Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.03 15:20 - Научната психология и Лев Толстой
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 155 Коментари: 1 Гласове:
2



Научната психология на фона на Лев Толстой
.

Психологията вече отдавна не изпитва благоговение пред художествената литература и нравствената философия, напротив, преизпълнена е с усещането за самодостатъчност и превъзходство. Много психолози, например, сериозно смятат, че макар и Лев Толстой да е велик писател, за науката той не е нищо повече от житейски психолог, пък бил той и твърде изтънчен. Науката чрез строг анализ и тестове се е придвижила по-надалеко и по-дълбоко, отколкото неговите открития. Що се отнася до философията и религиозните търсения, то и тук той е просто един объркан човек, неразбиращ истинската роля на държавата, науката, образованието. И ако някога на творбите на писателя са гледали като на източник на мъдрост и са го почитали като учител в живота, то сега за ролята на последния все повече претендира психологията, която сега е сама за себе си Лев Толстой. Някои откровено очакват настъпването на нова "психозойска ера", когато именно психологията ще определя движението на обществото и човека към щастието. Навярно трудно може да се намери популярно издание, телевизионно предаване, политическа или обществена програма, в подготовката и осъществяването на което да не е участвало психологическо подкрепление. "Психологията смята, психолозите съветват, препоръчват, настояват и т. н.", - четем и слушаме навсякъде. Факултети, отделения, институти, училища, курсове, където се готвят психолози, се плодят по страната както гъби след дъжд и точният им брой днес едва ли е определим. Навсякъде могат да се намерят обяви, обещаващи (нерядко за няколко месеца интензивно учене!) да формират психолог, психотерапевт, специалист по реклама или имиджмейкър на новите политици. До Толстой ли им е на психолозите в цялата тази бъркотия, до неговите деветдесет тома на пълните му събрани съчинения, или до неговия разпрострял се в цял век живот?

Да се опитаме макар и в най-общи линии да отговорим на този въпрос, да обозначим тези най-общи уроци, които може да преподава на надменната съвременна психология наследството на Лев Толстой.

Ще разделим тези уроци на три части. Първата предимно ще се отнася до художественото творчество. Втората - към религиозно-философските търсения. Третата - към самия живот на Лев Николаевич.

Като начало за няколко урока, назидания, които могат да се извлекат от художествените творения. Преди всичко това е възможност да се проявят вариантите на вътрешно- и междуличностните колизии, в които човек влиза в продължение на живота си. Твърди се, например, че в цялата световна литература са в наличност не повече от 36 определящи сюжети, а при по-строго пресмятане - всичко 12 (5, с. 3). При цялото му разнообразие творчеството на Толстой редуцира и тази цифра, като свежда, съсредоточава, акумулира вниманието върху три главни теми - живота, любовта, смъртта. Толстой пише: "Има малък брой клавиши, тяхната различна последователност е цялото разнообразие както на човешките личности, така и на историческите семейства. Навсякъде са все същите приказки, същите хора, същият деспотизъм, същите войни и т. н. и т. н. Сравнение с клавишите. Все същите. Музиката е различна, но резултатът е един и същи ... опит да се намерят тези вечни клавиши" (2). Разбираемо е колко важно и непреодолимо актуално е разглеждането на тези главни теми з построяването на психологията на личността, за изявяването на съществуващите закономерности на родовите конфликти на човешкия живот.

Друг общ урок, който може да извлече психологията, - това е опитът за разглеждане на личността в движение, в живота, в постоянно развитие като форма на нейното съществуване. Особено интересни в това отношение са произведенията, проследяващи големи отрязъци от жизнения път, смяната на поколенията, разгърнатите семейни истории, а именно това съставлява същината на основните творби на Толстой. За неговия художествен гений е присъщо разглеждането на всяка черта в съвкупността от живи взаимовръзки с други черти и качества на човека. М художествените произведения се разиграва не просто една тема, а тема с вариации, предполагаща разни тълкувания. Човекът, неговият живот се дават в движение, пълнота, в непредсказуемостта на винаги съществуващи, но далеч не винаги реализирани възможности. Що се отнася до съвременната психология тя се ограничава и е доволна по същество от фиксацията и констатирането на основните черти, параметри, данни в ограничено жизнено пространство, т. е. улавя само малките фрагменти от разклонената мрежа на битието.

Следващият урок - това е особеното внимание към отделния човек като такъв, а не прост към психологическия тип или представителя на един или друг слой. Психологията често пропуска този момент, стремейки се веднага към построяването на общи конструкции, класификации и типологии. Обикновено разплатата за това е безжизнеността, умозрително-декларативния характер на подобни конструкции, невъзможността, изхождайки от тях, да се върнеш на земята, да постигнеш самобитността, да се приближиш към тайната на една или друга личност. Помнят се думите на американския писател Ф. С. Фицджералд: "Започнете с отделната личност и наистина няма да забележите как ще създадете типичен образ; започнете с обрисовката на типичен образ и направо няма да създадете нищо в крайна сметка" (6, с. 55).

Още един момент, който си струва да се открои. Л.Н. Толстой в разговор с Горки забелязал, че писателят може да греши в каквото и да било, да измисля всичко освен психологията. Психологията трябва да бъде абсолютно точна (7, с. 713). И литературата в лицето на Толстой и другите велики художници не само се е стремила към тази точност, но, и което е най-поразително, я постигала. Поразително е не от гледната точка на обикновените читатели, свикнали да виждат в писателите познавачи на живота, а от позициите на научната психология, която отдавна и напълно съзнателно се е отказала от вяра във възможностите на точното психологическо знание по материали на личните наблюдения, опита на преживяванията, беседите, разговорите и пр. Това се е разглеждало като атрибут на ненаучната или житейска психология, докато на научната психология и съответно на научния психолог подобава дасе опира само на експеримента, въпросниците, тестовете, математически проверените корелации и пр. Така всичко може да се получи достатъчно добре, научно и строго, освен едно: това вече не е психология на човека, а психология на изследваното лице. Предполага се, обаче, че толкова ярко демонстрирана принципна способност за познание на човека от човека, на личността от личността по пътя на наблюдението, размишлението и съпреживяването трябва от една страна да намали високомерието у някои професионални психолози, гледащи снизходително, отгоре надолу "житейските психолози" подобни на Толстой и Достоевски, а от друга страна да повдигне вярата на психолозите в достатъчно точното и обективно разбиране, постигане на света на личността задължителна (и просто не винаги изпълнима в хода на отделното изследване) стъпкова опора на тестове, въпросници, тясно лабораторни експерименти. Нужно ли е да се говори, че при това се има предвид не връщане към "разбиращата психология", не зачертаване или омаловажаване на постиженията на експерименталния подход, а само по-балансиран възглед за ролята на творческото наблюдение и личностната интуиция в психологическото познание.

И последното по отношение на художествените текстове. Като ги четат и препрочитат, съвременните психолози са длъжни постоянно да се учат на яснота, релефност, стереоскопичност на изобразяването на човека, на неговите психологически черти и движения. Това трябва да подбужда към развиване в себе си на вкус и внимание към езика като оръдие за познаване на личността, като най-важно условие, от което зависят точността и пълнотата на предаване на целите, резултата и общия смисъл на изследването, проведено от психолога. Разбира се, психологът не трябва да се конкурира с писателя в овладяването на езика - това е не само напразно, но и изобщо не се изисква. Все пак трябва да се помни, че човешката личност е съвсем особен предмет на науката, доколкото ние не само я изследваме, но едновременно с това адресираме резултатите и на изследването към нея, към нейните нужди и ползи, от нея в крайна сметка очакваме тяхното приемане, разбиране и оценка. Следователно, изложението трябва да бъде такова, че човек в края на краищата да види себе си в него, не да се отрече, не да отхвърли като блъщолевене и чуждородност. Такова положение, както е напълно ясно, изисква постоянно усъвършенстване на езика на описание, и по-специално, умението в случай на необходимост да се излезе извън рамките на толкова разпространения днес "птичи език" на науката, разбираем само за тесните специалисти.
* * *

След този очевидно схематичен и непълен списък на някои уроци, които може да извлече съвременният психолог от художественото творчество на Толстой, ще преминем сега към друг набелязан раздел - към нравствено-философското творчество. Нужно е да се каже, че ако отделни примери от художествените текстове може все още да се срещнат по страниците на съвременните психологически трудове, то резултатите и изводите от нравствено-философските трудове на Толстой, по правило се пренебрегват. А между впрочем тъкмо това е което не достига на съвременната психология, а именно задълбочено внимание към проблема за човека и неговото благо. Да си спомним думите на Толстой за малкото количество клавиши, различната последователност на които създава разнообразието на личностите на хората. Но художественото произведение е призвано не да описва тези клавиши, не да разкрива тяхното разнообразие и същност, а до донесе до нашия слух и нашите сърца мелодията, полифонията на живота и като я слушаме и сме запленени от нея, ние изобщо не мислим и не можем да мислим за това точно какъв клавиш натиска твореца сега. Оттук художникът Толстой е категорично против откриването на някакъв единен извод или основни мисли на своето произведение. В писмо до Н.Н. Страхов той пише: "...Нужни са хора, които биха показали безсмислицата на търсенето на мисли в художественото произведение и постоянно биха ръководили читателя в този безкраен лабиринт от сцепления, в който се състои същността на изкуството и в тези закони, които служат за основание на тези сцепления" (3, с. 269). И ето Толстой-философът, Толстой-нравственият проповедник върви от тази мелодия към инструмента, който я произвежда, към тази вълшебна и неустойчива тъкан, съставена от вплетените нишки на живота. Ние говорихме, че в художествените си произведения той мощно разиграва три основни теми: живот, любов, смърт. Сега той говори не за темите, а за това, което стои зад тях, което трябва да ги определя, да ги стяга, да ги спряга (една от любимите думи на късния Толстой) - това е проблемът за смисъла на живота, любовта, смъртта, или другояче казано - проблемите за благото на живота, любовта, смъртта.И тогава всичко, с което се е занимавал по-рано, всичко, което правят ден след ден другите хора, се поставя от него в зависимост от способа на решение на този основен проблем. "Неизбежно необходимото за живите хора знание, - пише той, - е било и е винаги едно: знание за своето предназначение в това положение, в което се намира човекът в този свят и в тази дейност или в това въздържане от дейност, което произтича от разбирането на това предназначение" (1, с. 427). Изкуството, политиката, науката трябва да бъдат в този план вторични, производни от главния проблем за нравственото благо. Известни са думите на Л.Н. Толстой, че хората само си дават вид, че те воюват, търгуват, строят. Главното, което те вършат през целия си живот, това е да решават нравствени проблеми. Именно това съставлява, както е казвал той, главното дело на човечеството.

Ако се обърнем към съвременната научна психология, ще видим, че там нравствените проблеми или изобщо се пренебрегват, или се разглеждат като някакво допълнително тегло, като добавка към продуктивната дейност. Нещо повече, съвременната психология е заета по същество да развенчава нравствената основа на битието на човека. Ако вземем, например, толкова популярната на Запад, а днес отново и у нас, психоанализа, там благото на любовта се свежда до елементарни полови влечения. Да и не само любовта - към това се свежда по същество цялото възприятие на човешкия свят. Ето, например, в един от броевете на излизащия в Петербург "Психологическая газета" (N 4, 1996, с. 3) В.А. Медведев, заместник-директор на неотдавна основания Източно-европейски институт по психоанализа, демонстрира виждането от един психоаналитик на руските пари, сменили съветските. "Застрашаващата кастрационна символика на сърпа и чука е сменена от двуглав орел, изразяваща традиционната руска двойнственост, бисексулност, която отново придобива своето живително единство. Застоялата водна женска стихия се е втурнала на свобода и се управлява от мъжката непреклонност на пристанища, крайбрежни улици, мостове, диги. Въздушният кораб на мечтата, увенчаващ стълбът-фалос на банкнотата на стойност хиляда рубли, най-после е пуснат на вода и свободно плува на тази банкнота, заобикаляйки коварните скали, използвайки огнения фалически символ само като фар ..." Интересно какво би казал Лев Толстой по повод на такъв възглед върху предметите на обкръжаващия свят, преднамерено или не приписвани на всички любители и потребители на психоанализата. Напълно вероятно той би се съгласил с У. Фолкнър, който казва, че липсата на идеали убива всяко описание на човека, превръщайки го в повествование "не за сърцето, а за жлезите с вътрешна секреция" и изглежда би се усмихнал одобрително, ако чуе как Набоков нарича фройдизма либидобезсмислица (либидобелиберда).

Или друго популярно течение - поведенческата психология, бихейвиоризмът. Благото тук се разбира като добра адаптация, приспособяване на човека към света, външния успех в него. В едно от поведенческите пособия съм виждал, например, параграф за това как да се извърши "сърдечно ръкостискане" - на какво разстояние трябва да се приближиш към партньора, с каква сила да стиснеш протегнатата длан, колко дълго да запазиш усмивка на лицето си и т.н. Ясно към какво води такъв подход: постъпката се разтваря, остава само външния декоративен вид, манипулативната обвивка на поведението, лишено от нравствено основание.

Изключение видимо прави такова съвременно течение като хуманистичната психология. В центъра й е поставен "Азът", личността на човека и за главно дело и благо се провъзгласява самоусъвършенстването, саморазвитието, самоактуализацията на личността. Всичко това, разбира се, е много важно и добре, но устремявайки се изцяло към самоусъвършестване, към грижа за своя личностен растеж, човек може да не забележи границата, след която започва самоидолопоклонничество, отделяне на себе си от другите хора, от света, от Бога, развитие заради самото развитие. Да си спомним остроумната критика на Виктор Франкъл на централния тезис на хуманистичната психология за самоактуализацията на личността. Той привежда сравнение с бумеранга. Мнозинството е уверено, че предназначението на бумеранга е да се върне при този, който го е пуснал. Но действителната задача е изцяло в друго. Тя е в това да се порази целта. Връщането на оръжието в ръката е свидетелство не за пристигане, а за неуспех или пропуск. Същото се отнася за и за самоусъвършенстването на своята личност, за самоактуализацията. Усилия в тази насока са винаги необходими, но когато резултатът им се приема като пристигане при самия себе си, това означава неулучване (промах), при това неулучване в твърде същественото, в главното. Необикновено ясно говори за това Толстой в "Пътя на живота": "Ако човекът разбира своето назначение, но не се отрича от своята личност, то той наподобява човек, на който са дадени вътрешни ключове без външни" (4, с. 327).

И така личността не е самоцел, не е крайна цел. Тя е оръдие, ключ към нещо. Толстой говори за "вътрешен ключ". Уникален, сложен, безценен, трудно овладяван. Но на определен етап той изчерпва своите възможности за отваряне и се изисква нов. В този план човекът се отрича от личността, тя отстъпва, "снема" се като нещо изслужило, усвоено, и се открива в цялата пълнота това, на което тя е служила. По същество става дума за степените на възхождане или проясняване, за изявяване на запечатания в човека образ. Характерът маскира, скрива личността, което е толкова явно в ранния юноша (подросток), който нерядко е "изцяло характер" (сплошной характер). Но ето характерът се "снема", отива на втори план и се изявява, проявява възникващата личност. Юношата е вече личност с характер, а у възрастния човек характерът не би трябвало да стърчи самоцелно, да бъде очебиен, да се проявява като главното. Той е необходим, проявява се и действа, но вече не като главно лице, а като помощно, като важен помощник и слуга. Същото е и с личността. Колкото и значимо да е нейното развитие, колкото и дълги и трудни да са пътищата за нейното формиране, ако тя стане самоцел, тя се застоява, разраства, тя неизбежно закрива хоризонта и скрива нещо повече от самата себе си. Толстой пише, че личността скрива Бога в човека и "веднага щом той отхвърли личността, в него действа не той, а Бог" (4). Тогава образът на човека става завършен, прояснен, и ако узнаем в някого пълнотата на този образ, ние неволно възклицаваме "Това е човек". Не характер, не личност, а именно човек.

Съвременната психология просто не достига до това равнище. Висшата, върховната категория тук е личността, нейните мотиви, стремежи, потребности. Оттук идеята за самоактуализацията като затворен в себе си кръг от усилия, стремеж да се разширят всички потребности и желания на личността, да се направи тя самодоволна, без проблеми и въпроси приспособена към този свят. А доколкото не става и дума за "външния ключ", индивидът си остава затворен в самия себе си, остава без висши стремежи и опори, остава по думите на И. Бергман на топлата и мръсна земя под хладното и пусто небе.

В психологически план последствията от такова ограничение са твърде сериозни. Преди всичко в областта на смислообразуването. Понякога говорят, че животът е по-високо от смисъла, той минава и без смисъл, а пък смисълът и всякакви умувания без живот не могат да се осъществят. Наистина, докато има живот, грижите, желанията и радостите, много смисли ще последват, ще произтичат от този ход.

Но развитието на човека води към това, че формулата "животът като условие за смисъла" се превръща във формулата "смисълът като условие за живота" и тогава яснотата, равнището, висотата на смисъла определят и насочват живота, и вече не в детайлите, не в дребните неща, а в главното, не като съпровод и акомпанимент, а като зов, жажда, удържащо живота начало. И ако си отива, издребнява, снижава се тази височина, снижава се, изпада вътрешно и външно самия човек. Толстой казва - "отива си благото на живота", а заедно с него си отива животът духовно, душевно, а и физически. Оттук - разбирането на смисъла, благото на живота - става условие за устойчивостта на психичното здраве, на възможността да се противостои на тегобите на битието, на трагизма на човешкия живот. Извън това условие рязко нараства броят на неврозите, наркоманиите и изобщо нещастните, загубени хора, загубили образа на човека. Но психологията и психотерапията, колкото и печално да е това, обикновено не се стремят към възстановяване на този образ в конкретното изследвано лице, пациент, клиент, а само прикриват, изтласкват болестта навътре към още по-голяма погълнатост в себе си, към самокопаене (психоанализата), към по-голямо манипулиране на другите (бихейвиоризмът), към по-голям егоцентризъм и самообожествяване (хуманистичната психология).

На един семинар в Германия ме поразиха думите на немски теолог. Той каза, че когато при съвременния психотерапевт идва пациент, той е често жертва - на обществото, на неправилната ориентация, на възпитанието. Но след като той мине стандартния курс по психотерапия, той преминава на страната на своите неотдавнашни палачи, т.е. на тези неправилни ориентации на обществото. Той сам започва да осакатява другите хора със своите възгледи и действия. С други думи, психолозите започват да поддържат ред, обратен на този, за който е казано така ясно в Евангелието - търсете царството Божие в вас, а останалото ще ви се приложи. Ние търсим "останалото", като предполагаме, че царството Божие е в нас, мирът и спокойствието на душата ще се приложат. Да си спомним толстоевското - хората само мислят, че воюват, търгуват, строят, главното, което правят, е да решават нравствени проблеми, това е и главното дело на човечеството. Ние сме преобърнали всичко и главното за нас е строителство, война и търговия. А разплатата е една - с човешки души, осакатени, потънали в мрак души, прекъснати животи. И броят им е много милиони в отиващия си ХХ век. И никаква армия от психолози и психотерапевти не би ги спасила докато те служат на нравствен свят, преобърнат в нравствено отношение.

* * *

И накрая, последната част, последният раздел на уроците, обърнати към съвременната психология, за който следва да се спомене. Този раздел не е свързан с художествените произведения, нито с религиозно-философското наследство, а със самия живот на Лев Николаевич.

Толстой в края на своя път си признал: "моите писания - съм аз целия". Действително, в 90-те тома на пълните събрани съчинения е застинало всяко движение на неговите мисли, чувства, изразени чрез художествени герои и чрез многобройни записки, дневници, бележки. Чети, вземай, ползвай. Но и още едно и, може би, най-главно произведение на Толстой - това е неговият живот, неговият подвиг. Той е човек във всички смисли и нищо човешко не му е било чуждо: нито човешките висоти, нито заблужденията, грешките, противоречията и паденията. Колко пъти животът, нашият и на заобикалящите ни, е насечен, частичен. Един има славно детство, но тягостни дни по-нататък, друг - има чуден период на юношество, но загубени зрели години. У Толстой всичко е изпъкнало, ярко, с пълна тежест, на предела - и детството, и момчешките години (отрочество) и юношеството, и зрелостта и възрастните години (пожилые годы) и старостта. Всички възможни кризи, преживявания, изкушения са като на длан. Някога Толстой казал, че смятал за най-важно дело на целия свой живот да опише "духовните възрасти", така че човек, приближавайки се към нова граница и прелом, да не се страхува, а да знае, че така е било и с другите. Лев Николаевич не е осъществил тази задача, но самият негов живот е отговорът. И гледайки го, ние сме длъжни не само да благодарим, да се удивляваме, да се възхищаваме. Ние сме длъжни да намерим вътрешна увереност и да не се страхуваме ние самите да израстваме духовно, да не се плашим от новите граници. Защото тези граници, този път са ги извървели преди нас и други. И необикновено ярък, пълен и честен пример - това е животът на Л.Н. Толстой. Неговото изучаване ще помогне на научния психолог да излезе от тесните граници на академичната наука, на психотерапевта - да преодолее приземеното отношение към пациента, а на всички нас - по-добре да разберем себе си и своето високо човешко предназначение.
Цитирана литература
1. Толстой, Л.Н. Полное собр. соч. Т. 40. С. 427.
2. Толстой, Л.Н. Полное собр. соч. Т. 48. С. 108-109.
3. Толстой, Л.Н. Полное собр. соч. Т. 62. С. 269.
4. Толстой, Л.Н. Путь жизни. М., Республика, 1993.
5. Ульяшев, П. Обретение. Литературная газета. 1984. 23 марта.
6. Фицджеральд, Ф.С. Молодой богач. Американская новелла ХХ века. М., Художественная литература, 1976. С. 55-95.
7. Шкловский, Лев Толстой. М., Молодая гвардия, 1963.



Тагове:   Толстой,


Гласувай:
2
0



1. 1997 - Много интересно
08.03 12:17
!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 1347758
Постинги: 1624
Коментари: 414
Гласове: 1158
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31