На 24 март 1901 г., събота, Сарафов и още 7 души, съставляващи Върховния Македонски Комитет се явили във втори полицейски участък и са били задържани там по силата на постановлението, издадено от съдебния следовател Хрусанов. През тоя ден двама с Орце направихме разузнаване, за да видим откъде ще можем да се вмъкнем в помещението на комитета. Резултатът от това разузнаване беше следният: в това помещение може да се влезе през капандурата на покрива; а на тоя последния може да се иде от покрива на съседното здание, долепено с гърба си до онова, където се помещаваше комитетът. В съседното здание се помещаваше Светият Синод на българската църква; неговият вход беше откъм площада „Св. Крал“. Значи, Орце или аз трябва — през зданието на Синода — да се качим върху покрива на комитетското помещение и оттам през капандурата да се вмъкнем в него.

Това не беше мъчна работа; сега Синодът не заседаваше; там сега живееше митрополит Максим, който ме познаваше. Вечерта, към 9 часа, влязох в синодалното здание, изкачих входната стълба и — понеже вратата на апартамента беше заключена — позвъних. Зад заключената врата чух прислужника да пита:

— Кой звъни?

— Моля, отворете! Искам да говоря с високопреосвященний Максим.

— Елате утре!

— Искам да му говоря сега. Моля ви — повикайте го.

След минута зад заключената врата чух гласа на Максима:

— Кой сте?

Аз си казах името. Вярно е, че Максим ме познаваше, но знаеше, че не съм кротка православна овчица. Максим се обади, но не от същото място зад вратата. През цялото време докле трая нашият разговор със заключената врата между нас, той постоянно променяше мястото зад вратата, от което разбрах, че се бои да не би да стрелям върху него по гласа.

— Какво искате по това време?

— Има да ви кажа нещо много важно.

— Важните работи се разправят денем!

— Но случаят е такъв, че налага сега да ви говоря. Отворете!

— Какво има да ми говорите?

— Казах ви — не мога да говоря през вратата! Отворете!

— Не мога да отварям на нощни посетители!

— Но аз ви казах кой съм. Вие ме познавате. Отворете вратата да ви кажа защо съм дошъл!

— Утре ще ми кажете. Сега не може да Ви пусна да влезете.

Напразно го молих да отвори. Проклетият му поп се заинати като троянско магаре и не ми отвори. Значи, планът да се влезне в помещението на Комитета и да се вземат книжата оттам, пропадна. При все това тия книжа не трябваше да попаднат в ръцете на следователя… Кой е следователят? Хрусанов. Значи — остава да го намерим и да му четем едно „словесно“, за да го принудим да не ги види — проклетите му книжа!

На другия ден — 25 март 1901 г., неделя, Благовещение — с Орце научихме адреса на Хрусанова — той живеел на ул. „Парчевич“, ако не ме лъже паметта, западно от ул. „Витошка“. Ние намерихме къщата и попитахме за него. Нямаше го. Можели сме да го намерим само сутрин рано.

На следния ден — 26 март 1901 г., още преди съмнало, двама с Орце бяхме на пост пред пътните врата. Хрусанов, който не беше женен, живееше в тая едноетажна къща, строена наскоро след като бившият софийски кмет Димитър Петков — в 1888 г. — беше разрушил издъно стария град. Около къщата имаше градина, а в градината — чешма.

Към 6 часа сутринта един човек, облечен с панталони, по риза и жилетка, с пешкир, преметнат на рамото, излезе от къщата и отиде да се мие на чешмата. Той беше висок, с кестенява полуокапала коса и с дълга кестенява брада. Той почна да се мие. Аз бутнах дъсчената врата на оградата и влязох в градината. Орце остана на улицата, до вратата. Доближих се до Хрусанова, който в тоя момент измиваше сапуна от лицето си.

— Добро утро! Вие сте господин Хрусанов, нали?

— Да. Какво обичате?

— Съдебен следовател?

— Да.

— Натоварен със следствието на комитета Сарафов?

Кестенявата дълга брада почна да трепери и да пръска водните капки настрана.

— Вие ще правите обиск в комитетското помещение?

— Да.

— Кога ще правите обиска?

— Днес.

— Слушайте, господин Хрусанов! През цялото следствие ще помните, че сте преди всичко човек и българин, а след това вече — че сте следовател! При обиска ще турите пръстите си на очите, за да не видите онова, което не трябва да види следователят. Запомнете това, което ви казвам, за да не стане нужда да ви се напомня още веднъж… Разбрахте, нали?

— Разбрах.

— При обиска, на който ще присъствам и аз, ще проверя дали сте ме разбрали както трябва… Довиждане, господин Хрусанов!

Ние с Орце оставихме високата фигура на Хрусанова да изгледа през оградата нашето заминаване и веднага се упътихме към втори полицейски участък, където се видяхме със Сарафова, комуто разправихме за срещата си с Хрусанова.

Беше още рано. Обискът на комитетското помещение щеше да стане не по-рано от 9 часа сутринта, а сега нямаше още 7. Ние имахме време да се поразходим два часа в градската градина и да обмислим положението, в което бяхме.

Арестуването на Борис Сарафов обърна всичките ни планове и намерения с главата надолу. Перспективата да получим 20 000 лева за продължението и скорошното довършване на Солунската работа се отдалечи. Ние се разхождахме из градината мълчаливо, като нарядко, с отделни думи и кратки изрази правехме гласно своите съображения. Ние се чудехме какво трябва да правим. С ръце в джебовете на своето черно пардесю, по една от съседните алеи, без каквато и да е охрана след него, вървеше председателят на Министерския съвет Петко Каравелов, който беше излязъл от дома си — една ниска, схлупена къща, боядисана с охра, която се намираше на ул. „Войнишка“, в съседство с градската градина — и отиваше пеш към някое от министерствата, намиращи се на запад от градината. Имаше нещо пресилено и предизвикателно в неговото — наглед спокойно — държане, с което като да искаше да каже:

— Аз и моето правителство пет пари не даваме за мнението и чувствата на тълпата. Ние не се боим от вашите заешки тупурдии!

Орце, който за момент се спря и го изгледа, когато Каравелов отмина нататък, наруши своето мълчание и изръмжа със затаена злоба:

— Шетай се слободно, нахалник: да не сме ангажирани во Солун, не би те остаиле да се шеташ сос овой сурат!

На 24 март 1901 г., същия ден, когато биде арестуван съставът на Сарафовия Върховен Македонски Комитет, към 9 часа сутринта, двама с Орце се разхождахме мълчаливо в градската градина. Около водопада, увенчан със статуята на Диана, държаща в ръката си риба, имаше пейки. На една от тия пейки видяхме един черноок господин с черни подстригани мустаци и черна, ниска, небръсната брада, облечен във вехти, изтъркани шаячни дрехи сиво-червеникав цвят. Той беше преметнал двете си ръце над облегалото на пейката и се беше загледал пред себе си с поглед, от който личеше, че той гледа, но нищо не вижда. Орце се стресна и учудено извика:

— Я! Диме Мечето! — и бърже отиде към него.

— Кога дойде во София, Диме?

— Дойдоф. Сите идат, дойдоф и яз! — и Мечето си обърна главата настрана, с което искаше да каже, че не желае да го разпитват повече.

Ние отминахме и го оставихме седнал на пейката в същата поза. Надвечер, на минаване през градината, пак видяхме Мечето да седи на пейката в мрачно настроение. На следния ден, като минавахме през градината, пак видяхме Мечето да седи на пейката в още по-мрачно настроение; на връщане — същата картина. Орце се спря и го запита:

— Къде си на квартира, Диме?

— Тебе що те яде газот да прашаш къде спиям?

— Що лошо има, ако те прашам?

— А що му е арното на прашането? Хайде, терай си магарето!

Изпъдени по тоя начин от Мечето, ние се отдалечихме от него и си отидохме по работата. На третия ден се случи пак да минем през градината. Мечето седеше на същата пейка в най-мрачно настроение. Орце не се спря при него: но, когато се отдалечихме на 10–15 крачки, той ми каза.

— Знаеш ли? Чини ми се Мечето е гладен и няма квартира. Хайде да се вратиме при него!

Ние отидохме при него. Мечето не ни погледна; погледът му блуждаеше някъде зад нас. Орцето го запита:

— Види, Диме!

— Що има?

— Денеска къде си ручал?

— Що сакаш от мене? Остай ме на раат!

— Кажи, де! Къде си ручал?

— Не съм ручал.

— А синокя — си вечерял?

— Не съм вечерял.

— Вчера на ручок?

— И вчера не съм ручал. Хайде, остай ме! Терай си магарето!

— Не може. Ке дойдеш с нас!

Въпреки неговото съпротивление, ние хванахме Мечето под мишниците и го заведохме в Албанската гостилница. Мечето се нахрани най-скромно. Личеше, че той се измъчва от мисълта за разхода, който ни направи. След като излязохме от гостилницата, Мечето се отпуши: той бил изпратен от организацията във Велешко да купува оръжие за населението. За тая цел му дали 1500 турски лири в златни монети, които сега се намирали в кемера, който беше опасан около неговия кръст.

— Демек, парите се у тебе? — запита Орце.

— Еве ги! Побарай кемерот!

Както Орце, така и аз попипахме кемера около пояса му. Той беше твърд и набъбнал от златните монети, с които беше натъпкан.

— И со толко пари у тебе, ти ке умреш от глад?

— Тия пари не са мои, а народски. Яз не крадам народски пари, за да ядам.

— А ако още некой ден да не беше ял — би умрел от глад и народските пари би се чинили яс-пус! Немаш толко ум да я разбереш овая работа?

— Що да чинам? Никой не ми каза оти можам да арчам от ниф за ядене!

От тоя ден насетне — през цялото време докле беше в София — Диме Мечев се хранеше редовно в Албанската гостилница по сметката на Гемиджиите, при което избираше ястията не по тяхната хранителност, вкус и начин на приготовление, а по цената им — той си поръчваше най-евтините ястия, за да ни коствува по възможност най-малко. Мечето беше много голям скъперник и не беше в състояние да разбере как могат да се харчат пари не само за излишни неща или за удоволствие, а и за неща, без които може да се преживее.

Диме Мечев беше свършил гимназия; при оная липса на млади хора със завършено средно образование, каквото се чувстваше в Македония, би могъл да стане учител; но той считаше за единствено полезен само личния производителен труд; според него чиновниците са паразити, които изсмукват жизнените сокове на народа — и беше се отказал да учителства. Верен на своите принципи, след като завършил гимназия, той станал шекерджия и по цял ден обикалял велешките сокаци бос, с емениите^[13] под мишница и с табла на главата, за да продава шекер.

Той се числил във Велешката местна организация и бил един от най-деятелните й членове. Веднъж тая организация осъдила някого си на смърт и му възложила да приведе присъдата в изпълнение. Диме Мечев убил осъдения, като му разсякъл черепа с една брадвичка. По принцип той беше противник на човекоубийството и считаше извършеното от него убийство за най-подлата постъпка в живота си. Той много се дразнеше, когато някой — на шега — му напомняше за „секирчето“. След това убийство той избягал от Велес и станал нелегален. Там оставил майка си, на която бил единствено дете. Нещастната майка безутешно плачела и повтаряла:

— Да си го видам Димета мой йоще еден пат и тогай да умрем!

Диме се фотографирал и изпратил портрета на майка си; тая последната, като видяла образа на сина си, от жал и майчина милост по него, действително умряла. В София някои негови познати-велешани се шегуваха и казваха:

— Много си страшен, Диме. Толко много си страшен, та майка ти, като ти видяла кадрото, се уплашила и умряла от страх…

Тия шеги се свършваха с това, че Диме Мечев почваше да благославя шегаджиите по мъжки на майка… Тоя вид благословии той изговаряше набърже една след друга на всички езици, които знаеше — по турски, по македонски и по български…

След като купил и експедирал оръжието, за което беше дошъл в София, Диме Мечев не се върна обратно във Велес. Като всеки честно мислещ човек, той беше отвратен от властолюбието и користта на ръководящите лица във Вътрешната Македонска Организация. През тия няколко дни, които прекара в постоянно общуване с нас в София, Диме Мечев възприе нашия възглед върху готвящето се въстание в Македония — че то сигурно ще донесе смърт и разорение на населението, без каквато и да е перспектива за политическа или друга свобода; че да се подстрекава населението към въстание, е престъпление, защото по тоя начин то отива към самоубийство; и че единственото средство да се раздруса турската империя от основите, без да се напакости на населението, са систематическите отделни атентати против крепителите на безправието в Отоманската империя, каквито са финансовите и други европейски учреждения в Турция.

Чрез атентатите върху европейските финансови и други учреждения ние ще заявим на капиталистическа Европа: „Вие, господа капиталисти, намирате за износно нашето робуване и го поддържате, като крепите режима в Турция? Е, добре! Чрез атентатите ние създаваме пълна несигурност за вашите капитали и предприятия. Искате ли да имате сигурност? Искате ли да престанат атентатите против вас? — Помогнете ни да направим режима в Турция поносим, та и ние да се почувстваме не роби, а граждани на тая страна! Да почувстваме, че имаме не само задължения, но и права!“

Колкото и да са пристрастни заинтересованите, никой човешки разум няма да допусне да се държи отговорно населението за извършваните атентати.

Диме Мечев, който не приемаше нищо на вересия, трябваше да признае строгата логика на нашите разсъждения и да възприеме нашия метод за борба с автократична Турция. По същия начин той възприе принципите на безвластието и на общочовешката солидарност. Той ги възприе и проявяваше това не чрез излишна и празна фразеология, а чрез провеждането им на дело в практическия живот.

През тия няколко дни, които прекара в София (до 12 април 1901 г.), Диме Мечев бе дълбоко отвратен от Софийския Върховен Македонски Комитет, който беше станал играчка в ръцете на българския княз Фердинанд. Веднага след закриването на извънредния македонски конгрес, на 12 април 1901 г., Диме Мечев отиде в мина Перник и постъпи там като прост работник-миньор, за да изкарва прехраната си с личен производителен труд, да остане до край независим от когото и да било и за да не бъде в наша тежест.

Тоя ден — 26 март 1901 г. — след като излязохме от Албанската гостилница и се разделихме с Д. Мечев, двама с Орце продължихме нагоре по ул. „Мария Луиза“, дойдохме до съединението й с ул. „Нишка“ и по тая последната отидохме до помещението на Комитета. Беше около 9 часът сутринта; обискът още не беше почнал. Ние останахме до пътната врата да чакаме идването на следователя и довеждането на арестуваните. Към 9 Ѕ часа дойде следователят Хрусанов, а малко след неговото дохождане доведоха и арестуваните. Освен нас двамата с Орце, нямаше никого другиго да очаква извършването на обиска — софиянци не знаеха това.

Ние последвахме влизащите в помещението на Комитета и се намъкнахме в това последното. Обискираха канцеларията, откъдето задигнаха някакви книжа, които нямаха нищо общо с делото, поради което беше арестуван Б. Сарафов. Накараха касиера на Комитета, Георги Петров, да отвори касата, която също претършуваха и най-после отвориха стаята на председателя. Аз влязох непосредствено след Сарафова.

Още при влизането си в стаята, Сарафов набързо се приближи до масата, заграби оттам едни книжа, които бяха турени отгоре й, при един от нейните ъгли, и ми ги подаде. Аз ги поех и веднага ги мушнах във вътрешния джеб на палтото си. Следователят Хрусанов видя всичко това, обърна си главата настрана и се престори, че нищо не е забелязал. Значи, той беше запомнил много добре урока, който му бяхме преподали тая сутрин…

След като се повъртяхме още малко в стаята на председателя, двамата с Орце излязохме от помещението на Комитета и си отидохме в хотела, където първата ни работа беше да изгорим така откраднатите книжа. Няма нужда да казвам, че обискът не даде в ръцете на следствената власт такива документи, чието естество да ползва обвинителната власт.

През нощта на 27 срещу 28 март 1901 г. Б. Сарафов и арестуваните му другари са били преместени от втори в трети полицейски участък. Кое беше продиктувало необходимостта от тяхното преместване? Вероятно, властта искаше да се избегне събирането на тълпи пред участъка тук, в центъра на града, в непосредствена близост до главната Софийска артерия, каквато беше ул. „Мария Луиза“ и затова беше преместила арестуваните членове на Върховния Македонски комитет в трети полицейски участък, който се намираше към южния край на гр. София, на площад „Македония“, в едно от зданията, които ограничават тоя площад от запад.

Съществуваше и друга причина за това преместване. По време на обиска, един от полицейските стражари забелязал, че следователят Хрусанов видял, когато Сарафов взел книжата и ми ги подал; той очаквал, че Хрусанов ще нареди да бъда задържан, но такова нещо не станало и след обиска докладвал това на своето началство. Веднага Хрусанов е бил освободен от разследването по делото Сарафов; с това дело е бил натоварен следователят Протопопов. Първата работа на тоя последния беше да премести — при по-строг арестантски режим — арестуваните в трети полицейски участък, където да бъдат задържани в отделна стая, без право да приемат в нея външни лица и да разговарят с такива, както беше във втори полицейски участък. Началникът на трети полицейски участък, полицейският пристав Митович, най-стриктно изпълняваше нарежданията, които му даваше следователят Протопопов и проведе на дело строгия режим. И, при все това… при все това, както Орце и аз, така и други заинтересовани македонци, успявахме да влизаме в контакт и разговор с арестуваните: когато приставът отсъстваше от участъка, ние контрабанда бивахме допускани при арестуваните от старшията и младите полицейски стражари, които съчувстваха на комитета Сарафов и нарушаваха даваните им нареждания от пристава и следователя…

Първият ден на Великден в 1901 г. се падаше на 1 април, стар стил. Тая година софиянци изпратиха първия ден на Великден с изобилен сняг, който валя през целия следобед и цялата нощ. Снежната покривка достигна дебелина над 50 см. Чудноват беше изгледът на дърветата — цъфнали и разлистени — с приведени към земята клони от дебелия сняг по тях. Следния ден — Велики понеделник, 2 април 1901 г. — софиянци осъмнаха със зимен пейзаж, — като че ли беше Коледа, а не Великден. Тоя ден беше слънчев, с ясно и синьо небе. Времето беше топло, снегът бърже се топеше. По улиците текнаха дълбоки, кални и мръсни води, които затрудняваха движението.

Същия тоя ден, в Софийския дъсчен цирк-театър „България“, който се намираше в съседство с халите, се откри извънредният конгрес на македонските дружества в България, свикан от временното настоятелство на Комитета, по повод арестуването на Б. Сарафов и другите членове на Софийския Върховен Македонски Комитет. Слави Мерджанов, който беше делегат на Габровското македонско дружество, беше председател на гореказания извънреден конгрес на македонските дружества — до произвеждане избора за нов състав на комитета.

Двама с Орце стояхме като сеирджии към края на залата, близо до вратата. Влезе един от съпартизаните и сподвижниците на министър-председателя Петко Каравелов, македонецът-ресенчанин Андрея Ляпчев. Още с влизането си той започна да апострофира оратора, който излагаше пагубните последствия — морални и материални — за българската кауза от арестуването на комитета под влиянието на интереси, чужди на българите и македонците. Това апострофиране всяваше смут в присъствующите. Ляпчев беше близо до мене. Помолих го да слуша, да се държи прилично и да не апострофира говорившите. Без да обърне внимание на моето напомняне, Ляпчев продължаваше да апострофира и да смущава събранието. Тогава аз го хванах за яката и го изблъсках вън от залата.

— Яз ке те научам тебе! Сос фаизот^[14] ке ти го платам това избъркване! — каза той, когато се намери вън от вратата.

— Ке ми го бричиш! — отговорих аз, като затворих вратата под носа му.

Минаха шест години. През м. октомври 1907 г. аз заминах — като стипендиант на българската държава — да следвам и завърша горската академия в гр. Нанси, Франция. Тая стипендия ми беше издействана от Ф. Вожели, френски инспектор по водите и горите, изпратен от френското министерство на земеделието да организира службата за укрепяване на пороищата в България. Аз бях служил при тоя Ф. Вожели три години и бях взел дейно участие при организирането на тая служба в Казанлъшко. През 1908 г. в България дойдоха на власт демократите, при което Андрея Ляпчев беше станал министър на земеделието. Първата работа на Ляпчев беше да ми отнеме стипендията. Напразно дирекцията на горската академия в Нанси беше се застъпила за мене пред българското министерство на земеделието, на което беше писала, че съм редовен студент в академията, с много добър успех и че моето завършване ще бъде от голяма полза за страната — Ляпчев зачеркна моята стипендия. Не толкова от мерак, колкото от инат, след много лишения и материални несгоди, в 1909 г. аз завърших френската национална академия по водите и горите в гр. Нанси. Дойдох в София да се представя на разположение на българското правителство и се представих на министъра на земеделието, който беше Андрея Ляпчев.

— Е, сега сме квит! — ми каза той още щом влязох в кабинета му. — Ти ме избърка от събранието, а яз ти го платиф со отнимане на стипендията. Сега сме квит. Къде сакаш да те назначам?

 

По повод арестуването на комитета Б. Сарафов, на 29 март 1901 г. е имало мити.........
....................................................................................................................................................................

Ако не ме лъже паметта, през 1897 г., в околността на гр. Севлиево, в един чифлик, беше извършено едно зверско убийство: двама братя, убедени толстоисти, наели чифлика и почнали да обработват земята, но не с наемни работници, а като влагали в това обработване своя личен труд. Преди да бъдат убити, те са били вързани, измъчвани и очите им изчовъркани. Това убийство биде отбелязано в пресата, където бях прочел за него, когато бях ученик в ломското Педагогическо училище. Убийците не бяха заловени. Кротки и разбрани хора, убитите не са имали врагове в Севлиево и никой не е бил в състояние да посочи някого като автор на това двойно зверско убийство.

Въпреки това, общественото мнение в Севлиево сочеше като техен интелектуален убиец някого си Хубан Т. Кючуков, голям богаташ, няколко пъти публично изобличаван от двамата братя за неговите нечестни и кожодерски действия спрямо бедните севлиевски граждани. При все това, властта не беше предприела нищо, за да провери доколко е основателно подозрението на севлиевци — и това чудовищно злодеяние беше останало ненаказано.

Веднъж, при един разговор с Атанас Колев, стана дума за това убийство. В края на краищата дойдохме до заключение, че това убийство трябва да се накаже. От аптекаря Михаил Христов аз си набавих бертолетова сол и сяра на прах, които смесих със захар и по тоя начин приготвих един заряд. С Атанаса Колев решихме да хвърлим заряда в къщата на Хубан Т. Кючуков, за да го тероризираме и с едно писмо да му явим защо вършим това. Зарядът ще бъде хвърлен и писмото — пратено по пощата от Атанас Колев след моето заминаване от Севлиево, няколко дни след като избягам от тоя град. Това — за да не може властта да насочи своите подозрения към мене или към някого от моите познати. Прочее, аз трябваше да избягам от Севлиево. Да избягам — но това не беше толкова лесна работа, понеже бях следен на всяка крачка при моето излизане от квартирата. А трябваше моето бягство да стане така, че властта да го забележи след като вече съм стигнал и съм се скрил в София или някъде на друго място в България, та да не бъда отново заловен и върнат обратно в Севлиево.

Беше изминало повече от месец и половина след моето пристигане като интерниран в Севлиево. През това време в моята квартира на няколко пъти идваха моите познати в тоя град, които си отиваха късно вечерта. Една вечер поканих у дома Михаила Христов, Симидчиева, капитан Баракова и други познати севлиевци. Бях купил една дамаджанка вино и мезета. Докъм полунощ минахме времето във весели разговори. Към полунощ гостите си отидоха. Аз ги изпратих до пътните врата, на влизане вкъщи пожелах „лека нощ“ на стражаря, който беше на пост пред вратата и се прибрах в стаята си. Хазяите си бяха легнали. Аз си взех шапката, загасих лампата, тихо излязох на двора и през комшулука минах в съседния двор. Оттам през комшулуците, чрез които се съобщаваха съседните здания, като минавах от един двор в друг, излязох на улицата, от която почва шосето за село Сухиндол. Аз поех това шосе и с най-голяма бързина се упътих пеш през село Сухиндол за гара Павликени, като оставих стражаря на пост пред пътните врата — да ме варди и да внимава да не би да избягам от зоркото око на полицията.

На гара Павликени пристигнах около половин час преди тръгването на влака за гара Горна Оряховица-София. С парите, които Михаил Христов ми беше заел преди няколко дни, си извадих билет и заминах за София; щом пристигнах там, от гарата изпратих на Севлиевския околийски началник една пощенска картичка, на която — доколкото си спомням — бях написал:

„Признайте, че спечелих баса! До невиждане!“

Докле мине полицейската треска по моето бягство от Севлиево, няколко дни прекарах в квартирата на моя пръв братовчед, Иван Златанов Бойкикев, чиновник — съдебен пристав — в София; а след това се върнах в Пловдив. Върнах се в Пловдив, за да гладувам и да прекарам в най-голяма мизерия. Тук, в Пловдив, имах квартира — къщата на Александър Костов на Чаушооглу-Сокак; а това представляваше големи преимущества, защото в София трябваше да нощувам на улицата, което — при настъпващата зима — не беше никак приятно.

Аз нямах никакви средства, нямах работа; търсих, но не можах да намеря такава, защото не вдъхвах доверие; аз нямах цел в живота; бях загубил своята самоувереност. Всеки нов ден почваше с пълна неизвестност и свършваше пак с такава неизвестност.

По онова време Матей Икономов обикаляше България със своята театрална трупа, която даваше — с небивал успех — пиесата „На дне“ от Максим Горки. Той мина през Пловдив, където целият град се изпровървя да гледа представената пиеса. Матей Икономов беше се простил със сиромашията; неговото самочувствие порасна. Веднъж го срещнах на площада „Джумаята“. Аз не бях турнал в устата си нищо от два дена. Помолих Матея да ми даде някаква работа в трупата си като прислужник — да върша най-черната работа: да лепя обявленията, да пренасям багажа на трупата, да премитам и чистя сцената — само да имам каквато и да било работа, за да си изкарвам хляба. Матей Икономов ме гледаше извисоко, изслуша ме, нищо не каза, обърна ми гръб и отмина…

От тоя период на моя живот, в продължение на три месеца, протекъл в най-черна мизерия и постоянен глад, в паметта ми е останал споменът от следната случка:

Мръкваше се. Вървях по главната улица от „Аладжа-Джами“ (където е сега ъгълът срещу кино „Балкан“) към „Изложението“ (както се наричаше сегашната градска градина югозападно от „Червения площад“). Беше студено. Улицата — особено при „Изложението“ — беше пуста, нарядко минаваха хора, свити от студа.

Вървях замислен, с наведена глава. От два дни не бях турял троха хляб в устата си. Какво да правя? Това положение на постоянен глад не може да продължава. Трябва на всяка цена да му се тури край. И аз реших: с извадена кама ще спра първия срещнат минувач и ще му взема кесията. Па да става каквото ще! Ако ме заловят, добре — в затвора ще ме хранят; ако не ме заловят, още по-добре — ще се нахраня и ще бъда свободен.

И аз решително тръгнах напред да настигна силуета на човека, който ми се мяркаше към сегашния главен вход на „Изложението“, срещу сегашното здание на пловдивската Централна поща. Когато стъпих на тротоара при северния ъгъл на „Изложението“, нещо блесна на земята пред краката ми. Наведох се да видя какво е. Това беше една монета от 5 лева, една сребърна монета, голяма като магарешко петало.

Пет лева! В ония времена, когато чистият бял пшеничен хляб се купуваше за 20 стотинки единия килограм, а ракията — 10 стотинки шишенцето от 25 драма стара ока! Та това беше цяло богатство! За няколко дни хлябът и ракията бяха осигурени. Явно е, че Провидението не искаше да стана ян-кесиджия.

м. март, 1959 г.