Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2014 16:18 - Mетаетика- Зоя Ставрева
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 767 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 09.01.2014 16:19


Зоя Ставрева (1883-1962) –
основоположник на метаетиката
в историята на българската
философия
Росина Данкова
*
Зоя  Ставрева  е  родена  във  Велико  Търново  през  1883 г.
(умира през 1962 г.) През 1914 г. завършва философия и става
доктор на философските науки. След завършване на образова-нието си работи като учителка в Девическата гимназия – Велико Търново. Председател е на учителския въздържателен съюз
с център Велико Търново през 1924-1925 г. Изнася доклади на
световни конгреси във Виена, Хага и Хелзинки.На конгрес във
Велико Търново през 1931 г. става инициатор за обединяване
на всички въздържателни съюзи. Член е на Класния учителс-ки съюз, на ученическо дружество “Радост”, деец на дружество
“Червен кръст”.
Д-р Зоя Ставрева е автор на философски и педагогически
статии, публикувани в учителски вестници и списания, в об-щинския вестник “Велико Търново” и др. През 1940 г. Младеж-ки червен кръст – София я награждава със Знак за отличие I
клас и свидетелство. Умира през 1950 г.
В личния фонд на д-р Зоя Ставрева, съхраняван в ДА -Ве-лико Търново, се пазят докторската и `дисертация (на немски
език), кореспонденциите и `с УС на Съюза на учителите, с деви-ческата гимназия “Митрополит Климент”, с женското благот-ворително дружество “Труд” в Трявна и др.
*
Доцент, д-р, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”
Докторската дисертация на Зоя Ставрева “Das Mitleid als
Fundament der Moral bei Schopenhauer”(“Състраданието като
фундамент на морала при Шопенхауер”) е защитена в Берн по
проблемите на метаетиката.. Тя е приета за защита през 1914 г.,
а утвърдена през 1915 г. Първият превод на тази дисертация е
издаден във В. Търново през 2000 г.

В дисертационния труд се
развиват оригинални схващания върху основата на метаети-ката. Ценността, доброто, нравственият и естетическият иде-ал, проблемът за метафизиката на доброто (и злото) и др. са
разгледани  в  контекста  на метаетиката  като  метафизика  на
нравствеността.
Философията на нравствеността (етиката) изследва отно-шението човек-ценност, мотивиращо съществените нравстве-ни цели на човешкия разум. Анализът на специфичните етични
форми на познание и тяхното значение за моралната постъпка
(и нейната оценка) обуславя и анализ на специфичния соци-ален (и индивидуален) континуум на “моралния закон в нас”.
Тук “звездното небе” (И. Кант) се съизмерва с метафизиката
на Доброто, което Е въпреки злото. В този смисъл З. Ставрева
прилага метафизичен подход при съпоставяне етиката на Кант
и Шопенхауер.
Реконструкцията на историческите нравствени ценнос-ти в контекста на настоящето с оглед на бъдещето има за цел
да  съдейства  за  изграждане  адекватна  на съвременната  ду-ховна ситуация нравствена култура на българина и неговите
морални  устои.  В  това  отношение  нравствените  ценности  се
включват също в предметния обхват на метаетиката. Тук ос-новна  роля  има  познанието  от  нравствени  принципи,  които
играят роля на основополагащи идеи.
Дисертацията на Зоя Ставрева с основание пробужда раз-мисли върху миналото, настоящето и бъдещето (като етически
акт и като културен феномен) от гледна точка на съвременната
нравствена деградация. “Бог умря”, но като че ли с него умряха
и нравствените идеали, от които днес се нуждаем.
Първоосновите на смисъла могат да бъдат разглеждани
и в чисто етически план, когато са редуцирани до проблема
за смисъла на живота.Езикът се схваща като дом на битието
и е свързан със светогледа и картината на света. Езикът крие в
себе си отделни схаващания за смисъла на живота и човешките
интенции. Като система той оправдава и тълкува свойствени-те за тази система морални норми, показва в името на какво е
необходима предписаната от нея дейност. Въпросите на мета-етиката не са откъснати от въпросите на битието, а са “вко-ренени”  в  него, тъй  като  от  върховното  Благо  произлизат
висшите родове на битие и мислене. Проблемът за смисъла е
проблем не само на метафизиката, но и на метаетика.
След като се завръща в България Зоя Ставрева търси прак-тическа реализация на тези идеи във В. Търново и обуславят
нейната дейност тук. Анализира нормите на поведение (като
общовалидни),  които  се  задават  във  всяка  конкретна  ситуа-ция.  Последната  се  подвежда  под  определен  принцип,  който
всъщност съдържа в себе си съответна основополагаща идея.
Тук метафизиката на мораласе изразява чрез категоричност.
З. Ставрева се стреми да открие последното основание на
онова,  което  е  морално  биващото.  Затова  и нравствеността
се  схваща  като  естествено  състояние  на  душевната  приро-да, която се изявява чрез принципа “Бог в материята”. В този
смисъл етиката е нормативна и търси основите на моралното
добро. Нравственият принцип е това, към което трябва да се
стреми човешкото поведение, за да осъществи такова морал-но добро, което да е валидно и за човечеството. От паралела,
направен в преведената докторска дисертация става ясно, че З.
Ставрева определя като морални онези действия, които са
лишени от егоизъм.Но за обществото са важни и постъпки-те, при които волята се ръководи от висш нравствен дълг. Под
дълг. Ставрева разбира необходимост от морално действие,
породено от нравствен принцип. Същевременно нравствена-та постъпка е действие, чието неизпълнение наранява някой
друг.Подобно бездействие е неморално. Но има и бездействие,
което  мълчаливо  следва  нравствения  принцип.  Едно  неиз-пълнено действие може да съдържа вина само когато някой се
чувства длъжен другиму. Това е схващането на З. Ставрева за
условен дълг и условен морал. Само моралът без обещание за
награда или заплаха от наказание е мотивиран чрез висшите
цели на разума и е в съотнесен с върховното Благо.
В докторската дисертация на З. Ставрева научно е предс-тавена Шопенхауеровата нравствена философия както в синх-ронен, така и в диахронен план. З. Ставрева решава въпроса за
удовлетворението на метафизическите потребности на човека,
за освобождаването от времевото битие спрямо всякакви ко-ристни постъпки. Това схващане намира широко приложение
в  нейната  педагогическа  (творческа  и  практическа)  дейност.
Бъдещето в значителна степен зависи от нравствения избор в
настоящето. Истинската нравственост не допуска нито подце-няване, нито надценяване на страданията в света. Истинският
морал не се нуждае от пълен отказ от света и отричане волята
за морален идеал, насочващ към върховното Благо.
От казаното дотук става ясно, че със своя дисертационен
труд .  Ставрева  полага  основата  на  метафизичния  анализ  в
съвременната българска метаетика. Метаетиката е философс-ка  наука  и  трябва  да  се  схваща  като метафизика  на  нравст-веността. В противен случай, подчертава авторката, етиката е
застрашена да остане само нормативна наука за етикета, без да
е осъзнала своите първооснови. Подобно схващане за метае-тиката показва нуждата от метафизичен анализ на понятието
добро, а също така и недостатъчността на досегашния нравс-твен опит за онтологичното и гносеологичното определяне на
тази етична категория.

В  своята  докторска  дисертация  З.  Ставрева  доказва,  че
моралният смисъл на доброто се разкрива чрез категоричния
императив, имащ за цел присъединяване природата на чове-ка към доброто като принцип. Самият категоричен императив
подлежи също на метафизично обосноваване в съответствие
с  определени  ценностни  критерии,  мотивирани  от  висшите
цели на етическия разум. Природата на доброто е определящ
фактор в Универсума, който не може да бъде изолиран от ек-зистенциалното битие, т.е. дългът е съотнесен с благочестие-то и актуализиран като дълг в действие. Показва се, че идеята
за произхода на нравствените понятия е в основата на етиката
като метафизика на нравствеността. В метафизиката на мора-ла аналитичните съждения разглеждат част от субекта, а съж-денията тук се превръщат в синтетични чрез първоосновите
на морала и чрез опита. Тогава доброто става познаваемо чрез
нравствения опит (обхванат в определено морално съждение).
В  метафизиката  на  нравствеността  синтетичните  съждения
предполагат  априорно  познание,  а  сетивният  опит  насочва
към  нравственото  поведение.  Логическият  материал  обаче
тук е съотнесен с принципи, духовност, разум, ред на свърз-ване  (съобразен  с  времето  и  пространството).  Нравствените
постъпки допълват нашите представи и помагат да разбираме
нравствения опит чрез дължимото. Затова етическият разум
(чрез разбиране и опит) действа благодарение на нравствения
закон,  който  изисква  воля  за  добро.  Волята  приобщава  към
нравствения принцип чрез висшата нравственост.
Етическият разум води към върховното Благо чрез идеи-те за Бог, свобода, безсмъртие. Тези идеи са основополагащи в
етическия разум като първооснова на етиката. Етиката не може
да се мисли извън фундаменталните идеи на метафизиката. Те
определят  и фундаменталната  онтология  на  нравственото
битие като предмет на метаетиката. В това отношение добро-детелта предполага Бог и живот след смъртта, но определящо е
безсмъртието като вечност. Користното волеизлияние може да
увеличи страданието, защото божествената воля е превърнала
свободата в необходимост и закон. Нравствените принципи са
необходими на разумния, мислещ човек и най-вече на филосо-фа и богослова. Нравствеността е компонент на личния кате-хизис на всеки истински философ и богослов.
В  историята  на  българската  философия  проблемите  на
метаетиката,  отнасящи  се  до  изследванията първоосновите
на морала, за пръв път се обосновават от Зоя Ставрева. В хро-нологията на защитените в чужбина български дисертации по
етика тя е първата по проблемите на метаетиката. По повод на
нейния докторат Б. Пейчев отбелязва, че“през 1915 г. в Цюрих
излиза от печат като отделнакнига първата българска исто-рико-философска дисертация върху Шопенхауеровата тео-рия на морала,... представена от Зоя Ставрева от Търново
(България)”
, която според него “е библиографска рядкост”.
Един  народ  осъзнава  себе  си  чрез  своето  минало.  Само
така  той  може  да  погледне  смело  в  настоящето  и  с  упование
в бъдещето. Днес, когато българите отново търсят истинните
нравствени ценности, придаващи цел и смисъл на човешкия
живот, реконструкцията на тяхното историческо битие в ду-ховната  ни  култура  е  особено  необходима  с  оглед  изгражда-не на адекватно нравствено битие – “моралният закон в нас”
(Кант). В този смисъл д-р Зоя Ставрева заема достойно място
в историята на българската философска мисъл и по-конкретно
на етиката. Моралният закон в нас е първооснова на нравстве-ния категоричен императив. Той придава облика на нравстве-ните ценности.
В своята дисертация авторката анализира моралните прин-ципи в етиката на Кант и Шопенхауери обосновава различни
видове нравствени  значения на  човешките  действия,  които
обуславят битието на нравствените ценности с оглед висшите
цели на разума. Нравствените цели на разума създават образ
ци  на  поведение,  които  оптимизират  настоящето  като  битие
на доброто с оглед на бъдещето. Ето защо екзистенцията на
чистия морален законе основа на истинския нравствен избор
и  на  действителната  нравственост.  Истинните  основания  на
разума като добро и воля за свобода обуславят автономията на
практическия разум, която гарантира екзистенциалното битие
на избора, т.е. отговорността за своите постъпки пред лицето
на Доброто (Благото) като битие на Истината.
Съпоставяйки етическите принципи във философията на
морала  на  Кант  и  Шопенхауер  от  позицията  на  метаетиката,
Зоя Ставрева обосновава идеята, че трансценденталната сво-бода – това е самоопределение на разума в добробитието на
Истината. Метафизическото единство на душите върху осно-вата  на  доброто  в  действителност  е  възможно  благодарение
битието на Истината като Добробитие. Така създаваните от ра-зума образци на мислене и нравствено действие не накърняват
свободата на никого като битие на истинното добро, постигна-то посредством висшите нравствени цели на разума. Ето защо
действителното метаетическо знание като трансценденция на
разума не пренебрегва метафизическата заинтересованост по
отношение нравствените постъпки на индивида. Но заедно с
това на преден план излиза значимостта на висшите цели на
разумакато родови форми на битие и мислене, мотивиращи
смисъла и предназначението на човешкия живот.
Зоя Ставрева изказва редица евристични идеи, които днес
могат да бъдат основа на един съвременен метаетичен анализ.
В “критическата” философия на Кант предмет на философско
изследване е самото мислене, т.е. мислене за мисленето и него-вите принципни основания, има ли мисленето в себе си крите-рии за нравствена самооценкаи т.н. От гледна точка на мета-физиката мисленето мисли себе си и означава своята действи-телност като екзистенция. Самият изборна изследване вече е
метаетичен акт, породен от свобода и постигащ нова свобода.
Според З. Ставрева философията на морала трябва да разкри-ва принципите на нравствен избор и ценностните ориентации,
следващи от него. Ето защо е важно да се обоснове при-рода-та (при рода, т.е при общия корен на нещата) на нравственото
битие и свързаните с него категории-оценки. В съответствие с
Кант и Шопенхауер, се доразвиви идеята за екзистенциалната
природа на доброто, съвестта, дълга и др.
Според Зоя Ставрева, волята за добро е иманентна на прак-тическия разум. Той става такъв благодарение на нея. В осно-вата  на  всяко  етично  искане  лежи  съзнанието  за  дълг.  Няма
нравствен мотив без ясно съзнание за дълг. Висшите цели на
разума придават екзистенция на свободната воля, която обус-лавя необходимостта и силата на нравственото искане и осъ-ществяването му като етичен факт. Така последният има мета-физични основания в разума. Тъй като една висша нравствена
цел мотивира волята, то удоволствието или неудоволствието,
които имат субективна природа и не съдържат нито необходи-мост, нито общовалидност, не могат да бъдат реален криторий
за етично действие. Етично е това, което има своите корени в
дълга, който обаче прави възможно и действително всеобщото
Благо, т.е. Благото като Едно (Върховно Благо). Ог него произ-тичат принципите на разума, обуславящи неговата цялост, не-накърнимост. Логиката е именно ставане на целеположените
извън себе си нравствени принципи на разума. В този смисъл,
следвайки разсъжденията на З. Ставрева, всяко мотивиране на
етичното  действие  чрез  висшите  цели  на  разума  му  придава
едновременно статус и на метаетичен факт на съзнанието.
В съответствие с Кант, за З. Ставрева истинният критерий
за нравственост е не какво се желае, а как се желае, т.е. от прин-цип, който е жизнено валиден за всички хора и не накърнява
тяхната цялост. В този контекст се анализира категорията съ-вест. Тя е формата, в която се проявява волята за добро. Съвест-та има битие за себе си, когато човек осъзнае потребността да
сравни висшите нравствени цели на своя разум със средствата
и резултатите от тяхното постигане. Съвестта като метаетичен
принцип на нравствен избори самооценкаосъществява сво-ите критични функции посредством разума, мотивиращ ясно
човешката дейност (чрез висшите цели). Съвестта е разумът в
действие, основано на неговите висши цели. По такъв начин
съвестта  функционира,  оформяйки  волевия  акт.  Тя  осветява
нравствената нормативност и нейната ефективност като я под-лага на критика (по Кант). Съвестта не налага да се изпълни
това, което е дълг, а да се постъпва и мисли в съответствие с
това, което обективно е дълг.
Волята (призвана да изпълни дълга) се разглежда в борба с
влеченията. Свободата като автономия на волята е идентична с
мислещия Истината като битие субект. Разумът е основание на
съвестта. Той целеполага в себе си съвестта като свой вътреш-но присъщ коректив. Безумният е “оправдан”. Без-умението е
обърнато добро като оправдание на злото. Но безумието като
самолишеност (и недоимък) не е добро. Ето защо истинното
добро не се самодоказва, защото е самодостатъчно и в пълно-та. То не наказва, защото ще се лиши от своята пълнота (из-лъчвайки се в наказание). Съвестта също не наказва, а показва
недоимъка и лишеността на човека по отношение битието на
Доброто  като  Истина.  Показното  добро  не  е  добро.  Макар  и
да не са експлицирани, тези идеи имплицитно се съдържат в
метаетичния анализ на авторката. В този дух е анализирана и
критическата функция на разума. Тя се осъществява по отно-шение първо на самия него и второ – на способността му за
съдене.
В  контекста  на  изложеното  от  Зоя  Ставрева  първият  ас-пект означава критика според и в съответствие с висшите цели
на разума. Способността за съдене се проявява в съвестта като
коректив. Ако я нямаше разумът би бил невъзможен, т.е. а-мор-фен и следователно негоден за никакво познание от принципи,
а истината като битие и битието като Истина – недостижими.
Това от своя страна онищостява (анихилира) всяко битие на
знанието въобще, което пък поражда релативизъм и легити-мира  лъжата  като  върховна  “истина”.  Подобна  анти-диалек-тика  (обърната  диалектика)  поражда  един  твърде  профанен,
лишен от гносис бог, който се явява като бог на безумието (т.е.
на удоволствието). “Етиката” на удоволствието има своя “логи-ка” на о-без-умяването, което обаче е лишеност от битието на
разума, а следователно и от реалните основания на човешкото
битие. Ето защо като знание за добротои средствата за него-вото осъществяване, съвестта легитимира битието на доброто
като Истина в моралното действие. По такъв начин съвестта
има метаетично събитийстване с Истината.
От  гледна  точка  на  метафизиката  на  доброто  автоном-ният нравствен закон разкрива метаетичното битие на сво-бодата,която не се нуждае от принуда, за да бъде добра воля
(воля  за  добро).  Принудената  воля  вече  не  е  добра,  а  носи  в
себе си своето отрицание (т.е. зло). Изпразненото по такъв на-чин от себе си “добро” е зло. Последното е лишеност от бити-ето на доброто. Злото е недоимък на добро. Релативистичните
опити да се постави етиката на “здрава” основа всъщност са
безпочвени, тъй като нямат реалните основания на човешкото
екзистенциално битие – битието на Истината и Истината като
битие. Подобна метафизика фактически разкрива битийните
основания на Доброто като принцип и висша цел на разума, а
не формалните. Формалната етика не е етика, а етикет.
Зоя Ставрева анализира съдържанието на категорическия
императив като нравствен, което се корени в целта. Посредс-твом последната съвестта има битие в себе си. Съвестта има
битие за себе си, когато човек осъзнае потребността да сравни
висшите цели на своя разум със средствата и резултатите от
тяхното постигане. Съвестта е способност и сила за самооцен-
ка. (В противен случай се казва, че “съвестта му е чиста, защо-то не е употребявана”. Но нали и животното няма съвест.)
В  съответствие  с  нравствената  философия  на  Кант,  З.
Ставрева подлага на анализ понятиято дълги прави съпостав-ка с разбирането на Шопенхауер. Без да се спираме подробно
на  този  проблем,  ще  отбележим  само  някои  важни  моменти
в  нейната  интерпретация  на  проблема.  Според  З.  Ставрева
“дълг” и “трансцендентална свобода” са основни понятия на
Кантовата етика”.

Това е необходимо, за да се обоснове при-родата на “една сама по себе си добра воля”.

Добра воля е тази,
която се решава да действа само от дълг. Понятието за дълг
се нуждае от една сама по себе си добра воля, която е свободна
и непринудена.
От гледна точка на метаетиката нравствената постъпка има
своите основания във висшите цели на разума. Анализирайки
Кантовите постановки за морално добро и морално дължимо,
З.  Ставрева  необходимо  достига  до  потребността  да  разкрие
връзката  между свобода  и  дълг.  Като  “единствено  условие”,
при  което  е  възможно  осъществяването  на  моралния  закон,
свободата става критерий за безкористното добро. Да се прави
добро не от очаквана награда, а от дълг означава да се изпълни
битието на доброто със свобода. Битието на доброто е свобод-но както от наказание, така и от награда. То е независима воля
за  добро  и  пълнота  в  себе  си.  Поради  това  не  се  интересува
от  наградата,  нито  от  наказанието.  Но  такова  Добро  вече  се
извисява до метаетичен принцип, съхраняващ природата на
Едното като род (без вид). Такъв метаетичен принцип обусла-вя трансцендентното битие на свободата, която в метаетичен
план се проявява като Добро битие.
За разлика от Кант, подчертава Зоя Ставрева, Шопенахауер
приема за основа на морала такъв дълг, който е по принуда, т.е.
“няма дълг без обещание за награда или без заплаха от нака-зание”.

По такъв начин моралът се поставя в Прокрустовото
ложе на социалните релации като с това се загубва критерият
за оценка (и самооценка). А това от своя страна означава, че
доброто може да се тълкува като това, което е изгодно (и об-ратно,  злото  е  неизгодното).  “Шопенхауер  признава  само  ус-ловен  морал”  –  пише  З.  Ставрева,  а  дългът  се  превръща  във
“взаимно споразумение”. Ето защо Шопенхауер анализира мо-рала като следствие, а не като причина.

Съпоставяйки етиката
на Кант с тази на Шепонхауер, З. Ставрева отбелязва: “Докато
Кант твърди, че критерият за морално действие е в максима-та, според която се решава, то Шопенхауер открива критерия в
намерението, което се преследва с това, т.е. докато Кант извеж-да  моралните  действия  от  формалните  принципи  a  priori,  то
Шопенхауер ги търси в материалните импулси a posteriori, тъй
като всяко човешко действия според Шопенхауер се определя
от импулс (нагон, инстинкт)”.

Добробитиетокато Благо-битие
е Едно и неговата природа е трансцендентна. Именно поради
това то изключва всякаква многозначност (Истината е Една).
Без да е волево, Добробитието като Благобитие се превръща в
нравствен императив, в съответствие с който поведението на
човека се съизмерва, т.е. битието на доброто (като Благобитие)
и извършеното от човека действие. Съизмерима е тяхната при-рода. Това от своя страна става основа и критерий на истинна
нравствена оценка (самооценка) като метаетичен акт.
За Зоя Ставрева обосноваването на етиката от позициите
на Един всеобщ принцип на разума утвърждава нейните ме-тафизични  основания. Метаетиката  е  етика  от  принципи  и
разкрива изконните нравствени ценности като общочовеш-ки, незивасимо от времената, нравите и обичаите. Тя придава
“човешки вид” на природното естество на човека, издигайки
висшите цели на разума за предмет на неговата дейност. Про-изтичащата по такъв начин от една и съща максима доброде-тел става основа на истинна нравствена оценка и самооценка в
качеството на съвест. Съвестта е съдната способност на разума
от принципи, с помощта на които той отсъжда (отмерва) дали
една постъпка е според максимата. В този смисъл стремежът
към  щастие  не  е  истински  благодетелен  и  благодетелта  не  е
средство за щастието като цел ако в основата на този стремеж
не лежи максимата за върховното Благо. Подобна идея, защи-тавана от Кант и доразвита от З. Ставрева, фактически утвър-ждава  неоплатоническото  разбиране  за Благобитието (като
Добробитие), което в себе си (и за себе си) е преизобилно, пъл-но и ненакърнимо битие. Напротив, злото няма битие в себе си
и е недоимък на Добробитие.
Вярата във върховното Благо (като единство на добродетел
и щастие) поражда и стремежа към морално поведение, “прави
щастието достойно”.8
Такъв човек, за който животът е тук-би-тие, приема за своя нравствена цел “да бъде”, а не какво да има
(Е.Фром). Човешката душа копнее да бъде в своята пълнота и
нейното истинно битие е пре-бива-ване в Истината като битие.
Ако въобще е възможно върховно щастие в тук-битието, то тя
възлага своите надежди на етичното поведение.
Върховното
Благо като етична цел предопределя чистото от неблагонравни
намерения тук-битие.
Зоя Ставрева заема достойно място в научния и културен
живот не само на В. Търново, но и в българската духовна кул-тура. Именно тя за пръв път прави опит за разработване пър-воосновите на морала като метаетика (науката за трансценден-тните нравствени принципи като висши цели на разума). Ев-ристичните идеи в нейната докторска дисертация предстои да
бъдат анализирани задълбочено в контекста на съвременните
метаетични  проблеми.  Тази  достойна  търновка  се  вписва  не
само във философските и културните традиции на В. Търново,
но защитеният от нея докторат по проблемите на метаетиката
всъщност очертава историческите първоначала на тази наука
в развитието на българската философска мисъл като цяло и на
етиката, в частност.
Росина Данкова

БЕЛЕЖКИ:
1. Вж. Данкова, Р. (съст.). Първооснови на морала. (Метаетиката
в българската традиция). В. Търново, Faber, 2000, 147 с.; Данкова., Р.
Зоя Ставрева (1890-1950) – философ и педагог. В: Търново – кръсто-път на цивилизации. Изследвания и материали от VIмузейни чете-ния, посветени на 70-годишния юбилей на доц. д-р Янка Николова,
17-18 май 2002 г. Велико Търново. Известия, XVII– XVIII/2002-2003,
Регионален исторически музей В. Търново, В. Търново, 2002-2003,
с.383-391; Вж. Латев, Л. Българската  философска  докторантура  на
немски език (1878-1945). Философски форум, 2001, N9, с. 193; Спо-ред  О. Цанкова  Зоя  Ставрева  е  родена  на 21.04.1883 г., а  умира  на
03.03. 1962 г. Вж. О. Цанкова. “Аз съм за ред и стегнатост” – Борба,
бр.54, 11 май 1993).
2. Пейчев, Б. Българска  дисертация  върху  Шопенхауер (Берн,
1914). Философска мисъл, 1982, кн.9, с. 122-123.
3. Първооснови на морала, с. 11.
4. Пак там.
5. Пак там, с. 15.
6. Пак там, с. 28.
7. Пак там, с. 13.
8. Пак там, с. 11.
9. Вж. Данков, Е. Зоя Ставрева и проблемът за метаетиката в бъл-гарските традиции. В. Е. Данков. История на българската философс-ка мисъл. От Възраждането до съвременната българска философия.
В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2000, с. 236-251;
Е. Данков, М. Стоева. Зоя Ставрева – първата българка, защитила
докторска дисертация по етика и философско-педагогическата кул-тура във Велико Търново. Сб.: В перспективата на времето (Съст. Е.
Данков). В. Търново, 1989, с. 73-79; Данков, Е. М. Стоева. Учителката
Зоя Ставрева – Народна просвета, 1990, N7, с. 56-58; Данков, Е., М.
Стоева. Първата българка с докторска дисертация по етика. – Вели-ко Търново, (София), Год. XIX, N1 (18), 1990, с. 15.
Зоя Ставрева (1883-1962) – основоположник на метаетиката ...



Тагове:   Bulgaria,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 1753252
Постинги: 1631
Коментари: 414
Гласове: 1174
Календар
«  Март, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031