Може би най-коментираната от всички концепции за
социалното неравенство е тази на Карл Маркс.2
2В разработването на концепцията на Маркс за класите и класовата борба дейно участие взема и неговият съратник Фридрих Енгелс.
В теоретичен план това е единствената концеп- ция, която не се задоволява само с обяснение на причи- ните и структурата на социалните неравенства, а прави и прогнози за бъдещо развитие на стратификационните процеси. Тезата на Маркс за възможността да бъде изградено безкласово общество, се превърна в теоретична база на безспорно най-мащабния социален експеримент в човешката исто- рия - построяването на комунизма, който в рамките на няколко поколения фатално предопредели жизнените съдби на стотици милиони хора по света.
Анализът на стратификационната система на общест- вото при марксизма започва с критика на съществуващи- те теории за произхода на класите. Социалното раз- слояване тук се интерпретира като процес, в чиято основа стоят икономически първопричини. Класово деление в първобитното общество не е съществувало. Класовото разслоение ста- ва възможно едва тогава, когато производителните сили достигнат такова ниво на развитие, което увеличава про- изводителността на труда. Това от своя страна води до производство на излишък от продукти, който може да бъде присвоен от други.
Класите са продукт на насилието в общество- то. Те възникват чрез заробването на едни племена от други.
Според Маркс в основата на социалните неравенства стои един от компонентите на производствените отношения (най-важният), а именно формата на собственост. Именно тя ги разделя на такива, които притежават средства за производство и такива, които не притежават. По този начин формата на собственост определя и основните икономически субекти и основ- ните обществени класи. Поло- жението на господстващата в обществото класа се опре- деля от това, че тя е собственик на средствата за произ- водство, а положението на експлоатираната класа е де- терминирано от факта, че тя е лишена от средства за про- изводство.
Класата, която владее средства- та за производство е субект на управленски и организа- торски функции в производствения процес, а класата която е лишена от такива, упражнява само изпълнителс- ки труд.
От отношението към средствата за производство се определя и размерът и начините на разпределение на съвместно произведения продукт. Това според Маркс е прекият фактор, създаващ социалните неравенства, за- щото господстващата класа използва позициите си и присвоява по-голямата част от съвместно създадения продукт за сметка на експлоатираната класа.
Чрез икономическото си положение (статус) господст- ващата класа си осигурява и политическо и идеологическо господство, които пък от своя страна гарантират ста- билност и запазване на създаденото вече статукво.
По този начин според Маркс, всеки начин на произ- водство в класовите общества формира по две основни класи.
Те заемат полярно противоположни позиции в системата на произ- водство, което детерминира фундаментални различия и в техните класови интереси. От тук се извежда и антаго- нистичния характер на противоречията между тях и неизбежността на класовата борба.
Според Маркс унищожаването на частната собстве- ност ще ликвидира и причините за социалните нера- венства. Затова бъдещото комунистическо общество ще бъде безкласово.
2.2. Концепцията на Макс ВеберОт особено важно значение за правилното тълкуване на стратификационната концепция на Макс Вебер са три понятия: класа, статус и партия. На тях съответстват и трите основни типа власт в обществото: икономи- ческа, социална и политическа.
Според Вебер класовите деления произтичат не само от отношението към собствеността на основните икономически субекти в обществото (както е при Маркс), а и от други икономически различия, които нямат пряка връзка със средствата за производство. Съвкупността от тях формира един по-общ критерий за разграничаване на класите, който Вебер нарича „пазарно положение“. To има три основни компонента: собственост, икономи- ческа власт и пазарни позиции. Под пазарни позиции Вебер разбира най-вече степента на образование, квали- фикация и умения на различните хора, които в най-голя- ма степен определят професионалната им реализация, а от тук и съответните им трудови възнаграждения и доходи.
Понятието „статус“ (социална чест, престиж) при Вебер най-често се тълкува като оценъчно измерение на социалната стратификация. „Докато класите са обективно дадени, статусът зависи от субективните пре- ценки на хората за социалните различия. Класите произ- лизат от икономическите фактори, свързани със собстве- ността и доходите; статусът се определя от различния стил на живот, който следват групите“ (Гидънс 2004:262).
Различните социални групи в обществото получават различна социална оценка. Именно тази оценка определя и разпределението на престижа в обществото. Като следствие на това разпределение се образуват различни- те статусни групи. За него социалният ред е начинът на раз- пределение на социалния престиж (чест) между раз- личните социални групи в едно общество.
От всичко казано до тук става ясно, че разпределяне- то и преразпределянето на властта в обществото, трябва да се разглежда като пряк резултат от процеса на форми- ране на различни статусни групи. Тези групи обаче не могат пряко да управляват обществото. Това може да стане само чрез политическите партии, разбирани ка- то социални групи обединени от общият стремеж за придобиване или запазване на властта. Политическа- та власт при Вебер се разбира като предоставена въз- можноет на група от хора да реализират волята си, въпреки съпротивата на другите, т.е. това трето изме- рение на социалната стратификация предоставя възмож- ност на различни социални групи, чрез политическите пар- тии да налагат на обществото своите собствени интереси.
2.3. Концепция за елитиОбект на анализ тук са преди всичко механизмите на разпределение и преразпределение на политическата власт в обществото. Концепцията за елита притежава по-стеснен обяснителен потенциал от предходните две, защото тя се интересува най-вече от проблеми, свързани със самия елит (неговият състав, механизмите на обновя- ване на елита, начините на упражняване на властта идр.).
В различни модификации тази теория се споделя от италианските социолози Вилфредо Парето и Гаетано Моска, от американският социолог Чарлз Райт Милс и др.
Изходен пункт при анализа на тази концепция е де- финирането на понятието „елит“. Макар, че се употре- бява и по рано с различни значения5, това понятие е въ- ведено в социологията от В. Парето в началото на XX век. Най-общо под „елит“ трябва да се разбира онзи висш социален слой, който е разположен на върха на со- циалната йерархия. Тази негова позиция му отрежда ро- лята на един от основните субекти на социалното дейст- вие, защото от решенията, които елитьт взима, до голяма степен зависи функционирането на цялата социална сис- тема.
По-късно терминът елит „мигрира“ в обществените н +++++ауки и започ- ва да служи за означаване на определени социални групи, които са считани за по-високОгюставени от останалите.
Според Парето природата биологически е закодирала у всеки един човек различни качества, способности и по- тенциал, т.е. хората изначално (априори) са различни, a следователно и неравностойни. Вторият общоизвестен факт се състои в практическата невъзможност на всички членове на обществото, да участват в неговото управле- ние.
Изхождайки от тези факти, Парето достига до извода, че управлението на всички социални дейности в общест- вото трябва да бъде поверено в ръцете на неговите най- способни членове. Именно те съставляват т.н. „управля- ващ елит“6 на обществото. В зависимост от различните обществени сфери и дейности, този елит може да бъде икономически, технократичен, културен и т.н. Най-важ- ната част (ядрото) на управляващия елит обаче се състои от хората, притежаващи политическа власт.
На върха на об- ществената пирамида е т.н. „политическа класа“, със- тояща се от хора имащи реални позиции във властта. По- литическата класа обаче не е хомогенно цяло, защото е разделена на две относително обособени една от друга
Значително по късно (средата на XX в.) Чарлз Райт Милс въвежда в социологията по- нятието „властващ елит“. Той категорично раз- граничава понятията „елит“ и „социална класа“.
Под политическата класа в социал- ната йерархия е разположен т.н. „субелит“. Неговият състав е доминиран най-вече от хора, които са свързани с обслужване на управлението на държавата и крупния бизнес (висши държавни служители, мениджъри и др.). Тази социална група е основен източник на кадри за об- новяването на състава на политическата класа. В основата на обществената пирамида са т.н. „маси“, т.е. най-голяма- та социална група, в която попадат всички останали чле- нове на обществото.
Колкото по-сложно е структурирано да- дено общество, толкова по-богата е структурата на него- вият елит.
Едно от най-големите достойнства на тази концепция е допускането на възможност за цирку- лиране на елитите. Според Парето в определени моменти от развитието на обществото настъпват социални проме- ни. Основната причина за това е подмяната (актуализа- цията) на състава на управляващия елит, обикновено с кадри от неуправляващия елит. Последният също се об- новява периодично, като това става с членове на по-нис- костоящата в обществената пирамида социална група. Благодарение на тези процеси на циркулация и на смяна на елитите, става невъзможно създаването на кон- сервативна и капсулирана господстваща класа, която да задържа общественото развитие.
3. Модерни концепции за социалната стратификация 3.1. Функционална концепцияЗа първи път тя е изложена цялостно от Кингслн Дейвис и Уилбърт Мур в съвместната им ста- тия „Принципи на стратификацията“.
Според тях стратификацията е функционален и неизбежен социален процес, защото във всяко общест- во е налице определена йерархизация на позициите и ро- лите, т.е. те получават различна социална оценка в ре- зултат от общестеното разделение на труда. Основен критерий за тази оценка са доминиращите в обществото ценности. Самото общество разпределя неравномерно възнагражденията в съответствие с таланта и способнос- тите на различните хора и функционалната важност на позициите, които заемат. Това неравномерно разпределе- ние се тълкува като функционална необходимост за об- ществото, защото различните позиции и роли изискват различна подготовка и способности. По този начин со- циалната стратификация осигурява възможност най- важните и значими социални позиции да се заемат от най-способните и качествени хора. Съвсем закономер- но най-високите възнаграждения са характерни именно за заемащите тези позиции, а най-ниско са възнаградени позициите от долните етажи на социалната йерархия. По този начин различната социална оценка на позициите и ролите, и логично следващото от този факт неравномер- но разпределение на възнагражденията, задвижва меха- низмите на конкуренция и мотивация. Чрез тях общест- вото осигурява за най-важните социални позиции най-кадърните хора. В този смисъл, социалиата стратификация благоприятства оптималното функциониране на обществото и едновременно с това гарантира со- циалната справедливост.
Функционалистката теза за социалните неравенства не обяснява задоволител- но редица безспорни социални факти.
На първо място, социалната практика в много случаи дава примери за крещящо несъответствие между важ- ността на някои социални позиции и роли и тяхното въз- награждение7.
На второ място, от гледната точка на тази концепция не е възможно да бъдат обяснени стратификиционните системи на обществата, в които социалните статуси не се придобиват, a се наследяват.
На трето място, твърдението, че стратификацията способства за разкриваде и реализация на способностите и талантите на хората, съдържа в себе си логически аб- сурд. Ако това твърдение е истина, то това би означавало, че всяко едно общество използва напълно потенциа- ла на своите членове.
3.2. Конфликтна концепцияСпоред тази концепция обществото трябва да се разбира като съвкупност от социални групи, които са в състоянне на перманеитен конфликт помежду си. Тук структурата на обществото и обществените процеси се обясняват през призмата на противопоставянето на отделни индивиди и групи. В основата на този антагони- зъм стои борбата за достъп и разпределение на дефи- цитни ресурси (собственост, власт и др.). В резултат от това социално противостоене никога не се постига пари- тет на антагонистичните сили. Напротив, резултатът от тази борба води до доминация на едни обществени групи над други. Най-често тази доминация започва от икономическата сфера (овладяване на достъпа и контрола над ограничените ресурси). Този факт от своя страна се пре- връща в причина за доминация и в политическата сфера. По този начин икономически доминиращите групи полу- чават достъп до държавния апарат за насилие и социален контрол. В този дух, представителите на конфликтната концепция интерпретират и основния проблем на социологията проблемът за социалния ред. За тях социалният ред е продукт на насилие и принуда от страна на доминиращите социални групи над останалите.
За да парират съпротивата на подтиснатите (които са мнозинство в обществото) и да запазят статуквото, доми- ниращите социални групи използват не само възможнос- тите и потенциалът на държавния апарат за принуда. Со- циалният контрол върху поведението на подчинените групи се реализира и в по-меки форми. Като такива мо- гат да се тълкуват осъществяването на силен и целенасо- чен контрол върху достъпа до качествено образование, умишлено поставяне на трудно преодолими препятствия пред възможностите за възходяща социална мобилност, насаждане на двулична ценностна система в обществото, манипулиране на процесите на социализация и др. По правило, властващите предприемат и действия, целящи да попречат на мнозинството да се самоорганизира и да предяви претенции към властта.
Конфликтната концепция често е била обект на осно- вателни критики в съвременната социология. Критични бележки към нея най-вече са били отправяни заради аб- солютизирането на социалните конфликти като основен обяснителен фактор и причина на много от процесите в обществото. Освен това, от гледната точка на конфликтната концепция много трудно биха могли да бъдат обяс- нени дългите периоди на стабилност в развитието на об- ществото. Редица факти от социалната практика също са в разрез с основните тези на тази концепция. Човешката история дава множество примери, от които става ясно, че наличието на социални конфликти невинаги води до промяна. Напротив, в редица случаи резултатът от опре- делен конфликт води до утвърждаване на съществуващо- то стратификационно статукво в обществото.
И класическите и съвременните концепции за социалните неравенства нямат претенциите да обясняват всички проблеми на социалната стратификация. Те по-скоро раз- криват различни аспекти на проблема и демонстрират раз- лични подходи към неговото решаване.