Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2013 16:47 - Аз, българинът от Македония
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 2046 Коментари: 4 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Аз, българинът от Македония



Из записките на Здравко Здравески в Прилепския затвор



29.04.2009 г.


Днес за мен е специален ден, очаквам от Скопие да дойде и да ме посети г-н Спас Ташев, шеф на Българския културно-информационен център в Македония. Тук, в затвора, си имам български книги, които старателно крия от надзирателите (ако ги намерят, не знам какво ще се случи с мен). Понякога ги давам за прочит и на други затворници – на онези, които се
интересуват от българската ни история, за която в Македония никой не смее да говори – история, която не се изучава в училищата. Да не говорим, че в страната ни няма нито една българска медия, вестник или организация.
Тук, в затвора, на рецидивистите им е интересно всичко, което е забранено. Не познавам тяхната психология, но забраненото толкова много ги привлича, че умират от желание да правят нещо скришно. Аз се възползвам от това и ги карам да четат български книги, но и да ги вардят като очите си от надзирателите, за да не ги спипат. Една част от затворниците за пръв път срещат четиво за историята и политиката. Някои доста бързо проумяха истината, посрещнаха с любопитство аргументите и фактите, но в момента, когато осъзнаваха какво знаят за родната ни история и какво пише в моите книги, следваха купища въпроси: какви сме, кои сме, българи ли сме или „антични“ македонци, откъде сме, дали това, което пише е вярно. Следваха дълги дебати.
Будувахме до късно през нощта, минавахме по няколко пъти различни периоди от историята. Някои така и нищо не прочетоха от книгите, но ги вземаха, за да ги скрият от пазачите, като по този начин си мислеха, че правят нещо значимо, че правят нещо, с което успяват да изиграят надзирателите.
Е, толкова успях с рецидивистите, те са тежък случай, с тях трудно може да се направи повече. Тях не ги е грижа кои са. Интересуват ги само лесно придобитите пари и краткото щастие, които имат с тях. Имаше още една малка група затворници, които познаваха корените си и обичаха да четат българска книжнина. Жалко: те бяха твърде малко. Знаех, че някой от тях може един ден да ме предаде на затворническата управа. Ако ме бяха предали – не знам какво би се случило с мен.
Как ли изглеждам в очите на онези, които ме познават? Едни може би ще са съгласни с това, за което се боря, други биха го използвали срещу мен, но повечето от познатите ми сигурно си мислят, че съм се залутал в някаква утопия, за някакво си обединение, което няма да стане. И че не е възможно никакво връщане на историята, че моята цел е непостижима, че съм жертва на собствените си мечти.
Знам, че постъпвам правилно; убеден съм в бъдещото обединение на двете части на Майка България. Надявам се да съм жив, когато всички заедно ще докоснем свободата. И тогава ще имам възможност да застана срещу националните изменници и им хвърля в лицата цялата истина, да извадя лъжите им наяве, да им поискам сметка за онова, което днес правят.
Сигурен съм, че Бог винаги е бил на страната на истината и че с неговият благослов ще постигнем тази цел. Знам, че един ден моята истина ще дойде. Ще дойде, ще сграбчи за косите, и ще вдигне във въздуха всичките ми неприятели – враговете на българщината.
Седя в столовата на затвора и чакам надзирателят да въведе г-н Ташев. Идват и с моя гост седнахме да поговорим. Нямахме възможност да си кажем всичко, което искахме, защото разговаряхме в присъствие на двама надзиратели. Това посещение много ме зарадва, защото разбрах, че моите хора, българите, са с мен и че ще ми помогнат, ще ме подкрепят. Но след идването на г-н Ташев дните ми в затвора станаха истински ад.

07.05.2009. Затворът в Прилеп

Минаха вече няколко дни, откакто изтече присъдата ми, а аз съм още в затвора. Съпругата ми, горката, изпрати десетки молби до всичките възможни институции: до съда, до президента на страната, до Съдебния съвет, до Народния правозащитник. Повече от парите, който изкарва, вместо за хляба на децата ни отиват за хонорари на адвокати. Но всичките ѝ молби или получават отрицателни отговори със стандартни обяснения, или изобщо не получават никакъв отговор. И тя, и аз поискахме среща с новия директор на затвора Драган Пенков, враг на българщината и тиранин на затворниците. Не успяхме да осъществим тази среща. Ала ето че днес случайно се разминахме в приемната на затвора и успях да го питам за какво съм още тук, след като съм си излежал присъдата. Отвърна ми, че в затвора той е господ и че когато реши, тогава ще ме пусне – ще ме държи тук, докато сметне за нужно.
Преди да вляза тук вече бях излежал година и половина, докато чакам по мое настояване съдебния процес да се повтори. Според присъдата ми оставаше да излежа още 6–7 месеца от общо двете години и половина. Но директорът на затвора не признава периода, който вече бях прекарал в затвора. Разбрах, че има намерение незаконно да ме държи тук още година и половина. Каза ми, че това е законът за българите в Македония.
Не знам какво да правя: осъден съм за нищо на две години затвор и сега разбирам, че ще остана още почти толкова. Намерих възможност да се обадя по телефона вкъщи, бях на ръба на нервна криза: изнервен до крайност, търся помощ чрез съпругата си от Хелзинкския комитет за човешките права, от адвокати. Но тук, в сегашната Македония, властниците могат,когато си пожелаят да те унищожат, за тях демокрацията е непознато животно. Обадих се в няколко медии, но не знам поне една от тях да е дошла в затвора.
Връзката ми със света бяха само разговорите с жена ми Добрила: по едно обаждане на две недели. И когато, макар и толкова рядко, се чувахме, винаги си говорехме едно и също – за мръсната система в Македония, за лабиринта, от който няма изход и който се нарича правна система. Нямаше нито една институция, която да ми съдейства. Адвокатите, от които жена ми беше потърсила помощ, в началото проявяваха силен интерес, казваха, че всичко случващо се с мен е незаконно, че е достатъчно само едно оплакване в съда и нещата ще се оправят, че не може да става въпрос за грешка, защото такава грешка съдът не може да си позволи, обещаваха, че за няколко дни ще ме освободят от затвора. И само след дни същите тези
адвокати, без никакво обяснение, един подир друг започваха да отказват да работят по проблема, внезапно губеха интерес към делото и се разбягваха като изплашени мишоци, както бяга дявол от кръст. Дали е възможно службите да ги подлагат на натиск, дали ги заплашват, след като в началото всички са изпълнени със самоувереност, а след дни до един вдигат ръце и се отказват, връщат парите, защото не са си свършили работа? Дали не прекалявам в подозренията си, че УДБА дърпа конците на цялата обществена система: от полицията до съда и правителството.
След посещението на г-н Ташев всички от затворническата управа започнаха да ме наричат с най-мръсната за тях дума: „българин“. И преди това така се обръщаха към мен, но сега станаха адски агресивни и невъздържани. Започнаха свободно да ме псуват и надзирателите, и офицерите, започнаха без никаква причина да ме бият и най-редовно да ме затварят в карцера. Без никакви поводи, просто така!
Дали това тук може да се нарече демокрация, дали човек може да се чувства такъв, какъвто е, дали е престъпление да бъдеш българин, да бъдеш толкова свободен в самоопределението си, както е всеки ром, сърбин, албанец, турчин или влах? Защо си им трън в окото, когато споменеш нещо българско, защо на никого не му пречи сръбската музика, албанските знамена, политическите партии на другите етноси, които имат претенции към Македония, а им пречи всеки, който се нарича българин и защитава българското си самосъзнание? Как може да се отрича присъствието на българския народ, който от веки веков живее тук, в Македония, и който винаги е бил мнозинство спрямо тукашните сърби, гърци, турци, власи, цигани, който има съзнание за историята си, за себе си, знае кой кой е и какъв е, защо хората от моя мирен народ, честен и трудолюбив, трябва да бъдат дискриминирани и потискани, защо той няма
право на политически сдружения, граждански организации, защо е без право да чете литература на собствения си език, да има свои медии, читалища и училища?
Аз знам от какво се страхуват. Страхуват се от обединението на хората със съхранено българско самосъзнание и от възможността това обединение да поиска чрез референдум обединение на Македония с България. Започнаха непрестанни провокации, отвсякъде ме псуват, посрещат ме с враждебност, измислят всякакви причини, целящи да ме вкарат в карцера, наречен тук изолатор, търсят повод отново да ме пребият. Търпението ми вече е на ръба, нямам възможност да се обаждам на близките си; единственото, което мога е да изпращам писма до институциите и да търся правата си – макар че писмата ми се четат от управата на затвора и само ако тя благоволи излизат от тук.


10.05.2009. Затворът в Прилеп

Денят започва по един и същи начин – по затворническите правила. Правила ли казах? Та тук въпреки забраната се внася голямо количество дрога, разбира се, с разрешението на пазачите, а на семейството ми забраняват и храна да ми донесе.
Тук, в затвора, за всеки важат различни правила. Охраната е толкова корумпирана, че за пари е готова и душата си да продаде. Някои затворници от рано сутринта до късно през нощта са непрекъснато дрогирани, не знаят какво вършат. Чудя се как да се справя с тези типове, заобиколен съм само с такива хора, които не стават вече за човеци.
Всички тук са се превърнали в очи и в уши, дебнат да чуят и да видят всичко, което се случва по света и в страната, така че информация не ми липсва. Доколкото мога през медиите, които са ни позволени, следя събитията, анализирам политическото положение. Медиите се занимават с всичко друго, но не и с истината. Няма обективно информиране, държат хората в медиен мрак. Македонските медии непрекъснато съдействат на
полицията, обявяват арестуваните за виновни, още преди да е приключило разследването, преди „виновните“ да бъдат осъдени. Те умело спекулират с постъпките на правителството, лъжат хората, че в Македония всичко е наред, че няма криза, че всичко функционира, както трябва. Занимават се с всякакви клюки, с бомбастични новини за новите кофи за боклук,
внесени от Китай, но си затварят очите за това, което реално става в Македония. Нито дума за правата на гражданите, нито дума за бездната, в която пропада страната. Известен факт е, че и малкото на брой медии в Македония до една са под контрола на правителството. Затова, въпреки десетките ми сигнали, нито една медия не посмя да се заеме с моя случай. Не са ми позволени нито посещения, нито колети, а храната в затвора е помия, която и свините няма да ядат.
Опитвам се да не привличам вниманието на тъмничарите, защото тук съм прогласен за български шпионин и внимавам да не си създавам допълнителни проблеми, защото това може да ми коства и живота. А когато ме наричат българско куче, ужасно ми се иска да им се изсмея в лицето. Само двама души от надзирателите ми симпатизират, помагат ми; смятам, че са наши хора, но работата им не им позволява да го показват. Те тайно ми снабдиха с джиесем и сега мога да говоря със семейството си, да търся съдействие от международните организации за човешки права. След няколко дни очаквам посещение на представители от Хелзинкския комитет.
Вече изпратих писма до Европейския съюз, в които описах дискриминацията и терора, които търпим аз и няколко други затворници, но не знам дали писмата ми изобщо са излезли от затвора или стоят в чекмеджето на управителя. Вече съм изпратил писма до всички македонски институции, до холандското посолство и лично до американския посланик в Скопие Филип Рикер.
Надзирателите се питат какво пиша и много често, докогато не съм в килията, влизат и четат, ама нищо не разбират. Чудят се какво правя и са ми много ядосани. Вчера ме повика на разговор възпитателят, в чиито задължения влизат социализацията на затворниците. Този възпитател е бивш затворник, осъден за изнасилване на малолетна. Нито е психолог, нито социолог – обикновен учител, педофил при това. Защо работи тук, не знам – това не е детска градина, затвор е. Този човечец е готов на всичко, за да си подхрани егото, обича, докато говори, да говори глупости, стоящите пред него да мълчат чинно. Много обича да обижда, да псува и да нахлува в интимния ти свят. Срамувам се да опиша отвратителните му
изрази и фрази. Оживява се единствено, когато крещи, особено, ако му падне някой страхливец. Измъчва го с мръсотии по всяко време, когато си поиска. Такъв тип на такова работно място е истинска беда. Да ви сложат за възпитател някой, който е лежал с години в затвора за склоняване и насилване на малолетни деца! Но той не е единственият, който работи тук
и въобще не е за това!
Поводът да ме извика на разпит беше моят отказ да изляза в градски отпуск на 1 май, Денят на труда. Казах му, че това не е мой празник, че не го празнувам като такъв, че съм го прекръстил от Международен ден на труда в Македонски празник с комунистически девиз: „Крадци и рецидивисти от всичките страни – обединете се!“ Това ми звучеше по-вярно.


Днес към 9:35 ч. дойде инспекторът Гоце от Държавна сигурност да ме пита как съм. Гоце е един от по-младите служители в службите на УДБА и беше включен в екипа на Видан. На Видан беше възложено да води разследването ми, след като предишният, Гарески, се пенсионира. Двамата винаги бяха заедно, струваше ми се, че никога не се разделят. Постоянно ми бяха зад гърба, душеха и ми дишаха във врата, без да се крият, виждах ги навсякъде. В началото ми се правеха на големи приятели, мислеха ме за глупак и смятаха, че бързо и лесно ще приема приятелството им. Но вече бях се напарил от поредица предателства, и то от все уж най-големи приятели, в които най-много вярвах. Бях осъзнал, че захванеш ли се с политика, вече нямаш приятели. Всеки от тях може за едно зрънце полза
и да ти нахлузи примката на шията.
Гоце уж беше овладял методите на мегамеханизма, наречен УДБА, но доста елементарно ги прилагаше, виждаше ми се доста глупав, за да работи в службите, може би, защото беше лепка, която навсякъде сподиряше Видан. Неведнъж съм го виждал пиян като талпа, толкова пиян, че не може дума да изговори. Сигурно попаднал в службите по грешка или е имал
яки връзки, за да го допуснат до такава длъжност. Всички в Прилеп говореха, че се хванал с местните иманяри и се занимават с контрабанда на ценни антиквариати, изнасят ги нелегално от Македония в чужбина. След година се разбра, че всички приказки по негов адрес са били верни, защото накрая свърши в затвора.
Но преди да го пратят в дранголника, непрекъснато се въртеше около мен, разведряваше ме с шеги, проявяваше загриженост и съчувствие, разпитваше ме дали съм подал молба за помилване, мислеше, че му имам доверие, но аз отдавна много добре знаех, че това е лицето, на което е възложено да ме следи. По едно време ми каза, че някой инспектори от УДБА и ДБК за са завършили магистратура като тема на дипломните м работи са техните оперативни разследвания и съдебните дела, които са водени срещу мен.
И тук, в затвора, не ми дават мира, и тук службите са намерили начини да ме тормозят. Защо си пускат пипалата и тук, след като не съм на свобода и няма как да бъда опасен, нито заплаха за тях? Какво мога да направя от затвора? Защо отново ми пробутват вече познатите ми методи, типични за по-опитните им колеги? Ами трябва да си много глупав, за да не се досетиш какво какво искат от теб. Слухтят и ме дебнат само заради това, че съм българин, че не крия, че съм българин, дразнят се,
мразят ме, че говоря за българщината.
Толкова ли са силни думите ми, та от преди толкова години ме провъзгласиха за антидържавен елемент, толкова ли са опасни, че се страхуват да не заразя с патриотизма си и затворниците? Не ме оставят на мира, защото знаят, че какво и да сторя тук, в затвора, то ще бъде свързано с българската кауза, макар че съм под постоянно наблюдение и контролират всичко. Та нали съм само един обикновен, малък човек, българин от Македония, скромен, без особени претенции, който силно мечтае да бъде свободен, да говори онова, което мисли. Да не крие, че се чувства българин. Всичко това ми е повече от потребно, то е по-силно от страха. По-силно е, въпреки че зная: в крайна сметка те ще се опитат на всяка цена да ме прекършат и ако не успеят да се справят с мен, ще посегнат върху моето беззащитно семейство.
Днес успях чрез мобилния телефон да се свържа с „Радко“. В Македония това е единственото българско сдружение, което не е легитимно, защото властта отказа да го регистрира, но въпреки това съществува. Надявах се, че чрез „Радко“ светът ще узнае как държавните институции постъпват с българите в Македония, за какво биват съдени и затваряни при рецидивистите. Надявам се, че един ден да мога да представя моят случай пред европейските институции, пред обществените защитници на човешките права. Исках да информирам света за всичко онова, което се върши тук. Продължавам да търся измежду затворниците единомишленици, с които да алармирам европейските депутати за това какво става с демократичните правила в една страна кандидат-член за ЕС.
Днес ми се обади моя побратим Любе Бошкоски, който също по политически причини бе в затвора. Бе там цели 4 години, а и аз не зная още колко време ще ме държат затворен. Любе знае по-добре от всеки друг какво е да ти отнемат свободата само заради това, че мислиш различно от властта, че искаш да ти се спазват гражданските права на българин. Радвам се, че Любе ще ме посети. Обадих се и вкъщи, там нещата не са добре, няма пари за храна, токът е изключен. Добрила много се зарадва, че Любе ще дойде да ме види.

19.05.2009. Затворът в Прилеп

В затвора се събрахме доста от „Лъвовете“, вече сме 6 или 7 от различни подразделения – и всичките осъдени основно за измама. Нормално. Това е най-лесният начин да ти спретнат някакво обвинение, съшито с бели конци, най-лесно бе да намерят някой да те обвини за нещо си и да започне да те съди. По принцип службите нямат проблем да намерят двама или трима души, техни хора, които срещу заплащане да свидетелстват в съда и без никакви доказателства да те вкарат в затвора. Когато те съдят по политически причини или подбуди, тогава за македонския съд нямат значение нито липсата на аргументи, нито отсъствието на доказани факти, тогава се работи само по нареждане от службите. Така всеки политически
враг може да бъде дамгосан с присъда за измама и от идеен опонент да стане криминален елемент.
Днес, за да си разнообразя всекидневието, реших да анализирам живота и поведението на онези тукашни затворници, които са все бивши „Лъвове“. Докато тези мъже рискуваха живота си в битките срещу албанските терористи, докато защитаваха Македония, те бяха героите на страната, докато в един момент тази същата Македония ги обявява за престъпници и
ги хвърля в затвора, или просто методично ги избива.
Това ли е благодарността към героите, това ли е заслуженото им възнаграждение? Така ли трябва да бъде? Защо ВМРО-ДПМНЕ, партията, която е на власт, има наглостта да даде амнистия на терористите, а героите и защитниците на Македония да вкарва в затвора с лъжливи обвинения? Защо към албанските затворници, участвали във войната срещу нас,
виждам по-голямо разбиране? Сигурно заради това, че се борихме за националното си самосъзнание, но всеки за своето. Разликата е в това, че аз искам да съм българин в родната ми Македония, а те искат да бъдат албанци в моята родина, в моята българска Македония. Е, не става така, не мога да се съглася, трябва да се намери друго решение!
Постоянно мисля какво прави този идиот Груевски и накъде води народа. Тури ни в една и съща кошница с албанските терористи, макар че ние се бихме на живот и смърт срещу тях, сега пък сервира измислени факти и доказателства, че сме били македонци и като такива сме били наследници на Александър Велики – лъже народа и го манипулира без капчица срам.
От 1991 г., след като Македония стана независима република, историците ни се втурнаха да променят историята. Това може да си го позволи само луд човек, да започне масово да се фалшифицира миналото. И в резултат сега децата ни учат, че са древни македонци, които нямат нищо общо с българите.
Опитват се да направят един нов народ! По въпроса за съществуването на древните македонци (потомци на Александър Велики или Александър Македонски, както обичат да го наричат) е създадена експедиция, която с парите на българите данъкоплатци е изпратена в някакво село в Пакистан, за да проучи и събере доказателства, че там живеят нашите братя, също преки потомци на Александър.
И за бъде комедията пълна, участниците в тази експедиция сега ни говорят, че пакистанците са народ индентичен с нас, македонците. Срам, голям срам. Вече не се учудвам на какво е способен всеки, който иска да създаде нещо, което никога не е съществувало. Дори и в Македонския исторически архив вече не може да се намерят оригинални документи, не знам къде са и дали са там или наистина ги няма.
Вместо да вървим към интеграция с България, вместо да бъде обединена, а не разединена на две, тези политици продължават сръбския комунистически възглед, който целеше да изтрие националното самосъзнание на населението и да му вмени нова, някакво си македонска индентичност. Но нима Гоце Делчев и Левски, Ботев и Даме Груев са потомци на Александър? Цял свят им се смее. Къде са темелите, върху които е изградена ВМРО? Никола Груевски ги унищожи!
Иска ми се един път и моят намъчен народ да живее добре и да знае, че е собственик на своето. Иска ми се да възкръсне истинското ВМРО, тази на Иван Михайлов, за да постигнем целите си. Какво правех и какво градих пред целия мой живот, та един идиот за един мандат да унищожи всичко?
В затвора едни си отиват, други пристигат, само аз оставам.
Всеки си знае точно кой ден свършва наказанието му, кога ще бъде освободен и си брои дните. Само аз, ако ме попитат, когато ще излезеш, не знам какво да кажа. Наказанието ми, според присъдата, отдавна е изтекло,
но не мога да си обясня защо още съм тук. Някои се чудят, други се смеят и не вярват, трети се опитват да ми помогнат, ала нещата си остава същите.
В килията сме 5 човека, 5 легла и 5 шкафчета, които нямат ключове. Нищо не може да се опази – ако изляза за малко, макар и само до тоалетната, веднага някой влиза и отмъква всичко, което намери. Един шампоан не може да се опази, пък да не говорим за друго. Тук всичко се продава за няколко цигари или един телефонен разговор. Някои от затворниците имаме мобилни телефони – донесени от вкъщи или купени тук, крием ги и ги вардим като зениците си, за да ги ползваме при нужда. Моят телефон е пъхнат под паркета, до крака на леглото, за да не бъде открит от металотърсача при поредната проверка. Опитвам се да завържа разговор с някой от затворниците, но трудно се намира такъв. Тук може всеки може да ти бъде голям приятел, ако искаш да си облекчиш душата пред него, но на следващия ден, ако имаш нужда от нещо, той вече не те познава.


27.07.2009. Затворът в Прилеп

Денят е понеделник, ден, който минава както всички други тук, в затвора: монотонно и скучно, особено, ако не си намериш някакво занимание. От сутринта си мислех какво да предприема, защото и вчерашният ден, и вчерашната неделя, пак се разминах със свиждането (старая се да не мисля за това, как всеки уикенд чакам да пуснат някой от моите да влезе при мен, за да ме види – и всеки път никой не дохожда).
Обадих се вкъщи да питам как са; жена ми плаче, обляна в сълзи: вчера била дошла да ми донесе храна и цигари, а дежурният офицер взел храната и пред очите ѝ я хвърлил на кучетата, а цигарите не ѝ ги върнал. Тя се разгневила, реагирала на идиотската му постъпка, а той пред всичките, които чакали да ги пуснат на свиждане, започнал ѝ да крещи и да я блъска към вратата с думите: „Марш оттук, кучко българска, мърша такава, марш навънка, събирай си копелетата и се махай навън!“
Започнал да я псува, да я нарича с отвратителни думи, които не искам да повтарям. Съпругата ми едвам успяла да удържи големия ми син, да не направи инцидент. Детето искало да се бие. Добрила ми каза, че ще продължава да идва всяка неделя на посещение, пък нека я връщат. Опитах се да я успокоя, да я убедя да не се ядосва, че по-добре е да не идва – така и така няма да я пуснат.
В гласа на жена ми усещах ярост, бунт и бяс, хем инат, хем безпомощност, усещах бликащ плач, но и голяма сила – каза ми, че ще продължи да идва в затвора, макар и само за да ги нервира, да ги дразни, за да им се изсмее в лицето. Не можех да разбера какво става с жена ми, никога не бях я виждал толкова бясна и никога не бях чул да обижда някого, както ми говореше сега. Толкова ли я измъчи този начин на живот, че е успял да пречупи духа ѝ, да я извади от равновесие, та тя никога не е плакала, тя е толкова горда и силна жена, която и в най-тежките моменти винаги е запазвала самообладание. Този път не можах да я позная.
Следобед реших да отида до импровизираната зала за спорт, да направя тренировка, да си излея яда. Там заварих офицер с двама души, които не познавах, които виждах за пръв път. Не бяха затворници, защото тук не сме толкова много, всички се познаваме, а и ако дойде нов, още в столовата веднага го разпознаваме.
Тия двамата веднага ме нападнаха, нахвърлиха се върху мен, без никакъв повод започнаха да ме бият. Паднах на пода, свих се, за да си защита главата и стомаха, а те не спираха да ме ритат, да ме псуват и да ми крещят: „Българин си, а? Българин си... майната ти българска, обаждаш се по медиите... Сега ще ги видиш едни медии... Е, сега ще видиш и свиждане, и всичко... чакай да видиш...“
Не знам колко дълго ме ритаха – докато ме пребиха. По едно време спряха да ме ритат и псуват и си отидоха. Едва успях да се изправя на крака, цялото ми тяло ме болеше, дотътрих се до вратата и един затворник ми помогна да стигна до килията си и да падна в леглото. Не знам кой ми се притече на помощ – едното ми око беше напълно затворено, синьо и подуто, от устата ми течеше кръв, не можех да мръдна – цялото ми тяло
беше в кръвоизливи, а в главата ми ехтяха гадни псувни.
Така лежах не знам колко дълго, по едно време дойде лекарката на затвора, прегледа ме, сложи ми студени компреси и ме попита: „Кой те би, бе Здравко, защо... Виж какво са ти направили...“ Казах ѝ, че не знам кои са, но знам за какво ме пребиха – затова, че съм българин и че си искам правата. Лекарката беше младо момиче, току-що дипломирано в Медицинска академия в София, българка по душа, с българско гражданство и българско самосъзнание. Горката, беше от бедно семейство,
работеше за едната заплатата, за да помага вкъщи. И затова ѝ се налагаше да премълчи, ако някой я попита за българската ѝ националност, тя само пред мен си позволяваше искрено да говори. Милата, беше готова винаги да помогне на всеки и затворниците я обичаха, защото беше много приятна и интелигентна.
След като ме наложи с компреси, тя ме предупреди, че някой е вкарал в затвора лепонекс – много опасен невролептик, който, ако ти го сложат в кафето или в чая, може да заспиш и да се събудиш чак след 60 часа. Предупреди ме много да внимавам. Горкото дете, беше толкова добричка, съчувстваше на всеки. Не ме бият за пръв път, но тук, в затвора, ми е за пръв път. Иначе всеки ден чувам, че пазачите пребиват някой. Останах
няколко дни на легло, много трудно ставах и едвам ходех. Вкъщи нищо не разбраха, нищо не им казах, не исках да ги тревожа, и без друго си имаха доста притеснения, с които трябваше да се справят всеки ден.
Днес стана от лошо по-лошо. Обадих се на жена ми и разбрах,
че са я изгонили от работа. Причините са ясни: аз, ние, нашата българщина. Извикал я шефът ѝ и ѝ казал, че е разбрал, че сме българи, че аз съм в затвора, защото работя за българските служби, че съм работил срещу македонската държава, че той не иска да си има проблеми, дал ѝ заплатата и я уволнил.
Сега от един станаха два проблема: как ще се справят с новата беда? Надявах се, че Добрила, както винаги, ще се справи, ще намери друга работа, а какво ли друго можех да направя освен да се надявам на нея? За всеки, който е принуден да работи по повече от 12 часа на ден за едната минимална заплата, винаги ще се намери работа. Жена ми е силен и много упорит човек, животът ѝ я е научил да гледа само напред, непрекъснато да се бори, няма пречка, с която не може да се справи.
Умувах кой може да е наговорил тези неща на бившия ѝ вече работодател и логичният отговор бе: службите. Те не от вчера ме преследват, те ме тикнаха в затвора, техни хора ме претрепаха. Сега погнаха и семейството ми, няма ли поне него да оставят на мира, малко ли съм им аз, та и тях тормозят?
Защо продължават да ме преследват, какво искат от нас само заради това, че сме българи? Това не е наш избор, такива сме си родени, може би искат да изтръгнем родните си корени от душите си? Аз и без корени в душата си пак ще съм българин, и пак най-мили ще са ми моето българското слънце и въздух. И да ме бият, и да ме измъчват, тяхната няма да е. Душата ми дори да вземат, пак ще живее българското ме семе в душите на децата
ми, те ще продължат да го носят в себе си.

16.08.2009. Затворът в Прилеп

Днес се събудих от остра болка в корема. Един затворник ми прошепва, че съм спал три дни, без да се събудя. Докторът на затвора го няма, бил в отпуска за десет дни. Затворниците са искали да повикат линейка, ама директорът не им позволил, казал им: „Няма да викам линейка за това куче, по-добре да умре!“ Сигурно някой ми е сложил в кафето лепонек, но слава на Бога, събудих се. Когато ми стана по-добре, дойдоха и ми
казаха, че ме търси директорът. Много пъти досега към искал да ме приеме, но той не искаше и да чуе за мен.
Влязох в кабинета му, не ми позволи да седна, а останах прав през цялото време, а разговорът ни вървеше в странна посока. Каза ми, че при него има цяла купчина мои молби, оплаквания, протести и че всичките ги е чел. Съобщи ми, че имам право на два месеца веднъж да бъда пускан за един уикенд вкъщи и че през годината ми се полагат 20 дни отпуск. Но добави, че за мен този правилник не важи. После започна да ме обижда и да ме провокира. Заяви ми, че нямам право на телефон, на лекарски преглед, да бъда благодарен и щастлив, че имам право да ям и да дишам. Каза ми, че няма да говори нито с моят адвокат, нито че ще допусне да се надхитряме, че няма да допусне да изляза навън дори и за един час, за да нямам никаква
възможност да говоря за политика.
Накрая ме предупреди, че докато съм в затвора, колкото и дълго да стоя тук, ще трябва да се наричам македонец. Колкото и да ми беше зле, колко и оскърбителни да бяха думите му, изведнъж ме напуши смях, споходи ме желанието да му се изсмея. Той ще ми каже как да се наричам! Да не съм у дома му, та такива да ми ги приказва, смешник...
Господин директорът беше забравил, че извън затвора има организации за Защита на човешките права, които не са му партньори, нито негови, нито на директора Драган Пенков. Нападаше ме с хамалски псувни и най-грозни думи, обиждаше ме на националност, ругаеше майка България, съобщи ми,
че знае неща (преди време ги бях споделил с един, когото мислех за приятел; беше ме наклеветил и разказал всичко, което е чул и видял – сигурно за да изкара няколко дни вкъщи или да му бъдат разрешени няколко телефонни обаждания).
На края на разговора (при този „разговор“ през цялото време мълчах) той ме заплаши, че ако в бъдеще чуе още нещо за мен, ще ме накара да съжалявам, че съм жив, че лично той ще превърне живота ми в ад. Разбрах, че наистина е озверял и едва се въздържах да не кажа нещо, за което със сигурност после щях да съжалявам.
Тази нощ на смяна са мои хора – Миле, Горе и Дарко, и тримата добри хора, патриоти и родолюбци. Бяха на различна възраст: първите двамата бяха малко по-възрастни от мен, а Дарко по-млад, но много разбран човек. Те са читави мъже, интелигентни и културни, с човешко отношение към всеки. Често си говорехме, че животът е колело, което се върти и може ту да си горе, ту да си долу, никой не знае утре какво те очаква. Тримата са единствените от персонала, които са нормални хора, изпитващи съчувствие и състрадание.
В началото на книгата обещах, че ще пиша само истината, но не искам тази истина да навреди на онези, които ми помагат, които ме уважават. Ако тази книга някога бъде издадена в Македония, повече от сигурно е, че веднага ще бъде забранена, докато на власт е Никола Груевски, така че мога свободно да говоря за моите приятели. Миле, Горе и Дарко са служители в затвора, единствените, които имат човешко отношение към затворниците. Много пъти, когато имах нужда от нещо, те минаваха през вкъщи и ми го донасяха, знаеха, че имам мобилен телефон и не ме издадоха, те тайно изнасяха от затвора моите записки, предаваха ги на
жена ми. Те ми осигуриха лекарствата, които ме бяха необходими, те тримата винаги когато имаха възможност, помагаха – и не само на мен.
Веднъж ми позволиха да използвам техен телефон, а в затвора това никак не е дребна работа. През нощта, след като вратите на килиите бяха заключвани, те ме викаха при себе си, отивахме в стаята за дежурства и там до късно си говорехме по теми от политиката, за ВМРО, за Иван Михайлов. Те имаха информации за заговора срещу мен, споделиха, че директорът Драган Пенков е пръв враг на българите и не иска и да чува, че съм българин. Така си крия записките, че да не могат да ги намерят и да ми
ги вземат, но вече не ми дават хартия, казват, че не е за хабене, а за писане на молби, така че сега доста трудно намирам върху какво да пиша. Става ми все по-трудно, не мога да ям и да спя, отслабнах повече от 20 килограма, трудно се движа, непрекъснато тялото ме боли, почвам да си мисля, че ще умра, преди да дочакам милостта на властта: да ме пуснат от затвора.

01.09.2009. Затворът в Прилеп

Днес е рожденият ден на Дамян, на малкия ми син, а утре е на по-големия – Филип. Те са на 14 и на 16 години. Тези два дни трябва да съм щастлив, да се радвам за децата ми, но мен ме коси тъга и притеснение. Искам да ги прегърна, да ги целуна, да съм близо до тях, да сме заедно вкъщи. А съм пак в този затвор, в същата килия, сгънат като мишка, както никога не
съм бил, търся у себе си утеха и спокойствие. Когато човек е далеч от това, което обича с цялото си сърце, любовта му става още по-голяма. Толкова много ми липсва семейството и толкова много ми липсва свободата, само да изляза оттук и отида в България (не знам как, нямам паспорт, но все някак ще успея). Ще им потърся сметка за това пребиваване в затвора! Уведомих всички институции за Защита на човешките права, но отникъде няма отговор. Нарушават се основните ми човешки и граждански права, правото на националното ми самоопределение, на език и култура, на свобода. Отговор на писмото, което адресирах до Народния правозащитник, пристигна след 3 месеца. В него пишеше, че трябва да изпратя молба до Министерството на правосъдието, в която да се оплача от Върховния съд. Това вече го бях направил, при това много, много отдавна – отговор нямах. На писмото ми до президента Цървенкоски, в което описах моя случай и поисках справедливост, също нямам отговор. Жена ми непрекъснато се обажда във Върховния съд, за да пита какво става с молбата ми, която е подадена преди една година, но и оттам нищо черно на бяло няма. Вече две години чакам да бъда парично обезщетен заради незаконното ми уволнение от работа, но си оставам само с очакването.
Работи ли някой правозащитник в тази страна или ако влезе човек в затвора се смята, че той не се нуждае от нищо, че животът за него е свършил? Дали всеки, който е българин, роден от татко българин и от майка българка, е по-лош или по-добър, по-малък или по-голям от другите?
За какво ме сочат с пръст, защо не ме оставят на мира, ами ме притискат непрекъснато и ме тормозят? Понеже и днес за мен няма разрешение за посещение, за да не съм сам, в затвора ме посети инспекторът Гоце. Фин и любезен, както винаги, демонстриращ лицемерно съчувствие – веднага се досещам, че идва да научи някои работи, които не му се връзват, липсва му нещо в схемата.
Гоце е отскоро инспектор в службите, дадоха му тази работа и като начало да се учи върху моя случай; разбира се, направляван от по-старите си колеги, които отдавна ми дишат във врата. Гоце изразява съжаление, че съм тук, че не е трябвало да става така, и това, което днес се случва със съда не е почтено, няма ли кой да направи нещо в тази страна, бля... бля... бля. Това бяха думи, които бе запаметил наизуст, които при всяка наша среща ги повтаряше като папагал, а от друга страна, всеки път по един и начин се преструваше, че се мъчи нещо да промени, че иска правда за всички. Между другото подпитваше кой ме посещава, дали е ходил някой при семейството ми, дали някой им помага, как живеят моите, как се оправят финансово, на кого могат да разчитат. Малко по-късно вече бях
сигурен, че уволнението на Добрила от предишната ѝ работа е по нареждане на службите, те са уплашили работодателя и той, ще не ще, така е постъпил. Жена ми каза, че се свързала по телефона с българското посолство в Скопие и е поискала среща с консула, но няма да
може да иде на срещата, защото от новата работа няма да ѝ дадат почивен ден. Ако отсъства и един ден, ще я изгонят, а заплатата ѝ е единственият доход вкъщи. Писмено ще информира посолството за всичко, което правят с нас, и ще поиска от посланика да се заеме с нашия случай. Сложила е копия от необходимите документи, събрала е доказателствата и заедно
с личните ни документи ги изпратила в българското посолство в Скопие с надеждата, че ще получи бърз отговор.

01.10.2009. Затворът в Прилеп

Днес в килията ми дойде надзирателят Мице, даде ми телефона и ми каза, че ме търси някакъв негов приятел. Беше човек, когото бегло познавах – някога му бях помогнал да си извади някакви документи. Бях въобще забравил, че някога с нещо съм му помогнал, но човекът бе запомнил, поговорихме малко и след това Мице ми даде стек цигари и поздрав от Столе, неговия приятел. Преди няколко дни в килията ни доведоха нов затворник, Рубин, познавах го от дете. Голям шегаджия, позитивен чо-
век и разговорлив. Сега дните ми минават по-бързо и по-леко. Обаче забелязах промяна в съкилийника си Борче. Преди посещението на инспектор Гоце той бе, както обикновено, приятелски настроен, а сега постоянно подпитва нещо, интересува се от живота ми, разпитва за политическата ми дейност – все неща, за които никога преди не бе отварял дума. От надзирателите разбрах, че инспектор Гоце провел някакъв
разговор с Борче, но и те не знаеха за какво. Съмнявам се, че Борче е започнал да докладва, че чрез него инспекторът се надява да разбере колкото се може повече неща за мен.
Днес се случи нещо, което може да се провъзгласи за Чудо в Кривосъдието, гаф на гафовете, шега на шегите. Казаха ми да отида в администрацията, където за мен имало някакъв документ. Първото, за което си помислих, докато вървях към администрацията беше, че е дошло помилването ми, ще ме освободят, дойде краят на мъките ми, някой най-сетне се е сетил, че гния тук незаконно и е поискал да се оправи тази грешка.
Дадоха ми документ от съда, за да се прикрие срама на съдебните органи, като с промяната на само една дата беше оправдан целия незаконен период, през който пребивавам тук. Не знам колко добре ще мога да обясня случилото се: документът е уведомление, че е извършена корекция на присъдата, корекция за година и половина, която досега излежавам незаконно, но сега се узаконява с този документ, който коригира и съобщава за някаква грешка.
Боже, помагай и ме пази от лудите! Прочетох документа сума пъти и не можах да повярвам на очите си, че тези там, горе, така са решили да оправдаят времето, през което незаконно лежа в затвора.
И не само това, ами ще трябва да гния тук поне още 10 месеца (стига, разбира се, да не им хрумне друга корекция). Чета, пресмятам, сравнявам документа с присъдата ми, макар че това е проста аритметика, всяко дете точно ще я пресметне.
Осъден съм на 2 години и 6 месеца, излежал съм една година и половина, а тук, до края на наказанието, трябваше да престоя само 9 месеца. Но ето че тези правосъдници, с някаква си корекция, ми дават още година и половина. Докато пристигне този документ, аз вече бях излежал половината от периода, който вече е „узаконен“ от корекцията. Та
този, който е пресмятал, не знаел дори най-проста аритметични действия – събиране и изваждане. Жалко е, че трябва да остана в затвора още 10 месеца – разбира се, според това, което пише в този документ, но все пак се радвам, че вече пребиваването ми в затвора има някакъв краен срок, че вече знам кога ще изляза оттук – през юли следващата година...
Ядосан съм заради незаконния начин, по който ме държат в затвора, заради начина, по който въпреки всички морални закони се гаврят с човешките съдби. Мисля какво да предприема, за да променя това, което правосъдието извършва спрямо мен. Държа документа в ръката си и си казвам, може би е по-добре да си замълча и да изчакам, за да не извършат още някакво чудо, да ми лепнат още някоя и друга година.
Ама пак започва да гризе отвътре яд, че вършат абсолютно беззаконие. Вдъхвах дълбоко и решавам да се боря. Сега имам аргументи, имам документ, това е писмено доказателство за незаконното ми задържане в затвора, доказателство за нарушение на основното човешко право, правото на свобода, за незаконно отнемане на свободата и задържане в затвор.
Съставям план за действие. Най-напред правя няколко копия от документа и ги изпращам до всички възможни организации из целия свят, за да могат хората да разберат какво става в македонското правосъдие. След това, когато изляза оттук, ще започна съдебен процес в Съда за човешките права в Страсбург. Започнах да пиша писма, да слагам по едно копие от документа във всеки плик и с помощта на затворници, които излизат в градска отпуска, ги изпращам, където е нужно.

05.10.2009. Затворът в Прилеп

Днес се обадих вкъщи, разбрах, че се канят да ходят на помен – става една година от смъртта на тъст ми, бащата на жена ми. Обадил се бил някакъв журналист от сп. „Фокус“, искал да дойде, за да вземе интервю за това, което става с нас. Жена ми решила да не говори пред медиите, горката, от страх, че може да ми навреди, от страх, че може пак да я уволнят от работа.
Те не само мен, ами и цялото ми семейство държеха за гърлото, нямахме никаква възможност да противодействаме – аз се страхувах за семейството ми, те се страхуваха за мен.
Тогава разбрах, че всичко можем да направим, но само в момента, когато бъдем заедно и на сигурно място. Мечтаехме да намерим начин и да се махнем оттук, да отидем в България и след това, ако има възможност, да действаме за обединението между двете половини на родината ни.
Знаех, че няма да е лесно да постигна това, защото през 1995 г. ми беше взет паспорта и бях обявен за антидържавен елемент, т.е. беше ми забранено за дълъг период да пътувам в чужбина, но за тези неща ще разкажа по-късно.
В затвора нещата стават все по-зле, вече знам, че подставени лица на управата говорят срещу мен, много затворници вече нямат същото отношение към мен, обиждат ме заради българщината и каквото и да кажа, веднага го донасят на надзирателите; и все по-често се питам остана ли поне един, с когото мога да си поговоря, без да иде изпее какво съм казал...
Например Келеша, който е осъден за убийство на 15 години. В началото някак се разбирахме, но сега по всякакъв начин се опитва да ми навреди. Иска да се обадя на мои познати в полицията, за да му дадат нова лична карта с друг единен граждански номер. Явно този е луд – или се прави на луд, за да ме провокира. Все по-често ме викат при възпитателя, при социалния работник, при директора. Вече почти няма ден, без да ме викат за нещо, да опитват да говорят с мен. Всеки по свой начин иска да ме разубеди, че съм българин. На какво се надяват? За какво се занимават с мен? Какво им пречи какъв ще чувствам? Минавам по коридорите на затвора и все чувам някой да извиква: „Смърт на българите, майка ти шпионска българска!“
Преди дни ме извика надзирателят Зоран Кърстески, за да ме провокира, да изгубя контрол над себе си, да направя нещо, за да имат повод да ме хвърли в изолатора. Да намери причина да ме бие. Това е човек, израснал на село, прост, с ниска интелигентност и още по-ниска култура. Да чете за него е напразно губене на време. Най-обича да псува и говори гнусотии.
Обича да тормози затворниците, да им се подиграва. Изпитва адско удоволствие да ме нерви. Само аз си знам колко пъти едвам със се сдържал да не скоча и да го пребия. Но понякога си казвах: недей да им се гневиш, те сигурно имат заповед от службите да се държат така...
Вече и според закона мога да поискам помилване (но не е ясно за какво именно някой трябва да ме помилва): всеки затворник, излежи ли две трети от присъдата, по закон има право да поиска съкращаване на срока за наказание, да бъде помилван, да ползва предварителна отпуска.
Започвам да пиша жалби и молби за кой ли път и се надявам, че този път ще има положителен отговор. Досега не съм получил нито един отговор, единствено от народния правозащитник. Последните дни се чувствам зле, коремът постоянно ме боли, имам главоболие и световъртежи, надзирателите ми дават лекарства, а ми става все по-лошо. Не съм сигурен, че прилагат терапията, която ми препоръча лекарката на затвора. Това
утро почувствах силна болка в гърдите, която не спираше.
Лекарката ми каза, че трябва да ме закарат в болница, за да ми се направят изследвания, но за целта трябва разрешение от директора. Както винаги, такова разрешение няма да получа или за да го получа, ще трябва да чакам толкова дълго, че по-скоро болката ми сама ще мине.
Вчера затворник получи гангрена на ръката, опериран е, а не му разрешават да отиде в болницата, за да му почистят раната. Тук ни третират като улични псета, строяват ни като магарета по няколко пъти на ден, преброяват ни и пак в килиите.
Всеки ден ми дават различни таблетки, чудя се дали лечението е каквото трябва, защо хапчетата нямат един и същи цвят. Позволих си да питам дежурният за тази различна терапия, той ми отговори: „Знаеш ли – боли ме оная работа за твоята терапия!“ Вече колкото и да ми е зле, няма да пия никакви хапчета. Ще симулирам, че ги пия и ще ги изхвърлям. По-добре е
да пукна от болест, отколкото да ме тровят с хапове.
Накъде отива тази страна, с тези хора, които я водят, как си позволих да попадна тук, на каква лъжа се гради македонското правораздаване, защо у нас не властва правото като условие за правова държава и правова система? Защо у хората вече няма никаква човещина?
След като имах толкова много възможности да живея някъде на спокойствие, защо се върнах в тази проклета държава, която ми унищожи живота и здравето? Дали си струваше това, което го направих за тази страна? Дали заслужавам да попадна тук, да се разкапвам в затвора, докато други седят в парламента? Един затворник ми каза: „Ех, Здравко, Здравко,
вместо милиони да направиш, да си осигуриш децата, ти в затвора седиш. С твоята памет, с твоето име и с твоите заслуги някой гради кариера и прави пари, а ти само едно си знаеш – да бъдеш патриот. Знай, брате, от патриотизъм стигнахме дотук, където сме, аз поне крадох и затова съм тук, а ти какво си направил, нищо грешно не си сторил, а гниеш заедно с мен
заради едното голямо нищо.“
Може би той е прав, ако бях станал престъпник и направил големи пари, щеше имаше и за кадията, и за валията, и щях да съм на свобода. Какво правя ли? Колебая се. Не. Няма за кога да се колебая, аз избрах тази борба, имах право на избор.

29.10.2009. Затворът в Прилеп

Днес, след продължително прекъсване, събрах сили да пиша. Преди 10 дни в килията ми влезе надзирателят Зоран Кърстески и още един, не го познавам (или е нов, или е пратен някого да замества). Вдигнаха ме и ме отведоха в изолатора. Там, в карцера, имаше трима с черни маски на лицата, каквито използват спецчастите при публични операции. Свалиха
ми дрехите и започнаха да ме бият с палки. Вече два пъти бях ял бой и това не беше нищо ново. Тук всеки ден, най-често през нощта, пребиват някого. Тялото ми стана моравосиньо. Налагаха ме с ярост, сякаш бият добитък, удряха ме и едновременно говореха: „Ние знаем начин как да ти избием от главата твоята българщина, знаем много добре как бързо-бързо
да я забравиш, ето сега ще видиш, дали после пак ще говориш на хората за твоята България, дали пак ще им мътиш акъла с политика!“
Биеха ме и тримата едновременно, усетих, че повече не мога да издържа и затова започнах да викам: „България над всичко, всичките сме българи, всички сме българи!“ Виках от инат, а те също крещяха от яд, исках да им кажа: нека поне да има за какво да ме биете, да не ям боя напразно. Вързаха ми ръцете за леглото, което беше вдигнато и заключено за стената, за да не мога да лягам и ме оставиха така, прав, в продължение на цели
пет денонощия. Един път на ден идваше пазачът да ми донесе вода и храна, ама винаги забравяше да ми отвърже ръцете, за да мога да се нахраня. Вече не ги чувствах, отдавна бяха изтръпнали, а тялото ми бе се стопило от глад и жад. На шестия ден ми освободиха ръцете, но ме оставиха в изолатора. Това е килия с размери един на два, в която има малко легло, вдигнато на стената, за да не може да се използва. Там не може да се спи, всичко е бетон и влага.
На 25-ти ме извадиха от изолатора и още не мога да се съвзема. Днес дори ми връчиха писмена заповед за моето вкарване там. В нея пише, че ме наказват за използване на мобилен телефон. Глупости, никой не ме залавял с телефон, никой не знае, че имам и го използвам. Ако беше затова, тогава защо крещяха името на България, докато ме биеха?
Вече два дни, докато отивам до тоалетната, глупавите пазачи ми подвикват зад гърба: „Къде си българче, видя ли я България?“ и цинично се кискат, провокират ме да избухна, нарочно ме нервират. Нямам сили да се карам и да се инатя, правя се, че не ги чувам.
Днес успях да напиша писмо до организацията „Радко“, изпратих го по интернет, успях да опиша несправедливостите, които изтърпявам тук. Помолих да публикуват написаното. Мисля, че сега организацията „Радко“ и българското посолство са единствените, които могат да направят нещо за мен.
Чувствам се много зле, гърлото ми е стиснато и вече не мога нито да ям, нито да говоря. Бива си я македонската демокрация... Да те направят на нищо. Силно се надявам, че ще дойде момент, когато ще видя тези скотове в съдебната зала да отговарят за зверствата, за изтезанията, за убийствата, за всичко...
В килията ни дойде още един, който е тук от няколко месеца, но сега го пращат при нас. Казва се Тони, високопоставен човек, осъден за афера в здравоопазването. Той ми помага да се оправя. Женен е, има семейство, различен е от останалите престъпници. В него виждам нещо човешко. Много е болнав, със слабо сърце е, постоянно е на лекарства, с два инфаркта, но е спокоен мъж, за когото най-важното е семейството му,
което много обича.
Вчера дойде лекарката и като ме видят, се изплаши. Веднага поиска да бъда отведен в болница. И когато отново получила отрицателен отговор от надзирателя, тя го попитала: „А кой ще носи отговорност, ако с него се случи нещо?“ А надзирателят отвърнал: „Не знам, това е заповед на директора!“ Чудя се откъде ги намират тези директори, да не би да ги подбират измежду комендантите на бившите концлагери? Това са простаци, на които високото самочувствие е замъглило съзнанието,
човекоядци, болни за власт. Психологията доказва, че който не може да се изяви собствените си способности, винаги демонстрира надменност и простотия. Такива люде са същински людоеди.
След като ме пуснаха от участъка на полицията, ме поставиха под постоянно наблюдение. Където и да отида, където да седна, зная, че някои ме наблюдава, че някой ходи подир мен, че подслушва какво говоря, че докладва с кого се срещам. На всеки три дни ме викаха в полицията, за да ме разпитват за какво съм разговарял с този или онзи, какви са хората, с които се виждам, какви документи са ми донесли и т.н.
Явно доста копои вървят подир мен, защото в полицията знаеха детайлно къде съм бил и с кого съм разговарял. Затова започнах да действам много внимателно, да действам колкото е възможно по-тихо и по-малко явно.
Непрекъснато ме гнетеше неприятно чувство на притеснение, защото навсякъде около мен се навърташе някое ченге. Агентите нарочно искат да бъдат забелязани, да бъдат непрекъснато виждани, за да се чувстваш зле, да може страхът да се просмуче до костите ти. Вярно, в началото не можех да повярвам, че на службите сътрудничат някои мои много близки приятели и съпартийци. Може би са го правили срещу заплащане, или са били принудени по някакъв незнаен начин, но го разбрах едва когато в полицията започнаха да ме разпитваха за такива неща, които нямаше начин да знаят – освен от приятели, в които имах пълно доверие.
Ако се върнем в историята ще видим, че във всички революции е имало вътрешни хора, които са се съблазнявали и са вършили предателства. Затова започнах да се пазя и да внимавам с кого общувам. Понякога се чувствах сам, изоставен в тази мъчителна и продължителна борба,
но как човек да не се чувства така, ако трябва да се съмнява, че най-добрият му приятел е най-големият му враг?

10.11.2009. Затворът в Прилеп

Не знам как оживях след боя в изолатора. Вече няколко дни не съм писал нищо. Опитвам се да се успокоя и да взема нещата в ръцете си. Днес написах писмо до омбудсмана, до Народния правозащитник и го информирах за всичко, което става тук, в затвора, описах му как бях пребит и измъчван. Знам, че никой в тази страна няма да си мръдне пръстта за мен, че тук никой за никого не се притеснява, че няма законност и правила, че никой в съдебната система не го е еня за моя случай. Знам, че
Народният правозащитник ще ми върне отново отговор, който ще прилича досущ на предишните два, които вече получих. Това е един и същ формуляр, копиран в 1000 екземпляра, които ги изпращат до всички, които се оплакват от безобразията на държавните институции и от шибаната ни правосъдна система.
Ето го отговора: „Имате право да се оплачете или започнете съдебно дело срещу институцията, от която не сте доволни.“
Има ли в Македония институция, която гледа на мен като на човек, има ли държавна инстанция, за която човекът е ценен? Има ли поне едно правило, което действа? Дали в тази страна нещо въобще функционира, ако се изключат службите и полицията? Единствената ми надежда е да изляза жив оттук, абсолютно сам съм и нямам на кого друг да разчитам.
Днес отново ме посети лекарката, поговорихме си. Горката, толкова се е притеснила, че ми каза: „Здравко, много ме е яд, че става така. Аз не знам за какво съм тук, никой не ми съдейства, особено управата, а аз нося цялата отговорност за здравето на хората. Ето, направих всичко възможно да те настанят в болницата, но тук вместо лекаря, всичко решава директорът. Болните са оставени да оцеляват на късмет, защото важен е бюджетът на затвора. Не искат да дават пари дори за животоспасяващи лекарства, които ни трябват при спешни случаи, а тук има хора със сериозни заболявания.“

16.11.2009. Затворът в Прилеп

Утрото е като всяко утро, денят е като всеки ден в затвора. Вкарват ни в главите само две думи: „Виновен си, виновен си...“ Виновен си, че стоиш прав, виновен си, че седиш, че ядеш, че говориш, виновен си, че дишаш. Ако спиш повече от позволеното, пак си виновен. Не дай Боже да правиш нещо сериозно, тогава не си виновен, ами си заслужил и бой. Чувствам се изнервен, отвратен съм от родината си, от родния ми народ. И това направо ме съсипва. Отново се опитвам да си събера силите, за да не изпадна в депресия, опитвам се да погледна живота в очите и да отгатна какво е намислил да прави с мен.
Имам още малко сили да продължа към бъдещето, ако въобще някога изляза оттук, ако въобще имам бъдеще, ако не решат да ме осъдят само заради това, че съм вече съден. Сега виждам правдата с вързани очи, но един ден ще си махна кърпата от очите, ще ги отворя широко, за да видя победата, свободната ми родина и истината в истинския смисъл. Няма
да дам да ме скършат самотата, тъгата, присъдата и клеветите. И когато всичко приключи, аз ще съм победителят. Ще гледам в очите враговете и ще ги питам: „Какво мислехте, че ще направите с родината ми и народа ми? Дотука беше вашето, то приключи, свърши, а сега накъде? Тук не ви искат, а няма къде другаде да идете, защото не знаете кои сте и какво правите, защото нямате цел, а този, който няма цел, никога няма да по-
стигне каквото и да е, което да си струва.“
Не съм сигурен, че подобни думи могат да въздействат, но с тях се опитвам да излекувам душата си, защото душата ме боли.

Днес в килията ми влезе възпитателят – само за да ме дразни. Каза ми, че ако от него зависи, никога няма да ме пусне от затвора, защото съм бил опасен за обществото, бил съм опасен за всички. Отвърнах му: „Да, опасен съм, господине, още по-опасен ще стана след като се измъкна оттук, а от теб, за съжаление, нищо не зависи.“ Ухили се цинично и на излизане каза:
„Ако някога се измъкнеш...“ Може и да има право, за мен няма закон, няма право, аз може би ще стоя тук, докато някой не се сети на мен. Непрекъснато опитвам да намеря начин, някакъв правен начин, за да изляза от затвора и да започна отначало онова, което преди много години бях започнал, което бях съградил, но бе унищожено от шепа некадърници. За тази болна и заразена система трябва тотална демократизация. Животът
в затвора оказва върху затворниците по-скоро вредно влияние, отколкото някаква полза. Влизат престъпници, излизат уж социализирани, но душите им остават същите.



20.11.2009. Затворът в Прилеп

Неделя е, ден за свиждане. Сигурен съм, че семейството ми вече е наблизо, че стоят и чакат пред големите метални порти. Вече ми стана навик напразно да чакам. Не знам дали ще ги пуснат вътре, а толкова силно искам да ги видя. През нощта око не съм затворил, цяла нощ ме боля главата. Вчера ме извика директорът и ми връчи документ: срещу мен
има заведено ново наказателно дело. Усмихна се: „Какво ти казах онзи ден, никога няма да излезеш от този затвор.“
Вървях към килията си, през главата ми преминаха не знам колко неща. Беше ме посетил прокурор, разпита ме за семейната къща на майка ми, но аз какво общо имам с това? След смъртта на майка ми бях в съда, когато се отваряше завещанието и ясно казах, че се отказвам от моя дял от къщата, че я подарявам на братята ми. И съдът издаде такъв акт. За какво наказателно дело може да става дума, та нали толкова дълго не съм излизал от затвора? Не, не е възможно пак да са ми спретнали нещо. Пак ли ще ми сторят същото? Боже...
Не можах да изтрая да стигна до килията, спрях се в коридора и отворих вече разпечатаното и прочетено писмо. Вътре намирам обвинителен акт, в който бях обвинен, но не схващах за какво. Пише, че съм виновен, че по време на съдебно прехвърляне на имота, наследен от майка ми, аз съм се отказал от моята част от семейната ни къща, която по закон ми е принадлежала, и с това съм въвел съда в заблуда. Как може някой да бъде виновен, ако не иска онова, което му се дава? И това право ли искат да ми отнемат? И на това ли право нямам право? В крайна сметка майка ми почина преди 15 години и преди 15 години аз се отказах от това, което ми остави. Защо чак сега ме обвиняват, нали са минали 15 години, как може да измислят такова нещо? Повече от ясно е, че всичко това го правят, за да остана още в затвора, да не ме пуснат на свобода, да имат време да ме пречупят... Или пречукат. В коя европейска държава, в коя правна система се съди човек, на когото му се дава една част от къща, а той решава да не
я приеме? И официално се отказва от нея? Какво наказателно дело е това? Искам да чуя какво ще каже някой чужд юрист, когато прочета този обвинителен акт? Ако случайно ми разрешат свиждане, ще предам този абсурден документ на жена ми, да намери адвокат, за да види, за какво наказателно дело става въпрос.
Притеснява ме това, че няма къде да се оплача и че ако имат намерение на всяка цена да ме задържат тук, ще намерят причини за това. Ще подправят всичките им нужни документи, както направиха, за да ме вкарат в затвора, както после постъпиха, за да остана в още затвора, след като присъдата ми отдавна изтекла, така е възможно отново да намерят нов повод,
за да не ме пуснат навреме.
За моя голяма изненада ме викат да изляза на свиждане. След проблемите днес – поне нещо хубаво. В препълнената трапезария търся семейството ми и не го виждам. Тук е само синът ми Филип. Прегърнах го силно и видях, че макар да е само на 16 години, вече ме е надминал на ръст. Седнахме да си поговорим. Каза ми, че всичките са тук, но чакат отвън, защото не искат да ги пуснат. Разрешили само на него. Посъветвах да пазят майка си, да не ѝ създават притеснения, взаимно да се пазят
и да не се карат, още малко да изтърпят. По Филип изпратих вкъщи документа от прокуратурата, казах му какво трябва да направи Добрила по този въпрос. Видях детето си и малко се успокоих. Останалото време от деня мина в почерпки с храната, която ни донесоха от вкъщи.



23.11.2009. Затворът в Прилеп


Днес от изолатора излиза Лупе, а влиза Ацо. Единият заради телефона, които му намериха, а другият за сбиване с надзирателите. Днес пак имаше побой над затворници, в самия коридор, в ъгъла, пред очите на всички. Биха младо момче, осъдено за дребна кражба, млатиха го четирима надзиратели и никой не разбра защо. От лицето му се лееше кръв. Обадих се на Народния правозащитник и на Спешна помощ. След обаждането ми пристигна линейката на Спешна помощ и веднага започва масово претърсване, за да издирят скритите телефони. Обадих се на Любе Бошкоски да питам как е. Каза, че ме чака да заздравим партията, която основа наскоро, и да се готвим за изборите. Как ще стане това, след като съм затворен тук?

04.01.2010. Затворът в Прилеп

Начинът, по който действа управата на затвора, е вбесяващ: дискриминира затворниците на етническа основа. Прилагат правилата различно, в зависимост от това какъв си по националност.
Заради това, че Ацо малко закъсня да се върне от отпуската, веднага го пратиха да лежи в изолатора. В същото време албанецът Саити Мечани, участник в терористичната организация УЧК, който избяга от затвора, но беше заловен и върнат тук, бе оставен на спокойствие, без наказание.
Всичко е ясно. Тук правилника и наказанията важат само за българите. Затова нашият Ацо ще гние в карцера, а хуманизма ще важи за други.
Днес до мен пристигна отговорът на Народния правозащитник, в който нямаше нищо ново, нищо освен познатите най-общи фрази. Извика ме възпитателят, за да ми се кара, че пак съм се оплаквал. Поиска да му дам писмото, за да го прочете, сякаш не беше го прочел още преди да ми го дадат. Обадих се на Добрила и я помолих за Рождество да ми замеси питка с паричка, както повелява нашата традиция, и някое от децата ми да я донесе за празника, за да го посрещна като всеки вярващ православен християнин.

07.01.2010. Затворът в Прилеп

Най-големият ден господен, Христовото раждане, най-големият християнски празник, да е за много години и да е на помощ на всички. Вчера синът ми донесе малко храна и питка с паричка за днешния празник, както е редно, но не ми позволиха да се видим. Напразни бяха и молбите ми поне питката да ми дадат. Бях принуден да напиша писмен протест до управата на затвора, с който ги уведомих, че започвам гладна стачка.
Почувствах се много оскърбен, обезправен, нарочно се изгавриха с религиозните ми свободи. А тук, в затвора, за големите мюсюлмански празници като Байрам и Рамазан на всички затворници с мюсюлманско вероизповедание им беше позволено да получат пакети с храна от вкъщи, ка


Тагове:   Makedonia,


Гласувай:
3



1. minevv - da
17.10.2013 17:04
da
цитирай
2. socialismus - Още
17.10.2013 19:04
Ще ни има
цитирай
3. nikikm - Ще има ли
28.01.2014 19:48
продължение?
цитирай
4. tolstoist - teksta-ne
29.01.2014 11:43
nasilieto v Makedoniq i sveta-da
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 2073908
Постинги: 1631
Коментари: 412
Гласове: 1176
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031