Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2012 20:41 - Разказ за жалкия живот на РАБотника-роб във всяка система
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 1470 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 01.08.2012 07:04


Блогът на един психар-хейтър
Tikvenik"s blog

 Работник или една нелепа интерпретация на свободата, равенството и братството


Денят беше към своя край. След цял ден, отнел завършването на последния етап от поредния, новостроящ се мол в столицата, работникът стоеше седнал на дълга около 3 метра метална греда, която явно щеше да се използва за парапет и дояждаше своя обед. Слънцето, което сякаш беше излязло в платен отпуск рядко се показваше през тези студени зимни дни изпълнени с мъгли, смог и студ. Работникът се опита да го открие с поглед вперен в простора, но колкото и да опитваше не успя да го зърне зад дебелите безцветни облаци. Дъвчеше бавно, макар че, едва бе успял да намери няколко минути време, за да дояде своя обяд – сандвич с евтин пластмасово-хартиен салам, който си бе направил преди да отиде на работа този ден. Определено не бързаше, нямаше защо. Работата по строежа почти бе приключила и оставаха само няколко дребни детайла, които така или иначе трябваше да се завършат днес преди всички работници да се приберат в своите мрачни домове.

Вятърът духаше силно, макар да бе свикнал с него и с неговите нестихващи прибои на 40 метра над земята, работникът усещаше студа и се бе сгушил в своето яке, изцапано от дългата и неспирна работа по проекта. Изглеждаше замислен, дълбоко замислен. Преглътна и последния залък и понечи да запали цигара. Към него се приближиха други работници, които обаче го подминаха и отидоха към стълбите, за да се отбият до близкия магазин, за да си купят следващата бутилка силна гроздова ракия – контрабандно производство, с която да подтиснат несполуките в своя монотонен и изпълнен с отчаяние живот. Работникът всмукваше с удоволствие от своята цигара и си даваше сметка, че не би отказал цигарите за нищо на света. Замисли се дали това е единственото му приятно занимание, което му оставаше, защото той така или иначе не пиеше за разлика от своите колеги работници.

Осъзнаваше, че вече не е толкова млад, както преди, макар едва да беше прехвърлил 40-те. По-младите работници все още живееха в своята утопия, че тази работа е само временна, преди пиленцето на щастието да кацне и на тяхното рамо и бяха щастливи накрая на месеца, когато им даваха чудовищно ниските заплати и се опитваха да прекарат поне два дни, като „бели хора”, както самите те обичаха да се изразяват. Работникът обаче знаеше. Знаеше, че в тях вижда себе си преди много, много години. Същите мечти, същите илюзии, същият човек.

Беше се отказал да ги поучава, те и без това не го слушаха, та нали той беше на 41 и още работеше като общ работник по строежите. Кой ще иска такъв човек да го поучава, кое е добре и кое зле в живота. Истината беше, че той никога не бе имал смелостта и куража да се откъсне от този арматурно-бетонен свят и да потърси шанса си другаде. Преди време мислеше да избяга в чужбина, но се отказа. Нямаше смисъл. Знаеше, че тук поне има покрив над главата си, а там никой нямаше да го очаква така, както биха посрещнали току що пристигнал нобелов лауреат. Вярваше, ако не в друго в хората в тази държава и продължаваше, както би се изразил някой крупен бизнесмен да инвестира в тях. Нямаше семейство, а родителите му бяха починали – баща му като дете, а майка му преди 6 години. Почти нямаше близки, само един братовчед, който обаче беше в лудница или както биха казали модерните – в психо-диспансер. Не го беше виждал от 4 години. Последният път, когато го навести, той дори не го позна и той сметна, че вече дори там не е добре дошъл, а на работника толкова много му се щеше да има някой близък, макар и луд, с които да разговаря.

Не беше женен, нямаше и деца. Едно време имаше няколко момичета, за които можеше и да се ожени, но всички бяха имигрирали, за да търсят щастието в чужбина или поне някой богаташ с пари, вероятно всички бяха проститутки или миячки на чинии в оня, красивия свят на запад, където всички отиват с кошница, пълна с надежди и накрая остават не заради друго, а пак заради тези надежди и така докато умрат в един студен и самотен свят, без да има кой дори да ги погребе. Знаеше, че не са стока, но кой иска да умре сам. Щеше му се да има с кой да се разходи в редките си почивни дни в някой парк, отвъд реката и да изглежда като нормалните хора. Вече не му се занимаваше, знаеше какво търсят тези меркантилни човекоподобни същества.

Преди няколко години беше се опитал да си осинови сираче от близкия дом, но не му разрешиха, тъй като нямало кой да го гледа, докато той е на работа. Поредната му разбита на милиарди парченца мечта отиде в небитието. Понякога си мислеше, че може би съдбата така е решила, за да не се сблъска едно невръстно дете с изглеждащия от неговите очи – грозен и жесток свят. Дори едно сираче заслужаваше нещо по-добро от него. Не, че беше от хората, които се самосъжаляват постоянно, просто го беше приел. Единствените хора, с които общуваше, ако играта на карти и шах можеха да се нарекат общуване, бяха трима пенсионери, живеещи в същата порутена кооперация, в която и той, оставила бегъл спомен от някогашната урбанизация на държавата.

Всъщност, често търсеше смисъла на своя живот препрочитайки още веднъж някой дебел том от своята гордост – домашната си библиотека. В нея нямаше хиляди книги, като в прочутата изгоряла библиотека в Александрия, но имаше достатъчно, достатъчно и всичко в нея бе прочетено по няколко пъти. Радваше се, когато можеше да си позволи да си купи някоя нова стара книга на смятаните от модерното общество, четящо само списания, пълни с голи жени и реклами, както и разни там книги за забогатяване, за някаква отживелица на комунизма класици. Класици в литературата, както ги бе учил той още в училище преди много, много години. А те бяха оставили най-трайният отпечатък в неговото съзнание.

Излизайки от своите мисли и допушвайки цигарата си той се изправи и я изгаси. Към него се приближи неговият началник. В лицето му не се четеше нищо. Дори очите не издаваха, че това е човек. Приближил се до него, той му подаде няколко банкноти и му съобщи вестта, която наистина бе в състояние да довърши и без това жалкият му живот – Завършихме строежа, уволнен си.

Началникът му не изчака въпросите от страна на работника. Повдигна рамене, оправда се с икономическата криза и завъртайки се на 180 градуса тръгна да се отдалечава. Работникът стоеше със скромната си заплата в ръка и не можеше да повярва. Откакто майка му почина той работеше в тази огромна строителна фирма с множество обекти в цялата страна и със сигурност не очакваше всичко да завърши така. Не можеше да повярва и на причината за неговото уволнение – икономическата криза. Напоследък тази ситуация в държавата се бе превърнала в някаква странна мода и работниците, както обикновено плащаха своя дан, понасяйки цялата й тежест, а работодателите уволняваха всички с това банално обяснение сякаш само това са и чакали.

Работникът постоя няколко секунди в позата, в която се намираше, когато чу ужасяващата новина и невярвайки на ушите и очите си, разтреперан от напрежение инстинктивно започна да търси, къде е оставил цигарите си.

Откри празната кутия в страничния джоб на якето си. Той се опитваше да пази чисто, като съвестен гражданин, макар да гледаше как хората в огромните бездушни черни джипове профучават с два пъти по-висока скорост от позволеното през дъждовната локва, оставяйки го целия в кал и вода, докато полицаите от другата страна на улицата се правеха, че не са видели нищо, както и всички политици и убийци, смело опитващи се да установят докъде могат да стигнат в своята наглост и лицемерие. Дори държавната лотария беше нагласена. И той бе приел всичко това.

Този път обаче целият му макар и малък свят се срина. Чувстваше се предаден, безпомощен и толкова жалък, че дори той самият не можеше лесно да приеме това. В главата му мислите прескачаха, но сякаш не оставяха ни един траен спомен. Той беше объркан. Запали цигарата си и бавно се запъти надолу по стълбите, за да напусне завинаги този паметник на човешката слабост и бездушие.

Излезе на улицата. Очите му бяха влажни и той, който винаги се е старал да бъде добър с хората се просълзи. Една сълза срамежливо се спусна по грубата от вятъра кожа на бузата му. Няколко погледа се спряха на него за миг и след това бяха отместени с погнуса, толкова бързо все едно гледаха към Горгона Медуза и техните притежатели се страхуваха да не се вкаменят.

Светофара светна зелено. Кръстовището бе доста оживено. Работникът стоеше и не помръдваше, а зеленото продължаваше да свети. Повечето хора бяха пресекли средата на платното, когато той събра кураж да пресече улицата с наведена глава, прикриваща сълзите му. Погледна нагоре само за да се увери, че светофара все още свети зелено. Знаеше го. Всеки ден в продължение на година пресичаше от тук след работа и знаеше, че за разлика от другите светофари, този свети зелено достатъчно дълго, за да може човек да пресече дори два пъти.

Достигнал средата на платното с отчаяно наведена глава работникът, бе отнесен от един от онези бездушни големи джипове. Тялото му се запремята като парцалена кукла, оставяйки душата в него да се рее в небесната шир, а шофьорът – дори не спря.



От Ангел Демонов


Тагове:   Работник,


Гласувай:
1



1. kudran - Роб, ратай, работник...
01.08.2012 21:07
Много добре написано. Най лошото е, че е вярно.
цитирай
2. tolstoist - Отвратително е да си работник
02.08.2012 19:47
Всъщност без твоята сила и умения великите проекти на великите висшисти -архитекти,инженери и подобни са кръгла нула.Но те се гушат а ти се потиш и псуваш защото труда ти е -голяма нула за тези висшисти-тарикати-паразити с ненужни проекти.Човешкия живот е сред природата а не в бетонни градове.Безумие и безумие е тъпото удоволствие над човешкия РАЗУМ-това е идиотската цивилизация.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 2073861
Постинги: 1631
Коментари: 412
Гласове: 1176
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031