Постинг
11.07.2009 20:20 -
"Утро в Банкя"-Иван Вазов
И сега при слушането ликуванията и радостта от големия празник на
Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли
из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията
префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да
се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа
нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е
нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкова други, да фърлим камъка на нашия
напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог,
за да вярваме в бъдещето... И днес, както преди 19 века, человечеството се
ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е
постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от
товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака
спасител, а спасителят отдавна се е явил и е казал: "Любите друг друга!" Суетен
позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни,
закоравели в жестокост и егоизъм... А при това те се жадуват, се се надяват
нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно,
защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на
новото време Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови,
извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество,
когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният
"парадокс" на спасителя: "Любите друг друга!"
*
Нека се надеем - ние се надеем, ние сме уверени,- че человечеството отива
бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със
силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов
живот.
А сега - нека да си кажем радостно: "Христос възкресе!"
София 1903
Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли
из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията
префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да
се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа
нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е
нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкова други, да фърлим камъка на нашия
напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог,
за да вярваме в бъдещето... И днес, както преди 19 века, человечеството се
ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е
постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от
товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака
спасител, а спасителят отдавна се е явил и е казал: "Любите друг друга!" Суетен
позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни,
закоравели в жестокост и егоизъм... А при това те се жадуват, се се надяват
нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно,
защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на
новото време Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови,
извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество,
когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният
"парадокс" на спасителя: "Любите друг друга!"
*
Нека се надеем - ние се надеем, ние сме уверени,- че человечеството отива
бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със
силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов
живот.
А сега - нека да си кажем радостно: "Христос възкресе!"
София 1903
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.