Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2013 15:24 - Вълчи дол-повест от Р.Стоянов за животинския ни живот и общество
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 667 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 01.05.2013 15:57


Дълбоко реалистична картина на животинския живот на земята-конткретно в България през 30те год. на ХХвек.Как съществото  с два крака не си развива съзнанието под насилието и експлоатацията на животните с пари и инстинкти без капка духовно съзнание.Как всичко е фасадно а основата е богатството и животинския живот на животните с пари образование и служби.Обикновенния беден човек е обречен да се труди до изнемога за паразитите от държавата и банките.Ад-трудов ад те чака или да станеш като ТЯХ-безскрупулните богаташи-убийци или станеш престъпник и разбойник за да ги крадеш -тях законните крадци.Но няма осъзнаване в това животинско царство.И Р.Стоянов много добре го е изразил в тази прекрасна по истиност повест но жалко че това е истината и жалко че тя се крие и днес-живота и обществото ни са отвратително0 животински а не морално-духовни-затова и хората сме били и все още сме в животински стадии на развитие макар с висши технологии-човекът не е развит духовно и обществото също-плодовете-насилие,лицемерие,животизъм навсякъде-от семейството до правителството...Марин овчаря е всеки един от нас -дори висшеобразован ТИ не си осъзнат за моралните ценности в себе си не смееш да ги  приложиш  в безморалното  обществото и всеки и днес  живее напразен и безсмислен живот на законен престъпник-всички държавни служители,банкери и религиозници а жертвите им са производителите на матер. блага.Това е живота но не е ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ....



ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДИНАЧЕСТВОТО

Веселин Игнатов


Широката читателска аудитория в България свързва Рачо Стоянов (1883-1951) преди всичко с авторството на пиесата „Майстори” (1921-1922), ква­лифицирана за връх в творчеството му и етап в развитието на българската драматургия. Другите негови творби остават встрани от вниманието дори на специалистите. Особено потърпевша в това отношение е повестта „Вълчи дол”. Завършена през 1936 г., неотпечатана приживе на своя създател поради опасения от цензурата на издателите от библиотека „Завети”, на които е пред­ложена, публикувана едва през 1975 г. (сп. „Септември”, С., 1975, кн. 7-8), тя и досега не е изведена от българската литературна периферия.
Наистина, в своя критически очерк за Рачо Стоянов Николай Димков й отделя внимание и я анализира сравнително цялостно и аналитично (Димков 1984, 76-85). Ала характерът на изданието, в което се съдържат посветени­те й там девет страници и липсата на други опити за изследване, анализи, тълкувания и интерпретации на повестта, не позволяват да бъде разтворен ограничителният пръстен около това произведение. А то не заслужава такава „незнайна” участ. Това е основният мотив за представяне в следващите редо­ве на някои размисли върху тази творба, както и надеждата те да провокират интереса към нея.
Сюжетиката на повестта „Вълчи дол” може да бъде представена синтези­рано така: сиракът Марин, отгледан от леля си и възпитаван продължително в планината от овчаря дядо Лазар, наранява тежко кметския син Младен, негов щастлив съперник за любовта на хубавицата Бойка; предава се на властите; те го пращат в затвора; наскоро следва и втора присъда; дамгосан с клеймо­то „престъпник”, героят загърбва мирния живот, става пладнешки обирджия, извършва убийство; заловен със съдействието на новия му другар Съби Аж­деров, предприема опит да избяга от тъмницата, след като научава, че му се е родил син, но е убит от бдителен часовой.
Н. Димков поддържа, че повестта разкрива острите социално-политиче­ски противоречия в България след Първата световна война и невъзможността на героите с „чисти души” да се приобщят към обществото. „Те – постулира изследователят – или не са се разбрали, или не могат да разберат сложните изменения, които са настъпили и продължават да моделират човека и не­говото съзнание. Затова техните средства на противопоставяне са колкото рицарски, толкова и остарели, примитивно стихийни.” (Димков 1984, 77). Произведението на Рачо Стоянов обаче предизвиква рецепции не толкова в конкретно-исторически план, колкото в универсалния ракурс на културната традиция, защото в него, както във всеки художествен текст изобщо (Юрий Лотман), са втъкани редица нейни устойчиви елементи от митологията, фолк­лора, Светото Писание.
Главното действащо лице Марин неизменно се свързва с лиминални (гра­нични) и чужди за социума пространства: ражда се „горе над Кутуповци в кошарите”[171]; възпитаван е в планината, а най-сигурното му свърталище – кръчмата на Богдан – е „далече около един километър от центъра на селото” [204]; смъртта го застига върху стената на затвора и др. Така е, защото персо­нажът е незаконнороден. От майка си той наследява статуса на извънсоциал­но същество и неговият шанс да оцелее е в запазването на този статус. Всяко съприкосновение със света на ординерните хора е съпроводено с получава­нето на удари и с понасянето на поражения. В съзнанието на колективния човешки масив той е „проклет от бога, понеже е незаконен” [208]. Опитът му да се интегрира в обществото чрез любовта към Бойка завършва кошмарно и това предопределя цялата негова по-нататъшна житейска лутаница – той се социализира като се бори със социума.
Младият Марин е естествен, див, примитивен, неопитен, наивен, чист. В сблъсъка му с обществото тези природни дефинитиви деградират в своите антиподни отрицания. Устоява и се развива само заложената у него сила, ала грубата сила, която е единственото му средство за отстояване и за оцелява­не. Авторът натрапва родството на персонажа с вълчата порода: той убива вълк и от кожата му си прави „юнашки калпак”
[176]; Бойка го нарича „вълчар” [178]; признанието му към нея проехтява като „вик на вълк” [178]. Неговата мечта е да стане стражар, защото стража­рят е „човекът, пред когото всички се стъписват” [193]. Марин иска не просто да стане един от аморфното безлико множество, което отбива рабски без­пощадната повинност „съществование”, а да бъде забелязван, оразличаван и отличаван, да е над другите. За постигането на тази насрещна задача той е готов на екстремни крайности.
Същия тип персонаж Рачо Стоянов изгражда и в друга своя непубликувана пиеса-„Ратай”. Това е социален аутсайдер, отблъснат от девойката, към която се стреми и си въобразява, че обича – Деница. Той се включва в кърджалий­ска орда, след време става неин главатар, търси възмездие от позицията на афекта и необузданата сила. Във финала Деница го пробожда с копие (алю­зия за оръжието, с което Свети Георги пронизва дракона), а нежеланият и пренебрегнат кандидат за неин жених я прострелва. Последните му думи са: „Сега вече...мога да умра...Платих ти...” (Стоянов 1976, 587). Красноречиво е и името на този персонаж – Вълко. Очевидно е и дублирането на житейската му фабула с младежкия сезон от съществуването на Марин.
Вълкът според митологичното мислене и въображение е с хтонична при­рода. Митопоетическата традиция го включва в парадигмата на нечистата сила, където е зооморфно съответствие на дявола, символ е на безконтро­лируемите инстинкти, на тъмните страсти, на подсъзнателното у човека (БМ 1994, 72; Шевалие, Геербрант 1995, 191-193).
Атестирането на Марин като персонаж, свързан с извънчовешки параме­три, проличава и от представянето му като като контрастно различен от не­говите връстници в ръстово отношение: „пораснал беше по-висок от акраните си” [174].
Обществото обезврежда антагониста от повестта „Вълчи дол” чрез Съби Аждеров – стражар, опозорен от него по-рано, който е завършен честолюбец с психика, моделирана от колективната среда с нейните норми, регламенти, мании, фобии и предразсъдъци. Социалната детерминираност на блюстителя на обществения порядък е маркирана и чрез честото му назоваване освен с неговото лично име и с фамилията му – показател за принадлежност към множествена структура. Съби Аждеров си служи с най-характерното сред­ство на въоръжение в обществото – двойнствеността, своеобразната духовна травестия, измамата.
Фундаменталното противоречие в митологичния фонд е живот-смърт. То се разрешава изключително чрез намесата на медиатор. Това е „нещо” (птица, животно, предмет и др.), което притежава качеството или свойството да пре­минава от едно състояние в друго, да свързва пространства и т. н. В повестта медиативната функция е възложена на Съби Аждеров. Той се преобразява, за да проникне от света на хората в паноптикума на разбойниците. Такава трактовка на образа се диктува от факта, че бившият стражар разрешава ан­тагонизма власт-престъпник като предава Марин, но не го убива, макар чес­толюбието му да е болезнено накърнено от него. Освен това Съби Аждеров се появява изневиделица и след изпълнението на екзекутивната директива, от­ново се изгубва от окуляра на автор и читател, както змията – универсалният медиатор в културната традиция на човечеството – изпълзява ненадейно и после се шмугва в убежището си.
На констатираните характеристики на двата персонажа импонират и тех­ните имена. Антропонимът Марин отвежда както към римския бог на войната Марс. Съзнателно или не с предпочетената прономинация авторът инспирира асоциации с кръвожадното римско божество, олицетворение на силата и аг­ресията.
Номинантът Съби може да се осмисли като означение на човек, роден в събота. За Рачо Стоянов такъв е оня, който вижда неща, недостъпни за обик­новените люде, знае отговорите на всички въпроси, справя се с неразрешими за останалите простосмъртни дилеми и колизии, може да излезе с активи и от най-заплетената ситуация. Фамилията Аждеров произлиза от българската разговорна лексема „аждер” – „змей, хала”, преносно „юначага”(БЕР 1971, 5). Така както в приказките на дядо Лазар змейове и змеици пазят несметни­те съкровища в пещерите, стражарят Аждеров препречва на Марин траверса към ценностите със социален златен номинал – Цвета и детето.
В универсален план противоборството между Марин и Съби Аждеров илюстрира противостоенето природа-култура (общество) и отвежда към ми­тологичната дихотомия космос-хаос, в която всеки от тях може да бъде тре­тиран като положителен формант в зависимост от ситуацията и от гледната точка на автора или на реципиента: Марин като възплъщение на човешката природа и на свободната индивидуалност; Съби Аждеров – на добрия човек, на протагониста, приел амплоато на изпълнител на социалната воля и санк­ция спрямо извънзаконника. Знаменателно е, че стражарят бива представен и като съботничев, т. е. феномен, който може да обезврежда змей, и като потомък на злотворното влечуго. Тази амбивалентност е неизбежно долови­ма и в образа на Марин, понеже от неговия зрителен ъгъл обществото е хаос, поради струпването на много хора в едно ограничено пространство, което създава предпоставки за неравенство, неразбирателство и конфликти. И тък­мо в това е кардиналното постижение на Рачо Стоянов – той разкрива света в неговото многообразие и динамика като единство на противоположности, защото универсалният ред във Вселената се поддържа от перманентната бор­ба между тези полярности.
В своето развитие Марин изпитва въздействието на няколко типа житейски философии, реализирани практически със съответни модели на поведение. Първата демонстрира неговата леля Дона Подбелчина. Още името отвежда към латинската дума „domina” - „господарка”(Ковачев 1987, 84). Вследствие на нейната властническа дресура Марин „се запомни от ранното си детство бит, и то бит жестоко” [172]. От лелята невръстният питомец усвоява първия си урок на тема „силата решава всичко”, изкристализирал с течение на вре­мето в ултимативния ръководен принцип „за да не бъдеш бит, трябва сам да биеш”.
Вторият възпитател на Марин е дядо Лазар – овчар, откъснат от света, пазител на нравствени правила, неприложими в обществото поради техния отвлечен идеализъм. Той директно декларира: „Може и да не зная как живеят (хората), ама зная как трябва да живеят – в мир и любов.” [182] В това отно­шение старецът е отрицател на Дона Подбелчина. Той непрестанно общува с овцете, с тревата, с вятъра, с дъжда, постоянно е недоволен, наставлява всички и всичко. При дядо Лазар Марин „си отдъхна истински” [172]; старецът му повлиява в умерена степен с добротата и фолклорната си мъдрост. Мно­гозначителна е и семантиката на носеното от овчаря име – „бог помага: божа помощ” (Ковачев 1987, 117).
Форо, устатият апаш, с когото Марин се запознава в затвора, го учи, че „в света има два разреда хора: едни заловени престъпници, значи, неуспели да се прикрият, несретници, и други незаловени престъпници, сиреч щастливци, късметлии, честни и порядъчни” [199]. Той му втълпява, че трябва да бъде лицемер и да се преструва, а престоите в тъмничните килии го имунизират против наивността. Апашът оправдава антропонима, присъден му от автора – съкратена форма от Христофор (Ковачев 1987, 186), със значение „носещ”, защото внася (носи) прелом в мисленето, афективността и психиката на пер­сонажа.
Образът на Владо Даскала, с когото Марин избягва от зандана и начева разбойническия етап от битието си, е изграден върху противоречащите си стремеж към „едно милионче”, ограбено от хората, и мъглявата идеологема за световната правда. Той смята, че изпълнява мисия; твърди, че е излязъл да безчинства „защото има неправда в света, а ние искаме правда и справедли­вост” [211], че е съзнателен революционер, посветен на каузата за човешко добруване, но разбира комунизма сектантски елементарно като изтребване на „всички кърлежи” [213] без позитивна и градивна алтернатива. Разминава­нето между помисли, думи и дела го обрича да бъде прицел на нескончаеми язвителни и обидни подигравки. Авторът не се въздържа и от пряка оценъчна резолюция: „Пък и за смях сякаш беше създаден тоя човек” [213]. В унисон с деноминирания капацитет на персонажа е и неговият номинант – съкра­тена умалителна модификация на антропонима Владимир, който означава „да владее света”. Не е изключено Рачо Стоянов съзнателно да му отрежда личното име на болшевишкия лидер Ленин. Все пак, Владо Даскала оказва из­вестно влияние върху Марин: „на него се дължеше, че те предприемаха някои обири, които имаха по-широк смисъл, отколкото обикновените техни обири на пътници или на богати селяни” [214].
С коментираните образи Рачо Стоянов представя четири възможни стила на съществуване – чрез деградация, чрез примирение, чрез приспособяване, чрез противопоставяне. Доколкото асимилира хаотично от всички тях някак­ва доза, Марин в крайна сметка израства като объркано, непоследователно, противоречиво и експанзивно същество; рисково за себе си и за всички, с които встъпва в съприкосновение.
Определена форматираща роля в живота на персонажа обаче изпълняват и четири жени. Майката носи характерното и недвусмислено име Надежда. Тя е сираче и наивно девойче, пастирка в планината. От нея синът получава живота, но и белязаността си, понеже е заченат в греховна извънбрачна връз­ка.
С Бойка са свързани първите ергенски трепети на Марин. Заради нея той влиза в конфликт с кметския син Младен и извършва дебютното си престъ­пление, което пък му отнема всяка перспектива да свърже съдбата си с тази своя изгора. Девойката, в съответствие с името си, се бои от неизвестността на едно семейно обвързване с незаконнородения овчар. Сбъдват се думите на дядо Лазар – „Жената е таквоз нещо: тя може с тебе да се либи, ама ще се ожени за по-богатия, който може да я нареди добре в къщи” [184]. Едва ли ня­кой би имал разумно и резонно основание да упрекне героинята заради ней­ния избор. Ала Марин се чувства предаден и убива „невярната” си любима.
„Стори му се, че тя твърде лесно се вдаде и падна долу” [207]. Това се отнася до Богданица. Тя върви леко и кръшно. В движенията й личат сила и гъвкавост. Кестенявовинените й очи са подвижни и внимателни, пронизват, а върху устните й потрепва изкусителна усмивка. Богданица е жената, изоб­що отдадена на плътта, на стихиите на вулканичните страсти. Поради това тя няма собствено лично име, а се презентира с прозвище, производно от антропонима на мъжа, чиято съпруга е, и може да се замени безпроблем­но с номинанта на следващия й фаворит. Богданица бързо се полъстява от любовните пристъпи на Съби Аждеров, понеже единственото, което желае, е да бъдат мили и добри с нея. Авторът й отрежда да бъде кръчмарка – една от най-разпространените в културната традиция персонификации на разпът­ството, порока, греха. Образът предизвиква асоциации с развратната кръч­марка Теофано.
Цвета! Още в името се открива семантичен заряд със силата на обобщение – героинята олицетворява всички жени, които не робуват на обществените условности (като Бойка) и не търсят в мъжките прегръдки само разтуха, ми­молетно наслаждение и успокоение (като Богданица), а изживяват любовта пълноценно и всеотдайно. Чрез нея Марин опознава любовта на зрялата, на разцъфналата и достойна за единение женска индивидуалност. Даже да е несъзнавана авторова инвенция, тъкмо Цвета е най-подходящата да го дари с потомство. Връзката между двамата е плодоносна като всяка благословена любов. Без да бъдат подценявани физическите, афективни и ментални ре­сурси на Марин, трябва да се изтъкне, че това чувство покълва и разцъфтява след връщането на ограбените й от него булчински нанизи: „Това, че той беше се отказал от нещо, което беше в ръцете му, и това нещо бе едно богатство, поразяваше въображението на народа, особено на жените, които се чувству­ваха някак облагодетелствувани от постъпката на Марин: той беше тръгнал да развали един нов дом, но се бе повърнал и го беше възстановил. А всичко, което подпомагаше да се свие гнездо, да се запуши комин, то беше добро в очите на жените.”
Възприел противопоставянето на обществото като модус вивенди, Марин е фатално обречен на неизбежен крах. Въпрос на време е да бъде екзекутив­но санкциониран. Самият той улеснява възмездието като го предизвиква с нескопосния експеримент да бяга от затвора.
Краят на персонажа е решен в духа на фолклорната стилистика. Физиче­ският убиец на Марин е неназовано „младо момче” със сини очи – синьото се свързва с вишния свят, с небесната сила, което сякаш е пренесено в повестта от мъжките приказки. В тях победителят на змея (хтоничното злонамерено и зловредно чудовище) е най-малкият син на Гръмовержеца, който премина­ва през инициационните обреди. Може да се валоризира като символично, че куршумите застигат Марин върху стената на затвора, на демаркацион­ния разделител между профанното и сакралното пространства, която като преходна зона е натоварена с негативна семантика. В гаснещото съзнание на персонажа гибелта се експлицира като свличане по сипея на Вълчи дол, примесват се различни лица, всяко от които има пунктуационно значение в гаснещото му житие. Предсмъртните видения са подсъзнателната рекапи­тулация на изживяното: Цвета и детето присъстват, понеже са най-близките му и обични люде; дядо Лазар – наставникът и закрилникът; Бойка – първата любов и най-сладкият грях; пастирчето – неговият приемник.
Смъртта на Марин задава проекция за неговото дете да живее и да се ре­ализира. Със своята гибел той изкупва греха на собственото му неренгла­ментирано зачеване. Отпада и евентуалното усложняване на отношенията в триъгълника Марин-Цвета-Върбан (съпругът й), тъй като последният би пре­тендирал за бащинство. Неговото дете ще носи генома му, ала няма да го повтори, защото ще бъде внедрено в социума с чуждо име и ще го възпитават в аранжировката на обществените нормативи.
Въпреки всичко цикличността не се прекъсва, тъй като на мястото на Ма­рин при дядо Лазар се явява друго пастирче. Неговият произход и кратковре­менното му минало са безвестни; то няма име, но ще продължи загиналия си предшественик. Същи са дори словата, с които старецът го конфузи и нази­дава.
Самият дядо Лазар е константен. Той като че ли е неподвластен на времето и на житейските катаклизми. От горчивите му думи по отношение на женския прагматизъм може да се заключи, че персонажът някога е преживял трагич­на несподелена любов и е също един неудачник, несъумял да се интерполира в обществото. Ала той е предпочел вместо да се бори, да дезертира и така да надживява дори по-младите от себе си. „Ех, да бе си седял мирно ти!” [226], е неговият упрек към мъртвия Марин, отправен изпод конформистичната амбразура на примирен дървен философ. И може би в този стереотип на по­ведение, близък до уталожения каноничен християнски образец – в Светото Писание неговият едноименник иерусалимският старец Елеазар е сред глав­ните законоучители, еталон на добродетелност и честност, – е разковничето за продължителен, здравословен, лишен от главоломни сътресения човешки живот.
Композиционните, тематичните и идейните валентности на повестта „Въл­чи дол” не може да бъдат осветлени и изчерпани с инцидентни изследова­телски прояви. Нужни са усилията и проникновенията на широк кръг специ­алисти по художествена словесност, на време, на място, на средства и на добронамереност за публикуването на техните текстове. Ако настоящите ре­дове предизвикат интереса на читателите към произведението и инспирират стойностни литературно-критически прочити, предназначението им би било осмислено в удовлетворителна степен.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:
БЕР 1971: Български етимологичен речник. Т. І. С., 1971.
БМ 1994: Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител Анани Стойнев. С., 1994.
ДИМКОВ 1984: Димков, Н. Рачо Стоянов. Литературно-критически очерк. С., 1984.
КОВАЧЕВ 1987: Ковачев, Н. Честотно-тълковен речник на личните имена у българите. С., 1987.
СТОЯНОВ 1976: Стоянов, Р. Избрани съчинения. Т. ІІ. Непубликувани произведения. С., 1976.
Цитатите са по това издание, номерът на страницата от него се привежда в текста в ъглови скоби.
ШЕВАЛИЕ, ГЕЕРБРАНТ 1995: Шевалие, Ж., Геербрант, А. Речник на символите. Т. 1. С., 1995.




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 2074255
Постинги: 1631
Коментари: 412
Гласове: 1176
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031