толстой ?994: 59]. По-
разително сходни са разсъжденията на писателя след средата на 80-те
години: „Ходих и мислех: колко ужасно е, че забравям, именно забравям
главното – че ако не гледам на живота си като на мисия, няма живот, а
ад” [Толстой ?994: 288], „Понякога си мисля, че съм загубил способност
да изразявам мислите си така, както преди и съм недоволен от сегашния
си слаб начин на изразяване. И трябва да сложа край. Нищо. Не съжа-
лявам. И много добре е така, както е. [...] Но ме безпокои съмнение:
може би съм длъжен да пиша. Затова именно се опитвам и ще се опитвам
да служа с това, тъй като с нищо друго не умея да служа така полез-
но” [Толстой 1994: 3?3]. Онова, което отличава Толстоевото писателско
съзнание преди прелома от следпреломното е фактът, че след края на
70-те години на XIX век Толстой в значително по-висока степен усеща,
че е постигнал (или най-малкото е встъпил в стабилен процес на пости-
гане) на отговор на въпроса защо е писател, на въпроса за смисъла на
мисията – постигане, гарантиращо ангажираността на късния Толстой с
писателската роля. Тази яснота може би е една от вероятните причини,
поради които след промяната писателят последователно се заема да раз-

работи своята конкретна естетическа доктрина – вече е настъпило вре-
мето, когато това може да бъде сторено. Или, както сам Толстой записва
в дневника си през 1890 година: „Да, толкова голям смисъл би имало да
започна сега и да напиша роман. Първите, предишните ми романи бяха
безсъзнателно творчество. След „Ана Каренина” минаха мисля повече
от 10 години, разчленявах, разделях, анализирах; сега зная кое как е и
мога всичко отново да смеся и да работя с тази смес. Помогни ми, Отче
небесни” [Толстой ?994: 3?7].
При цялата яснота на Толстоевите възгледи след промяната оба-
че, при многобройните писмени свидетелства за нея, при тълкуванията
на причините и резултатите й и общото впечатление за изчерпателност
на Толстоевото говорене по въпроса, в крайна сметка върху случило-
то се с писателя около и след промяната тегне усещане за недоизказа-
ност, недоизясненост, противоречивост на твърденията. Доказателство
за това е най-малкото датиращото още от Толстоево време съмнение,
че писателят след кризата съзнателно и методично провежда цялостна
кампания по собственото си митологизиране, непрекъснато разигравай-
ки пред околните ролята на каещия се дворянин. Текстът тук няма тол-
кова да навлиза в защита на противоположното мнение за автентичност
на преживяното от Толстой след прелома, колкото ще допусне, че тази
неяснота около случилото се в края на 70-те години на XIX век се дължи
на присъствието на споменатата вече трета посока на самоидентифици-
ране, която датира отпреди промяната, но остава валидна за писателя и
след нея – самоидентифицирането през педагогическия дискурс, само-
идентифицирането на Толстой като учител. Преди промяната Толстой
приема тази самоидентифицираща характеристика като фундаментална
за себе си: „Няма защо да избирам. Изборът отдавна е направен. Лите-
ратурата – изкуството, педагогиката и семейството” [Толстой 1994: ?73].
В „Изповед” вече открито се отрича от нея: „Сега ми става дори смешно
като си спомня как се напрягах, само и само да се изпълни капризът ми
– да уча другите, макар че сам дълбоко в душата си отлично знаех, че
аз никого не мога да науча на онова, което е нужно, тъй като и сам не
знам какво е нужно”. Въпреки това обаче уверено може да се допусне, че
определението „учител” продължава и след кризата да бъде валидно за
писателя. Той вече е убеден, че е узнал, че е установил „какво е нужно”
и стремежът му да „зарази” максимален брой хора около себе си с пос-
тигнатото ново знание за смисъла на живота в доброто не го напуска и за
миг – след промяната Толстой не престава пряко да проповядва. Отделна
и не толкова явна страна на порива за учителстване след кризата обаче
е именно умишленото поддържане от самия писател на атмосфера на
обща тайнственост около себе си, необяснимост и / или противоречивост
на действията и думите си по ключови въпроси. Тайната е педагогическа
процедура – тя е провокация, гарантираща неизменен интерес от страна
на обектите на педагогическото въздействие, желание от тяхна страна
да „се разровят”, да проумеят, да „потънат” в неясното и да постигнат
отговора. А за Толстой това е достатъчно. Основната му цел е да предиз-
вика отделната личност с всички средства да си зададе най-опасния от
всички въпроси – въпроса за смисъла. След това той сам ще посочи на
човека логическите стъпки, водещи до разпознаването и приемането на
живота в доброто в Толстоев смисъл – както вече споменахме, писателят
е убеден, че „онова, което е добро за него, е добро за всички хора”.
Казаното дотук е само загатване за мащабите на проблема за лич-
ностната идентичност при късния Толстой. Следваща стъпка в едно из-
следване в тази посока трябва да бъде посочването на точките, в които
набелязаните три посоки на автоидентификация у писателя се свързват
една с друга, както и проследяването на начина, по който Толстой из-
ползва създадените след кризата текстове, за да реши идентификаци-
онния си проблем или поне да тушира силата на въздействието му до
приемливи граници.

ЛИТЕРАТУРА

Толстой 1928-1964 - Толстой Л.Н. Полное собрание сочинении.
М., ?924-?964.
Толстой 1994 - Толстой Л.Н. Дневници. С., ?994.
Ман 1975-1978 - Ман Т. Литературна есеистика в 2 тома. С., ?975-
?978.
Жданов 2005 - Жданов В.А. Любовь в жизни Толстого. М., 2005.
Стефанов 2000 - Стефанов В. Участта Вавилон. С., 2000.