Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03 20:37 - Толстой и борбата за мир в България до 1913г.-Хр.Досев
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 1016 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Толстой и борбата за мир в България 
Христо Досев

 
I. Разпространението на възгледите на Толстой в България 
Сред голяма група българи Толстой се ползва с особено влияние и симпатии. У нас го знаят и четат почти всички, и образовани и необразовани. Толстой или го признават като велик учител, изцяло, с всичките му радикални идеи и изводи, или го отхвърлят също изцяло, като объркан и вреден мислител. 
Книгите и брошурите на Толстой се харчат с хиляди сред българите и произвеждат своето действие върху умовете и сърцата на хората, като помагат за прехвърлянето на обществената мисъл и живот на нови, по-добри пътища. 
Българите са трезво мислещ народ. Те нямат вериги, връзващи и оковаващи ума и съвестта. Българинът е преди всичко скептик и критик. Той все изучава, все задълбава и винаги е готов да отхвърли това, което вчера е смятал за свято. И, което е много важно в характера на народа, с голяма непоколебимост и целеустременост върви към това, което смята за добро и нужно за себе си. 
Разбира се, сега, докато нашият народ в своята маса все още се намира на най-ниския стадий на разбиране на живота и неговата цел, тази черта на неговия характер му помага да върши брилянтно само дела, гибелни за него самия. Такива са неговите тяснопартийни борби, които му служат за духовна храна през последните три десетилетия; такава е и тази ужасна война, която му донесе толкова много лишения и страдания. Но народите се движат напред не от проблясъците на мисълта, а само от бавните крачки на опита, изнасян с дълги, постоянно повтарящи се страдания, произтичащи от тяхното неправилно разбиране на живота и неправилни действия. 
Но в стремежа си към по-добро нашият народ, подгонван от безмилостния камшик на опита, ще достигне в края на краищата до друг светоглед, изискващ друг живот, други действия. И именно тогава, притежавайки такива незаменими качества като свобода на ума и цялостност и твърдост на характера, на българския народ ще се падне да изиграе важната роля на пионер в изграждането на нов обществен и личен живот. Този по-добър живот, към който неизменно, въпреки всички ужаси на настоящето, върви и се приближава човечеството. 
И вярвам, че в тази промяна на народното съзнание много голяма роля ще изиграе Толстой, защото духът на неговия светоглед е близо до духа на българския народ. 
Трябва да призная, че засега българите преживяват обществена треска, те са преди всичко и повече от всичко общественици. Религията и религиозните търсения не засягат и не завладяват толкова дълбоко душата им. И в Толстой – дори ако го признават и приемат изцяло неговия религиозно-социален светоглед - все пак им е по-скъпо и по-близко неговото обществено учение. Религиозните търсения на Толстой, усилията му да се пречисти и да направи духа си достоен за общение с Бога – което е било централна точка на целия му живот – са близки и разбираеми на малцина от многобройните му български последователи и съмишленици. 
В този свой очерк искам да разкажа как се всажда у нас Толстой, как се засилваше пропагандирането на неговите идеи, в какви външни форми се изливаше промяната на съзнанието в отделни негови последователи и, най-важното, за отказите от военна служба, които ставаха у нас по различно време благодарение на Толстой или наред с него. 
Толстой се появи за първи път в България през 90-те години на 19-ти век. Анархическият деец Спиро Гулабчев отпечата тогава неговата "Изповед", "Кройцерова соната" и няколко малки неща. Но те минаха почти незабелязано. Тогава всички бяха страстно увлечени по политиката. Народът все още вярваше, че избирайки си управниците, ще може да живее добре. И вярвайки в тази лъжлива доктрина, се отдаваше на политическата борба с цялата пламенност на неговия характер. 
Изминаха няколко години. Хората опознаваха Толстой повече като творец, отколкото като реформатор на живота. През тези години се появиха неговите "Война и мир", "Ана Каренина", "Семейно щастие" и други художествени произведения. 
Но ето че най-накрая в навечерието на 1900-те години се появи един ревностен проповедник на идеите на Толстой, в цялата им пълнота. Това беше Сава Ничев, син на богат земевладелец от Добруджа. Живеейки в Женева, Ничев се запознал с Толстой от изданията на Елпидин. Младият мъж почувствал духовно пробуждане. Старата вяра или безверието отпаднали за него. Напред видял една нова, радостна светлина. И започнал прелом в живота. Ничев напуска университета. Узнавайки причините за тази постъпка, баща му отказва да му праща пари. Ничев остава без опека. Но не се страхува и не пада духом. Взема последните си вещи, отива в България и се установява в покрайнините на София, като се настанява в някаква изоставена колиба. Последователно превежда и публикува "Какъв е моят живот?", "Но какво да правим?", "Писмо до NN" и много от народните разкази на Толстой. Самият той съставя компилация, изясняваща основите на светогледа на Лев Толстой. 
Тези литературни трудове осигуряват на Ничев незначителни средства, достатъчни, за да поддържат простия му живот. 
Около Ничев започва да се формира група съмишленици, помагащи му в неговата литературна работа. Заражда се план за основаване на комуна. И ето че Ничев заедно с двама приятели се заселва в околностите на София, в красива планинска клисура. Заселниците построяват хижа, засяват парче земя и се опитват да се изхранват. Но опитът излиза неуспешен. Комунарите изоставят стопанството и се връщат в София. Сега замислят по-подходяща за тях работа: да създадат списание и издателство, имащи за цел да запознаят българското общество с идеите на Толстой. Българите са народ много смел и самонадеян. Само с някакви си сто лева в джоба и няколко съмишленици, те - Ничев и неговите приятели - започват да издават месечното списание "Нова дума". Списанието, въпреки всички неблагоприятни условия, просъществува година и половина, като хвърля много светлина върху живота и учението на Толстой. 
"Нова дума" не мина незабелязано. Издавано много умело, това списание предизвика сред много българи интерес към светогледа на Толстой. Основното му достойнство беше популярността. 
Но ето че едно събитие предизвика цяла буря. Младият войник Георги Стоилов Шопов се отказа от военна служба. 
За Шопов пишеха и говореха навсякъде. Когато го съди военен съд при открити врати, то на съда присъстваха много слушатели и зрители. 
Пламенен ентусиаст, при това надарен с ораторски талант, Шопов произнасяше гръмките си речи в защита на своите идеи и своя отказ, като същевременно разобличаваше православието, военщината и държавата. Неговите речи се препечатваха във вестници и списания. За тях говореха навсякъде, толкова силно това дело раздвижи обществената мисъл. 
А след като Шопов излежа присъдата си в дисциплинарна рота и тръгна да издава списание "Лев Толстой", в него започнаха да се вслушват още повече и идеите на Толстой наченаха да проникват в по-широки слоеве на българското общество. 
В същото време се появиха, покрай многото малки брошури на Л. Николаевич, и основните му съчинения: "В какво е моята вяра", "Царството Божие" и "За живота". Списание "Лев Толстой" просъществува само 4 години. Но веднага след него, в началото на 1907 година, започна да излиза ново списание "Възраждане", посветено отново на проповядването идеите на Толстой. То беше най-доброто от всички предишни списания с толстоистка насоченост. Светогледът на Толстой намери на страниците на "Възраждане" най-всестранно отразяване. Във "Възраждане" вземаха участие не само български писатели, но и много от руските приятели на Толстой; във "Възраждане" се публикуваха също и много нови произведения на Л. Николаевич, които не можеха да се появят в Русия заради забраната на цензурата. "Възраждане" беше дело на няколко смелчаци ентусиасти, които основаха собствена земеделска общност на брега на Черно море; оборудваха малка печатница, сами пишеха статии, събираха материали, набираха, отпечатваха, издаваха брошури и разпространяваха своето списание и брошури. 
"Възраждане" обединяваше все повече хора около себе си. Започнало делото с 15 лева, издателството се разрастваше все повече и повече. За 2-3 години издаде освен списанието още стотици книги на самия Толстой и на близки до неговата насока на мисли писатели. Между другото бяха отпечатани "Евангелие", "Християнското учение", "Учението на Христос за деца" и "Кръг на четене" на Толстой, "Анархизъм" на Елцбахер, "Цивилизацията" на Карпентър и др. 
Книгите и брошурите на Толстой, разпространявани из всички градове и села на България от странстващи апостоли на новото учение, будеха умовете и съвестта на хората. 
Променяше се не само разбирането на живота, променяше се и самият живот. 
Имаше още няколко нови отказа от военна служба. Те не минаха незабелязано. За тях говореха не само сред войниците, за тях се свикваха митинги, на които се  водеха спорове за и против войната, а в съдилищата самите подсъдими в защитните си речи проповядваха пламенно своите идеи... 
Сега, когато над България премина кървавата вълна на войната, когато почти целият народ, като хипнотизирано стадо, тръгна към смърт и насилие - тези, които бяха докоснати от лъчите на Толстой, се отдръпнаха от задаващия се над всички нас ужас и го прокълнаха. Те не се главозамаяха от възхвалата на братоубийството и националния възторг на победител. Все така, както и преди, те стоят настрана от това, отричайки всякакво насилие и проклинайки всякакво убийство. 
Но тези хора бяха твърде малко, за да могат да имат влияние върху хода на общия живот на нашия народ. 
И все пак, те показаха своя протест: едните - слабите, които се страхуваха да се откажат, със своето постоянно възмущение и критика на цялото това безумие, жертва на което станаха балканските народи; другите - силните, със смелия си отказ да вземат участие във войната. И трябва да отдадем дължимото на далновидността на нашите военни власти. Те, в по-голямата си част, не се разправяха с протестиращите, знаейки, че тази бомба със закъснител, като квас в тесто, ще предизвика само нежелателно за тях брожение сред войниците. Тези хора и тези, които категорично отказваха да служат по време на войната, и тези, които просто не искаха да вземат непосредствено участие в сраженията, властите заобикаляха с мълчание: или не ги закачаха, като ги освобождаваха по някакъв начин от военните задължения, или им възлагаха цивилни работи. 
За всичко това искам да разкажа в следващите глави.

 
II. Отказ от военна служба на  Г. Шопов 
Георги Стоилов Шопов е роден в малкото планинско градче Панагюрище, в бедно семейство на трудови хора. 
Буен, умен, самолюбив, изключително самоуверен и енергичен, той, въпреки всички пречки и трудности, посещава отначало градското училище в родния си град, а след това гимназията в София. Но все пак не успява да завърши училище – не му достигат средства за това и Шопов се чувства принуден да напусне училище и да търси някаква работа. И той работи ту на държавна служба като обикновен писар, ту при различни частни лица. 
Така живее до 1900 г., когато е призован за военна служба… Горд, непреклонен и честолюбив, той не можел да търпи това потъпкване на личността. Той чувствал непреодолимо желание да протестира, да изобличава. Но това възмущение, този протест му били някак неопределено смътни. Липсвала му онази капчица квас, която можела да утаи целия смут на неговата възмущаваща се душа и да излее неговия протест под формата на строен социално-нравствен светоглед. Тази пречистваща капка била за Шопов запознаването му с възгледите на Л.Н. Толстой. Очите му се отворили и той видял, усетил в каква форма трябва да излее своя протест срещу настоящия строй и срещу неговата груба опора - военщината. 
Трябва да призная, че дълбоките религиозни търсения на Толстой останали почти чужди на общественика Шопов. В светогледа на Толстой Шопов бил привлечен главно от неговия протест срещу несправедливостта на съвременния ред и призива за непосредствена лична борба с него. Шопов видял, оценил и обикнал у Толстой предимно анархизма. Религията била за Шопов само добавка към неговия анархизъм. 
Но както и да е, след като прекарал известно време в телеграфната рота в село Княжево, близо до София, и след като посетил няколко пъти карцера за неподчинение, Шопов все повече осъзнавал, че трябва да се освободи от това неловко и неприятно положение с решително и смело действие. Точно това действие било отказът му да изпълнява военна служба. 
На 24 април 1900 г. той отива в града, смъква войнишките дрехи и ги изпраща заедно с писмо по пощата на своя командир. Ето текста на писмото:

 
До Г-н Началника на телеграфния парк в село Княжево 
"Чували сте, че е речено: Обичай ближния си и мрази врага си. А аз ви казвам и т.н. (Мат., V, 43-44) 
"Но Петър и Йоан им отговорили и им казали, и т.н. (Деян., IV, 18) 
М.Г.

На 15 февруари тази година бях призован да изпълня някакви задължения към някакво отечество – т.е. бях призован да бъда войник. Но против кого ще воювам? Против тези ли, които са като мен; против тези ли, които са творения на същия създател, чието творение съм и самият аз? На кое отечество да служа, когато цялата Божия земя е отечество на човека? На което парче от Божията земя човек намери място за себе си, там може да остане и да живее. Към коя нация да принадлежа, когато според моето убеждение националността не е нищо повече от разлика в езиците, обичаите и нравите на хората? На кой княз да служа, когато човекът е създаден с разум и свободна воля, и трябва да бъде сам на себе си и господар и император? Това, което хората наричат ​​власт, за която много хора мислят и вярват, че е предназначена от провидението за насочване на човечеството по пътя на доброто, истината и правдата – не е нищо друго, освен резултат от общественото невежество, от обществените пороци. Защото, ако тази власт беше предназначена за грижата и за благото на човечеството, тя би трябвало да бъде толкова непорочна, толкова чиста и съвършена, колкото непорочен, чист и съвършен е Бог. Доказателството, че властта не е създадена от Бога, е фактът, че човекът е бил създаден с разум и свободна воля, следователно, той е независим и трябва да се подчинява само на своята съвест - този вроден съдник, който го съди, когато върши зло. Човекът е зависим само от вродения в него божествен глас, а ако беше лишен от него, нямаше да е по-различен от животните, и тогава щеше има нужда от господар; но тъй като е създаден със свободна воля, следователно властта не само че не е от Бога, но е само продукт на общественото невежество, и поради това предизвиква чувство на възмущение и отвращение у всеки просветен човек. 
Няма да служа повече на никого другиго, освен на собствената си съвест; моето отечество е цялата Божия земя, на която имам право да живея до момента, в който ще напусна този свят; моята народност е цялото човечество; аз съм сам на себе си цар, защото съм създаден с разум и съм свободен да Му се подчинявам. А тъй като моят разум ме заставя да гледам на властта и националността като на следствие от общественото невежество и ми поставя задачата в живота да правя добро на всички и никому зло, и тъй като не признавам никакво въображаемо поданство, и не искам граждански и политически права, то моля да ме оставите да слушам гласа Му, на когото никога и за нищо няма да противореча, и да следвам пътя, който ми сочи моят разум. Аз се боря срещу злото на този свят и моето оръжие са добрите дела. 
Може би ще ви се сторя враг на днешните порядки, но аз гледам на тях като на нещо вредно за човечеството - нещо, което трябва да изчезне пред светлината на истината. 
Ако искате да знаете защо се отказвам сега, а не по-рано, то ви отговарям, че по-рано, въпреки че се възмущавах от военната служба, нямах нравствената сила да откажа да участвам в нея. Ако, накрая, мислите и сте убедени, че преча на развитието на човечеството, то сложете край на моето съществуване, отнемете от мен това, което не сте в състояние да дадете. 
Заявявам ви, че вече съм свободен човек и нямам никаква работа в казармата; а ако ви трябвам, можете да ме намерите в ресторант "Смоковски извор", булевард "Мария Луиза" в София. 
Изпращам ви по пощата войнишката си униформа. 

Г.С. Шопов

София, 24 април 1900 г.

 
Така Шопов приключил с военната служба. Обаче след два дни го хванали и отвели в същата част, където служил преди. Там се опитали да го убедят, да го уплашат със закани и с карцер, и с побои. Но нищо не помогнало. Въпреки честото обезсърчаване, достигащо понякога до отчаяние, Шопов бил все така твърд в своя отказ. 
Ето някои откъси от писмата му от това време, от които е видно и неговото настроение, и отношението към него на началството, отношение жестоко и глупаво. 
"Скъпи мой, вчера фелдфебелът ми нанесе силни удари със сабята по главата. При това студените плочи в карцера ми действат много зле. Тежко ми е. Но не мога да отстъпя пред уговорките им. Засега все още съм бодър, но какво ще стане по-нататък - не зная. 
"Скъпи мой, сега е 2 часа през нощта. тук всички спят. Само аз бодърствам и на слабата светлина, достигаща в килията ми през пролуката, ти пиша тези редове. 
Току-що излязох от болницата. К. се опита да ме разубеди, но нищо не излезе. Вчера не отидох на проверка. Б. узнал, че съм се върнал и веднага дотича и заповяда да ме държат под най-строг надзор. Вчера отказах да отида на учение. Заведоха ме при капитана и той ме наказа с 4 часа под оръжие. След това ме хванаха и насила ми навлякоха раницата, шинела, напъхаха ми оръжието и ми наредиха да стоя мирно. Заради това, че  все пак стоях в поза свободно, старшият подофицер Х.Т. ме удари по коляното и извика: Ако паднеш, има лекар, ще те излекува." 
През целия ден, докато другите бяха на учение, аз стоях под оръжие. Л. ме видя и попита: "Е, ще ходиш ли на учение или ще стоиш с раницата?" Отговорих му: "Всичко ще изтърпя, само против съвестта си няма да тръгна." Той каза: "Млъкни. Искаш да ни поучаваш ли." и ме изруга. После нареди да ме арестуват и да ме изкарат на учението. Днес отказах да ида на учение, но ме изкараха насила. Надянаха ми раницата, шинела и оръжието и ме вкараха в строя. Наредиха "Преброй се!”: Първи, втори... Но когато дойде моят ред, аз нищо не казах. П. се приближи към мен и ме дръпна за носа. Повториха. Отново мълчах. Офицерът дотича и ме удари с юмрук в лицето. Пак не се подчиних, той ме удари отново. Заповядват да се обърнем на дясно - аз не помръдвам. Наредиха на един войник да ме бута, за да не изоставам. Той ми вдигаше ръцете, преместваше ми краката, обръщаше ми главата, докато накрая офицерът не се убеди, че няма да няма да успее с мен и заповяда да ме отведат и да ме поставят под оръжие.”

"После  ме отведоха в карцера. Моята  клетка е дълга и тясна като  гроб. Войниците се отнасят много  добре с мен. Някои изпълняват  точно вменените им задължения  спрямо мен, други, от съжаление  към мен, проявяват снизхождение.” 
Когато всички увещания и наказания не помогнали и не пречупили волята на отказалия се, началството прибягнало до последното средство – до помощта на свещеника, с надеждата, че той най-накрая ще успее да обори мотивите за постъпката на Шопов и да му докаже колко погрешно разбира идеите на Христос. 
На осми юни Шопов бил откаран под конвой в църквата, за да го накарат да положи клетва. 
- Ти, млади войнико, трябва да се закълнеш пред кръста на Спасителя и на Светото Евангелие, че ще служиш вярно на царя и родината, и че ще изпълняваш всичко, което ти заповяда началството - и свещеникът пристъпил към Шопов с кръста в ръка. 
Шопов му отвърнал: 
- Преди всичко, М.Г. трябва да знаете, че аз не съм войник. 
- А какъв си? 
- Просто човек. 
- Но ти трябва да знаеш, че като човек си длъжен да отдаваш божието Богу и цезаровото Цезарю - и именно затова те доведоха тук, за да се закълнеш във вярност към Царя и Отечеството. 
- Точно това и правя. Цезарят може да ми отнеме всичко, освен моята нравствена свобода. Той може да разполага с тялото ми както си иска, но душата ми принадлежи само на Бога, Единственият, на когото мога да давам отчет за своите постъпки. Да взема оръжие и да се науча да убивам е противно на моето нравствено чувство, и това не мога да дам на Цезаря. Освен това, в самото Евангелие, пред което ми предлагате да се закълна, Исус категорично е забранил клетвата, когато се иска за лоши цели (Мат. Гл. 5. ст. 37) 
- Няма да спорим тук - казал Л., - накарайте го да се закълне, отче. 
- Но нали виждаш, че не иска, - отвърнал свещеникът. 
- Защо не искаш да положиш клетва? Защо тогава си дошъл тук? - Гневно попитал Л. 
- Доведоха ме. 
- Марш в карцера, ако ще и да пукнеш там – извикал Л., и конвоят отвел Шопов под арест. 
Така приключил за Шопов инцидентът с клетвата. След това е редовен гост ту на карцера, ту на болницата. Често го посещават близки съмишленици, както и любопитни любители на дискусиите. За него говорят навсякъде, пишат, одобряват или критикуват във вестници и списания. 
Накрая, на 11 ноември бил изправен пред военен съд при открити врати. Това необикновено дело привлякло огромна публика, която дошла да слуша смелите речи на човека, който не се побоял открито със своя отказ да тръгне срещу цялата брутална сила на съвременния строй. 
Прокурорът в своите речи обвинявал Шопов във всичко. Но само не в това, с което самият отказващ се обосновавал своя отказ - с противоречието на военната служба с основите на религията, която е призната от всички и която учи на смирение, а не на насилие, на прошка и любов, а не на убийство. 
Обвинявали Шопов: 
За самоволна отлъчка от казармата. 
За неизпълнение на заповедите на по-нисшите командири. 
За неизпълнение на заповедите на офицерите, и 
За отказ да положи клетва… 
Съдът осъдил Шопов на 3 години в дисциплинарна рота и на 2 месеца строг тъмничен затвор. 
Дали му правото да обжалва, от което той се възползвал и обжалвал присъдата.

На 8 май се състояло второто дело. 
Военната прокуратура поискала намаляване на присъдата на 1 ½ години, като зачела предварителното му задържане (една година). 
След речта на прокурора, думата била дадена на Шопов.

Речта на Шопов направила силно впечатление на публиката. Съдиите били смутени. Но въпреки това отново осъдили Шопов на 3 години в дисциплинарна рота. 
Делото отново било касирано и разгледано пак на 23 юни. Шопов отново произнесъл защитна реч, като искал да се оправдае въз основа на самите закони. Но не обърнали внимание на неговите аргументи и той трябвало да отиде в дисциплинарна рота. 
Животът продължил както обикновено - с възходи и падения, с възторзи и разочарования. 
След изтърпяване на наложеното му наказание Шопов бил освободен веднъж завинаги от военна служба. 
Веднага след освобождаването му от затвора Шопов се заел да проповядва идеите си. Започнал да издава списание "Л.Н. Толстой ", което с голяма трудност просъществувало три години. В списанието на Шопов намерили отзвук само анархистичните и антицърковните възгледи на Толстой. Повечето от статиите, поместени в списанието, били оригинални, с много рязък тон и насочени към унищожаване на съществуващите заблуди относно църквата, военщината и държавата. Освен списанието, Шопов превеждал и публикувал много от произведенията на Л. Толстой: "Царството божие е вътре във вас", "За живота", "Какво е религията?", "Единственото средство", "Големият грях" и много други. А също така и голямата антимилитаристична книга на белгийския професор Гамон "Психология на военната професия". 
Сега Шопов има известно в България издателство, в което отделя голямо внимание на пропагандирането на възгледите на Толстой. 
По време на последната война от Шопов не са изисквали изпълнение на никакви "отечествени" задължения.

 
III. Отказ от военна служба на  Миню Попов 
Миню Пенев Попов е роден през 1885 г. в село Караджа Муратли, Новозагорска околия. Баща му бил подред селски учител, писар, кмет и накрая земеделец. След като първо завършва началното селско училище и след това трикласното градско, Миню Попов започва своя скиталчески живот – ту се мести от село в село, работейки като писар, ту се връща у дома без пукната пара, за да живее с близките си и да им помага в земеделската работа. През 1905 г. се увлича по социализма, тъй като видял в него желание да се помогне на трудовия народ. Но година по-късно случайно му попада брошурата на Толстой "Към работния народ", която предизвиква преврат в душата му. Той вижда грешката на социалистите да направят обществен преврат, без да се погрижат първо за нравствения преврат в душите на хората. Започва да симпатизира на толстоистката социална реформа, и по-специално на неговите проповеди за връщане към природата, към земеделския труд. Дете на земята, Попов не можел да не усети правотата на този призив на Толстой. 
В началото на 1907 г. Попов отива войник. Казарменият живот го измъчва. За него станало непоносимо това безразсъдно и безотговорно себеотдаване в подчинение на началството. Но все още не може да се ориентира добре в положението си. По това време му попада в ръцете "Възраждане" и цялата му литература. И получил тласък, който го тласнал напред. Тогава всичко вече му станало ясно, той почувствал, че повече не може да бъде войник. На 24 октомври напуснал казармата, не казал на никого за това, и отишъл на село, където започнал да работи с баща си. По разпореждане на военните власти, той бил арестуван и върнат в полка. Последвал 10-дневен арест – за вразумяване. Но Попов не мислел да се вразумява. Излизайки от ареста, той свалил войнишките си дрехи и ги изпратил на полковника с писмо: 
"Моите дрехи: шинел, куртка, панталони, фуражка, обувки и вратовръзка оставих в лавката на Генчо Георгиев. 
Отказвам се от военна служба. 
29 октомври 1907 г. 
М.П. Попов 
Нова Загора " 
52 часа по-късно бил арестуван. Социалистите, негови неотдавнашни приятели, осъдили постъпката на Попов на извънредно събрание и след неуспешен опит да го убедят да се опомни, т.е. да служи "както служат всички", го изключили от организацията. 
Тъкмо тогава започнах да посещавам Попов в затвора. Той беше с бодър дух, весел, безгрижен. У него имаше някакво радостно вълнение, подобно на това, когато очакваме среща със скъп човек. Той беше лишен от възможността да чете и пише. Но понякога с помощта на приятели и добри войници успяваше да преодолее тази липса. 
Полковникът, загубил всякаква вяра във възможността да убеди Попов да се откаже от своите "заблуди", събрал войниците и се обърнал към тях с дълга реч, като им изтъкнал, че постъпката на Попов е безумна и че дълг на всеки гражданин на държавата е да служи за нейната защита. Той завършил така: "Попов е луд и дори не си струва да бъде наказан. Но ние все пак ще го накажем, за да предотвратим възможността други войници да последват примера му." 
По повод на тази реч на полковника написах тогава във "Възраждане": 
"Но ще могат ли наказанията да спрат безумието по света? "Лудостта" се засилва все повече и повече и в близко бъдеще ще обхване целия свят и ще го преустрои - ще създаде един нов свят, където нито един "луд" няма да убива, и всички ще се обичат и ще си помагат един на друг. И за настъпването на това "лудо царство" на любовта и безкръвието постъпките на Попов и други като него правят много." 
Сега сме свидетели на ужасно клане и озверяване на нашия народ. И все пак вярвам, че всичко това са само гърчове на стария светоглед, че през тази мъгла на кръв и жестокост хората все пак ще започнат все повече и повече да виждат животворната светлина на изгряващото слънце на един друг светоглед, друг живот, друго отношение на човек към човека. 
На 15-ти януари 1908 г. в Пловдив Попов беше съден от военен съд. За това ще говоря по-подробно по-нататък. Сега бих искал да цитирам откъси от писмата му до мен преди началото на процеса и след процеса, за да дам представа за душевното му състояние. 
"...Началството започна да не се шегува с мен. Посещават ме офицери – едни ме убеждават, други ме заплашват или бият. Постоянно ме безпокоят караулни началници, разводачи и разни други с въпроси, съвети. Аз съм спокоен и търпя... Началството се обърка и се люшка като пиян човек. Сега съм под строг арест... Бодър и весел. Готов съм да понеса най-ужасните мъчения и унижения заради Христа... 
Разбира се, нито веднъж не се уплаших от онези, които убиват тялото, а до душата не могат и да се докоснат... И тук, в Пловдив, не минава и ден без при мен да не идват офицери да ме убеждават или да поспорят. Нашите разговори обикновено се свеждат до това: 
Офицер: Защо си облечен в цивилни дрехи? 
Аз: Защо трябва да съм във войнишки? 
Офицер: Задължение на всеки човек е да служи войник, за да защитава ближния си. 
Аз: Знам как войниците защитават ближните си. Защо, в такъв случай, изпращат войници да стрелят по работниците и да ги убиват? 
Офицер: Разбира се, че ще изпращат, щом те нарушават закона. 
Аз: Кой създава тези закони? 
Офицер: Народът чрез неговите представители. 
Аз: А аз ще ви кажа, че ако наистина народът създаваше тези закони, никога нямаше да сложи на децата си такива вериги: да ходят в армията, да плащат такива тежки данъци и т.н. 
Офицер: Тогава кой прави законите? 
Аз: Земевладелци, фабриканти и тем подобни, адвокати, офицери и други. 
Офицер: Вие сте вреден за обществото човек, защото чакате да ви хранят. 
Аз: Вие сте причината за това. 
Офицер: Слушайте, вие сте цвете, което е цъфнало много рано и скоро ще изсъхне. 
Аз: Може да съм цвете, израснало сред тръни, но няма да загубя своя цвят и мирис..." 
Сутринта на 15-ти януари залата на Пловдивския военен съд беше препълнена с млади хора, които бяха дошли да слушат делото на Попов. 
С важен и мрачен тон председателят откри заседанието: 
- Днес ще се гледа дело номер 134 на редника от 32 пехотен полк Миню Пенев Попов. Вашето име? 
Следват обичайните въпроси за име, произход, професия и т.н. на подсъдимия. 
Призовават свидетели. Прочитат обвинителния акт. Както винаги в такива случаи обвиняват Попов във всякакви глупости и упорито премълчават това, че неговият отказ да служи в армията се основава на учението на Христос, признавано от всички формално и само на думи, но приемано от Попов като безусловно ръководство за неговото поведение и постъпки. Обвиняват Попов в това, че: 
1) На 19 октомври отишъл в града без разрешение на началството и когато адютантът изпратил за него войник, той отказал да се върне - деяние, наказуемо по чл. 152 и 129 от Военно-наказателния закон; 
2) На 18 октомври адютантът му заповядал да се обръсне, а той отказал - деяние, наказуемо по чл. 129 от Военно-наказателния закон;

3) На 29-ти  същия месец самоволно се отлъчил  от своята част и облякъл  цивилни дрехи - деяние, наказуемо  по член 152 от същия закон. 
В същия обвинителен акт се отбелязваше, че у Попов се оказали следните книги: "В какво е моята вяра?", "Царството Божие е вътре във вас" и "Кръгът на четене" на Л.Н. Толстой, а също "Живота и смъртта на Дрожин" и книгата "Моят отказ от военна служба" на Шкарван. 
След прочитането на обвинителния акт председателят попита подсъдимия не иска ли да се възползва от защитата на някого. Отговорът беше: не. Тогава председателят започна да говори и, обвинявайки го, каза точно същото, което вече беше изложено в обвинителния акт. После попита Попов: 
- Признавате ли се за виновен? 
- Не. 
- Искате ли да дадете някакви обяснения? 
- Не искам да давам никакви обяснения. 
- Дежурен, кажете на свидетелите да влязат. А отчето тук ли е? 
Попов се намесва: 
- Ако зависи от мен, аз ги освобождавам от клетва. 
Председателят не се съгласява и се заема сам да подведе свидетелите под клетва. След разпита на свидетелите отново питат Попов: 
- Имате ли да кажете нещо в допълнение към вашето дело? 
- Нищо. 
- Давам думата на прокурора. 
Прокурорът: * (* Тук цитирам дословно речта на прокурора, записана стенографски от моя приятел Д. Юруков. Дори е неловко от такава реч). Господа съдии. Макар че обвиняемият се съди за неизпълнение на заповедите на началството, обаче, за да не помислят хората, напразно!, че той е поумнял толкова, че е изпреварил другите, ще се опитам да поставя въпроса на научна основа и да докажа, че обвиняемият много греши. 
Председателят: Само по-накратко. 
Прокурорът: Ще бъда кратък. Тъй като ответникът отказва да има каквито и да било идеи, фактът, че у него са намерени 2-3 съчинения на Толстой, показва, че той просто се е увлякъл по тези писания, не е могъл да ги разбере и прецени. Тези съчинения, господа, са известни в целия свят: сред многото от тях ще спомена "Изповед", ​​"В какво е моята вяра" и "Царството Божие". Но за да ги разбереш е нужен огромен ум и човек, след като ги прочете трябва да се отнесе към тях по-критично; а на подсъдимия, както виждате, не достигат такива качества. Затова трябва да разгледаме и въпроса за това дали проповедите на Толстой се отнасят до настоящето, дали нямат различен характер, и трябва да си обясним целта, която преследва знаменитият писател с неговите съчинения… 
Обаче, ако оставим настрана Евангелието, целият този процес се свежда до това, че подсъдимият не се обвинява в нищо повече от това, че умишлено не е изпълнил заповедите на адютанта, за което, господа съдии, законът изисква от 8 до 18 месеца наказание в дисциплинарна рота, което сега е увеличено, така че 9 месеца се превръщат в 1 ½ година, а 1 ½ година – в 3 години. А че има умисъл, е видно от това, че той дори не иска да отговаря. Така че умисълът е налице и моля да му бъде наложено наказание: една година в дисциплинарна рота. Може би така той ще осъзнае своята грешка и ще се поправи, а после, когато изтърпи наказанието си и бъде освободен, да постъпва както си иска. Той трябва да бъде наказан по членове 152 и 129 от Военно-наказателния закон. Това е всичко, което имах да кажа..." 
Това е всичко, което имал и можел да каже, ученият представител на държавното правосъдие и защитник на милитаризма. Прокурорът не могъл да измисли нищо по-съществено в противовес на мотивите за отказ на Попов, освен няколко истории с баснословно и изопачено съдържание за Толстой, духоборите и Диоген. И още заплетено изложени съображения за необходимостта от военщина и умишлено изопачаване същността на самия отказ. 
След тази забележителна реч председателят даде думата на подсъдимия, който пламенно, силно и сбито изказа тези свои възгледи, следствие на които е неговият отказ от военна служба. 
Попречиха на Попов да се изкаже докрай,  като се заядоха заради неговия израз "тъмни хора". След като Попов заяви, че при такива обстоятелства не иска да говори повече, съдът се оттегли на съвещание. След 15-20 минути съдиите отново се появиха с вече готова присъда: 
"Днес, 15-ти януари, 1908 г., Пловдивският военен съд разгледа дело 3 134. 1907 г. на редника от 32 пехотен полк Попов М.П. и го призна за виновен: 1) за умишлено неизпълнение на заповедта на неговия началник да се върне в казармата; 2) за неизпълнение на заповедта на същия началник да се обръсне; 3) за самоволна отлъчка от неговата част и 4) за обида на военния съд по време на изпълнение на служебните му задължения. Предвид на това го осъдиха 1) за двукратно неизпълнение на заповедта на началника, на основание чл. 129 от Военно-наказателния закон на 6 месеца в дисциплинарна рота; 2) за самоволна отлъчка, на основание чл. 152 на 15 денонощия строг арест, и 3) за обида на съда по време на заседанието, на основание на членове 82 и 120 от Военно-наказателния закон на 1,5 година в дисциплинарна рота, а общо за първите две престъпления на изпращане в дисциплинарна рота за две години." 
Дадоха на подсъдимия правото в продължение на 7 дни да обжалва решението на съда в Главния военен касационен съд.

Два дни след съда Попов ми писа подробно за хода на делото. В писмото му се усещаше, че той е убеден  в правотата си и че е готов да изтърпи спокойно всичко, което може да последва от решението му да не бъде войник. 
"Вчера - пишеше той в писмото си, - дойде при мен капитан П., убеждаваше ме да се покая и да обжалвам присъдата. Отговорих, че ми е безразлично дали ще подавам жалба или не... Може би ще бъда тук още 15-20 дни... После ще ме изпратят в София в дисциплинарна рота... Спокойно понасям и ще изтърпя всичко до края... 
След няколко месеца посетих Попов в дисципа. Той беше сам в изолирана килия за това, че не се подчинявал за нищо на началниците, не козирувал, отказвал да отиде на работа, свободно говорел с войниците, осъждайки войната и военната служба. Бяха го изолирали, за да не "развращава" войниците. 
С мен началникът на ротата беше много любезен. Той се оплака от упоритостта на Попов и помоли да го убедя да ходи на работа и да отдава чест. Изобщо ме помоли да му повлияя да отбие кротко присъдата си. 
Мястото, където се намираше дисциплинарната рота, беше красиво, здраво. Условията за живот на затворниците също бяха сравнително добри. Даваше вид по-скоро на вилна местност с неговите градини, ливади и изглед към планината, отколкото на ужасно място за наказание на провинилите се войници. Заварих Попов бодър и духом, и телом. Той не се оплакваше от нищо, понасяше спокойно своя затвор и самотата. Тежеше му само едно нещо: липсата на книги, четенето на които би могло да запълни свободното му време. А свободно време имаше предостатъчно. 
Оттогава не съм виждал Попов. 
Попов прекарал само една година в дисциплинарна рота и отново бил даден под съд за често повтарящо се неподчинение. Този път бил осъден на още четири години затвор. Тази присъда той трябвало да излежи в различни български затвори. Накрая, през септември 1912 г., точно когато на Балканите избухна тази ужасна война, не можах да узная какво е станало след това с Попов, защото у нас сега всичко се обърка и наистина нищо не може да се разбере.

 
IV. Отказ от военна служба на Сава Кръстев и Илия Цонев. 
 
Сава Кръстев е роден през 1882 г. в град Търново, където прекарал детството си и завършил гимназия. Като гимназист се увличал по социализма, но след като се запознал с "Възраждане" и неговата литература, променил радикално разбирането си за живота. Докато преди се стремял да направи изгодна кариера, сега видял, че това изобщо не е нужно на ума. Сега започнал да се стреми към прост, трудов живот. Напуснал гимназията току преди завършването, той отишъл при родния си чичо на село, започнал да живее и да работи с него, радвайки се на загубения преди, но сега съзнателно възвърнат труд сред природата. Няколко месеца по-късно Кръстев, заедно със своя съмишленик, селянина Илия Цонев, се заселил в гората, като Торо; построили си малка хижа, която им струвала не повече от 10 рубли, прекопали с лопати и мотики почти 20 декара земя, засели си жито и зеленчукова градина. Това бил опит, и то доста успешен, да преминат към земята, да се изхранват от нея, при това без да се възползват от помощта на поробени животни. Но този опит бил прекъснат почти от самото начало от тази груба стихия, която бушува вече почти една година над нашия народ - тази ужасна война. Обявили мобилизация. Призовават Цонев. Той отказва. Арестуват го и го подлагат на различни изпитания, докато, най-накрая, виждайки непоколебимостта му, го изпращат в полковата зеленчукова градина в град Разград, където навярно ще остане до края на войната. 
Няколко месеца по-късно, попълвайки редиците на войската, заменяйки убитите и осакатените, у нас събират младежи, за да може, след като ги обучат набързо на военни прийоми, да ги изпратят на смърт. Призовали и 20-годишния Кръстев. За него този въпрос отдавна е решен. Въпреки, че е страшно в такова време като настоящето да тръгне против изискванията на държавата, Кръстев все пак чувства у себе си нравствена невъзможност да участва в бруталното, братоубийствено дело. И той отказва. Хвърлят го в затвора, подлагат го на различни мъчения и изпитания, увещават го. Но нищо не помага. Младият мъж е твърд в решението си да не участва във войната, но стихията бушува около него, завърта главите на всички и отнася стотици хиляди здрави, добри, умни хора на лишения, страдания, смърт и братоубийство. Но това не може да смути и да изкара от истинския път този, който е разбрал цялата му привидност. 
На 26-ти април Кръстев ми писа:

"Може  би си чул нещо за моя  отказ от военна служба? Какво  да ти кажа за това? Знаеш  колко е трудно, но радостно  да си слуга на Бога в  такива тежки времена и в  такива условия. Мислих дълго и усилено преди да се реша на тази постъпка, но видях, че няма друг избор, освен отказ. И го направих. Не го направих от гордост, не защото моята постъпка ще стане известна на някого, който ще я оцени и ще й се възхищава, и не за да смутя военните, а само защото не можех да постъпя иначе. Пред офицерите, пред коменданта, пред военния следовател заявявах все едно и също, че то се изля искрено и непоколебимо от душата ми - че ако имах вътрешна възможност, бих служил с желание само и само да не им създавам неприятности и да не вдигам шум покрай моя отказ. Те ме мъчиха, подлагаха ме на изкушения и всевъзможни изпитания, а при все това дълбоко в душата си чувствах невъзможност, липса на сили, да захвърля изискванията на Бога. Чувствах го с цялото си същество, чувствам го и сега..." 
"Когато бях в затвора, от мен се заинтересува дружинният лекар, учил в руска среда, запознат с учението на Толстой. Благодарение на него получих отначало 20 дни, а след това още 2 месеца отпуск. Отпускът свърши на 1-ви април." 
През тези три месеца в душата на Кръстев се прокраднал страх и желание да избегне някак "тази чаша". Пише ми, че би искал да избяга в Русия или да се устрои някак в нова България, за да остане незабелязан, живеейки някъде на село. И с тази цел тръгнал пеша към мен за съвет. Но в писмото си по пътя пишеше, че едва ли ще успее да стигне до мен - "навярно властите ще ме спрат някъде". 
Така и станало. При прехода през Балкана Кръстев бил хванат от градските власти на Котел и изпратен в Търново. Тук на Кръстев му станало ясно, че не трябва да върви против Божията воля, че трябва да носи своя кръст покорно и смирено до края. И малодушието и страха, които се били загнездили в душата му, изчезнали завчас, отстъпвайки място на куража, безстрашието и радостното приемане на гоненията заради неговата вяра. 
Оттогава, писмата му до мен излъчват спокойствие, безстрашие и вътрешна радост. 
На 10-ти май ми пише от арестантското отделение: 
"Получих и прочетох пълното ти с любов писмо, което целувах така, както бих целувал теб... ти знаеш каква неописуема радост може да извика у човек писмо от такъв характер, когато е поставен в такива условия, че трябва постоянно да се бори с изкушенията." 
"Когато човек заради вярата си в Бога бива подложен на поругание и преследване от страна на обществото, когато всички гледат на него като на престъпник, а тези добри хора, които го познават и донякъде го разбират, го упрекват в нетактичност и крайност, а някои дори трупат капитал от неговите слабости и грешки; такъв човек остава единствено с неговия духовен Отец, от чиято благост и любов той черпи сила и мощ, за да устои на стихийното шествие на съблазните. В същото положение се намирам сега и аз. Тук имам познати сред учителите, студентите и учениците, които често ме посещават, убеждават ме да преклоня глава и да се подчиня на властите. Често се мъчат да изобличат моите вярвания и да покажат несъстоятелността на моето разбиране за живота. Зная, че те ме обичат и съжаляват. Но тяхното добро отношение към мен почива на незнание, и затова много лесно избягвам техните изкушения с помощта на молитва. Това средство за съсредоточаване в себе си, чувстването на Бога в себе си, ме предпазва и ме прави недостъпен за всякакво външно зло, като в същото време влива в отношението ми към околните любовно и разумно съдържание. Но човек колкото и да напряга вниманието си и да се грижи за себе си, има моменти, в които чувства вътрешно униние и пустота. В такъв случай не може да не изпитва потребност от външна подкрепа. Освен че, когато получих твоето препоръчано писмо, бях с Бога и чувствах радост и подем, то предизвика още по-голяма радост, защото благодарение на него по-силно почувствах, че Бог ми говори и ме укрепва чрез теб: то ще ми дава сили и смирение в минути на слабост." 
"Ти пишеш, че с нас, дори въпреки нашето желание, се случва точно това, което е необходимо за нашето духовно израстване... И затова трябва да търсим във всяко явление в живота и обратната му страна - страната, която ни тласка напред по пътя на духовното познание." Това е така, това е вярно. Човек със своя слаб ум не може и не трябва да бъде оракул на външните си положения в бъдеще; затова трябва да се предава изцяло на Божията воля, и да вижда във всичките си човешки несполуки и поражения само условия за неговото по-положително и безкрайно нравствено усъвършенстване." 
"Да, пред мен имаше дилема, която трябваше да реша така или иначе. И аз я разреших в положителен смисъл. И сега, когато и да се надигне тя пред мен, не мога да не я реша по този начин. Често чувствам, особено когато съм подложен на изпитание, че всичко, което правя, не го правя аз, а някаква вътрешна сила чрез мен, сила, чиято големина и съдържание не мога да определя. А мисля, че и не ми е нужно. Ето защо при решаването на тази дилема не мога да не се ръководя от желанието да изпълня Божията воля. 
Освен това, същото обстоятелство ми открива истината за това колко опасно и пагубно е за човека да се гордее с тези Божии дела, които върши. Самият Томас Карлайл много правилно отбелязва, че "винаги има тъмно петно ​​в нашата слънчева светлина: сянка, която пада от уважението, което имаме към собствената си личност." Обратното, смирението на човек пред Божиите дела е единственото условие, което му осигурява истинска радост и смисъл на неговия живот." 
"Изобщо, съгласен съм с всички твои мисли, които излагаш в писмото си. 
Тук ти изпращам копие на моя отговор на дознанието по въпроса по какви причини се отказах от военна служба, и писмото до дружинния командир от 18-ти полк, за да имаш по-ясна представа за моя отказ. Ето тези копия: 
"Бях в двумесечен отпуск по болест. Този отпуск свърши на 1-ви април. Обаче не се явих в казармата по простата причина, че въз основа на моите религиозни убеждения нямах и нямам вътрешна възможност да служа войник. Както влеченията на моето сърце, така и наставленията на моя разум ми изясняват обстоятелството, че аз като човек, подчинен на Бога с нравствени задължения към ближните си, без оглед на националност, племе и каста – нямам никакво морално право да враждувам както с отделни индивиди, така и с цели общности, и по тази причина не мога да се уча на убийство, и накрая, да убивам когото и да е. Няма съмнение, че организираното общество, в което съм се родил и живея, има свои собствени закони, изискващи от мен известни действия, в този случай - подготовка за убийство, защото аз, като член на това общество, трябва да помагам, доколкото мога, за правилното функциониране на неговия организъм. Но аз се отказвам да окажа такава помощ, тъй като съм дълбоко убеден, че организацията на обществото не е такава, каквото би трябвало да бъде според изискванията на висшата сила - Бог; вярвам, че по този начин със своите постъпки напук всъщност ще донеса голяма полза за нашето общество и ще платя с това своя нравствен дълг. Така че от моя гледна точка, моята постъпка, отказа да служа войник под знамената на армията, не е безнравствена и разрушителна за общественото благо, а единствената, която съдейства за увеличаването на истинското благо. 
Това са причините, поради които нямах вътрешна възможност да се явя в казармата след моя отпуск. Още тогава уведомих за това с писмо дружинния командир... 
6.V. 1913 г. 
Сава Кръстев 
Завчера ме повика при себе си полковникът, с когото имах дълъг и хубав разговор. Вчера му написах лично писмо, копие от което прилагам по-долу. 
"Любезни братко, 
Вашият мил тон, с който ми обяснявахте нещата и ми давахте съвети, ме настрои синовно към вас, затова и се обръщам към вас не като към длъжностно лице, а като към брат, който, мисля, ще влезе в моето душевно положение и ще се опита да ме разбере. Нищо повече от това не искам от вас. Това, което искам да ви кажа, всъщност ще е почти повторение, само че в по-ясна и по-пространна форма на това, което вече ви казах. 
Преди да се реша на тази постъпка, отказ от военна служба, дълго я обмислях и видях, че нямам друг избор, освен смирено да понеса тези страдания и изпитания, които ще ми наложат обществените закони за моята постъпка. Така и направих. Но началството се отнесе с мен по йезуитски. Подложи на мъчения не само тялото ми, но се опитваше с всички сили да съблазни, да убие, да умъртви душата ми. Не очаквах това и изпаднах в ужас. Толкова се измъчих и уморих, че в един момент се съгласих да направя само механично това, което искаха от мен. Но от този момент за мен настъпиха адски вътрешни мъки. Ужасих се от моята слабост, ясно чувах в себе си укорите на съвестта, които терзаеха цялото ми същество. Виеше ми се свят от непоносима вътрешна болка и стигах просто до ярост. Това ме накара отново да се върна към съзнанието за необходимостта да изпълня Божията воля, резултат от което беше завръщането ми в ареста. Там, независимо от това, че бях подложен на глад и се намирах в нехигиенични условия, открих радостта, произтичаща от съзнанието, че страдам за това, с което е проникнато и пропито цялото ми същество. 
Може би ще си спомните трогателната сцена, с която ни запознава Евангелието – когато Исус в Гетсиманската градина с разбито сърце и убит от скръб моли своя отец да махне чашата на страданието. Но Бог знае силата на сина си и му предлага да изпие до дъно чашата на телесните страдания. Исус понася всичко със смирение. Така е и с всеки човек, който иска да служи на Бога със смирение. Волята на такъв човек е зависима от волята на неговия духовен баща и човек не може да не направи това, което прави неговият Отец. А единствената награда - по думите на Спиноза, за изпълнението на Божествения закон - е самият закон, т.е. познаването на Бога и чистата, свободна, непреходна любов към Него. 
Руският философ Фьодор Страхов казва на едно място, че кръстът по силите на човека не е този, който той може да вземе и остави, а този, който не може да не вземе и не може да остави. Същото е и с всеки, дори и с най-слабия човек, призван от Бога да служи според силите си на делото на любовта и разбирането. 
Веднъж усетил призванието да служи на Бога, човек не може да не прокарва в живота Неговата воля във всяка своя постъпка, дори и най-незначителната. И цялото внимание на такъв човек бива насочено към това, неговите действия да запазят последователността, явяваща се необходимо условие за истинското нравствено усъвършенстване. Самият аз не мога да не се грижа за същото нещо. Защото, както ви казах вчера и както писах на бившия дружинен командир, правя всичко това, защото не мога да не го направя. Ако имах вътрешна възможност да стъпча в себе си всичко това, в което единствено намирам смисъл и радост в моя живот - бих го направил с готовност, само и само да не вдигам шум, който ми е неприятен и, най-важното, не би ви безпокоил. Но не мога да направя това и затова с радост и смирение (да понеса) предпочитам телесните изпитания и мъчения, предизвикани от моя отказ, пред тези адски вътрешни мъки, които ще тровят целия ми духовен живот, ако се съглася да служа. 
Имам предвид дори най-голямото наказание, което могат да ми присъдят военните власти, особено при сегашното военно положение - дори да е разстрел - и все пак преценявайки себе си, чувствам, че с радост бих посрещнал както смъртта, така и всяко изтезание и изпитание. 
Ето защо ви моля, доколкото това зависи от вас, като от длъжностно лице, да дадете ход на преписката по делото за моя отказ. Ако наредите да ме върнат в строя, ще ми бъде много мъчно, защото ще настоявам на своя отказ и ще ви причиня безпокойство. Уверявам ви, че ако направите това, като длъжностно лице, няма да мисля за вас като за виновник за тези изпитания, които ще трябва да изтърпя. Винаги ще пазя приятния спомен, който оставихте у мен с вчерашния братски разговор. 
С искрено уважение, 
Сава Кръстев 
9.V.1913 г. 
 
Сега очаквам резултатите от това писмо. В момента се чувствам добре. Забелязах, че когато търпя мъчения и лишения, ставам някак си по-смирен пред Бога и по-мил към хората. Това ме прави и по-недостъпен за животинския страх от всичко, което може да ми поднесе съдбата. Ще ти пиша за всичко, което ми се случва. И ти не ме забравяй. Знай, че е по-добре да пишеш, отколкото да ме забравиш... 
Целувам те горещо. 
Сава Кръстев 
Търново 10.V.1913 
 
След това писмо от Кръстев не искали повече да изпълнява никакви войнишки задължения. Той станал постоянен обитател на арестантското отделение и неговото дело било отложено до края на войната. Какво ще стане по-нататък с него е още неизвестно. Но душевното състояние, в което се намира досега показва, че младежът ще посрещне всичко със смелост. 
В приложените писма Кръстев излива цялата си душа. Затова няма да цитирам другите му писма, в които той се повтаря или му се случвало едно и също, и той го посрещал със същото отношение. 
Ще цитирам само последното му писмо до мен, защото разказаното в него е много интересно. В старите времена щяха да го сметнат за чудо. Той пише: 
"Първи юни в 11 ч. 35 мин. Сутринта тук имаше толкова силно земетресение, че всички сгради в града се сринаха и под техните развалини намериха гроба си стотици хора. В този момент настъпи такава паника, че е невъзможно да я опиша; никога не съм виждал нещо подобно. 
В резултат на земетресението казармите се срутиха напълно и аз излязох на свобода от моя затвор. Сега живея в една вила. Колко дълго ще продължи външната ми свобода - не знам. Сега никой не си и помисля да ме търси. " 
 
V. Четири отказа от военна служба през 1910 г.

1. Боян  Боев, от град Бургас, с висше  образование по естествени науки. Работел като гимназиален учител. По убеждения се доближава до теософите. Повикан в армията през 1910 г., той отказал, тъй като смятал, че подготовката за убийство противоречи на неговите религиозни възгледи, желаещи да установят любов и братство между хората. 
Но когато Боев отказал да отиде в армията, всичките му приятели - теософи осъдили неговата постъпка, като казали, че теософията признава законността и голямото възпитателно значение на военщината. Този натиск на близки и уважавани хора довел до това, че Боев се съгласил да оттегли отказа си. 
2. Съмишленикът на Толстой Иван Христов Гешев е родом от град Враца. По професия бил народен учител. Отказът му се провалил полека-лека под натиска на наказанията и уговорките на началниците - Гешев се съгласил да прослужи целия срок, като получил привилегията да получава вегетарианска храна в казармата. 
3. Стою Кацаров от с. Брезово, Пловдивска околия. Съмишленик на Толстой. За отказа си бил осъден на три години в дисциплинарна рота. Но поддавайки се на силните молби на своите близки и не издържайки на жестоките мъчения в затвора, Кацаров се съгласил да доизслужи своя срок в казармата. 
4. Рашо Господинов от гр. Стара Загора, с непълно средно образование. Анархист по убеждения. Повикан в армията през 1910 г., Господинов отказал да положи клетва и да се подчинява на началниците си. За това бил осъден на 6 месеца в дисциплинарна рота, и след излежаване на наказанието доизслужил своя срок в канцеларията на дивизията. 
 
VI. Шест отказа от военна служба през 1912 г. по време на турско-българската война 
Петко Димов от Варненска околия. След като завършва гимназия през 1912 г. във Варна, той става учител в родното си село. Призован в края на същата година, той, като горещ привърженик на Толстой, отказва, за което е хвърлен в арестантското отделение на град Шумен. По-нататъшната му съдба още е неизвестна. 
 
Никола Николов, народен учител, заемащ тази длъжност от 20 години. Съмишленик на Толстой и добър преводач на много от неговите статии и разкази. Призован на военна служба преди войната, той заявил, че не може да участва заедно с другите войници в сражения, защото това противоречи на неговите възгледи и за него е нравствено невъзможно. При това добавил, че би се съгласил на някаква нестроева служба. Началството побързало да се възползва от това, и го устроило така, че да не му даде възможност да покаже своя протест срещу военното дело. 
Лулчо Спасов от с. Брезово, Пловдивска околия. Завършил гимназия в Пловдив, където се запознал с възгледите на Толстой. Съвсем млад, тих и скромен, когато го призовали да служи в разгара на войната, Спасов отказал да положи клетва и да участва във военните дела. Той прекарал четири месеца в ареста, през които често го измъчвали нравствено и властите и близките, особено възрастният му баща. 
Военният съд, който разгледал делото за отказа на Спасов, го преустроил за нестроеви работи, като по този начин омаловажил значението на смелата постъпка на младия мъж. 
 
Иван Маринов и Константин Колев, селяни от Свищовска околия, връстници, 30-годишни. Първият служил като момче за поръчки в бургаска банка, където се запознал с възгледите на Толстой и веднага ги възприел. 
През 1908 г. се завърнал на село, за да живее от своя земеделски труд. Към него се присъединил неговият приятел и съмишленик К. Колев - много любознателен, макар и неграмотен, твърд и почти краен по отношение на вегетарианството и простия живот. Когато била обявена мобилизацията, двамата приятели не се явили в техните части. Арестували ги, оставили Колев в Свищов, а Маринов изпратили в Никопол. 
Въпреки категоричния отказ на Колев да вземе каквато и да е било участие във военното дело, насила го изпратили на пост. На следващия ден бил намерен убит. Казват, че той, не желаейки да служи и не чувствайки в себе си достатъчно сили постоянно да отказва, се самоубил. Но тези негови приятели, които познавали неговата пламенна убеденост и непоколебимия му характер, мислят, че Колев не би могъл да стигне такова състояние на малодушие, че да се самоубие. Те са убедени, че той е бил убит - от кого - не е известно. 
Маринов също заявил в Никопол, че няма да служи с оръжие в ръце и няма да участва в братоубийство. Тогава бил преместен в нестроевата рота на 7-ма Рилска дивизия.

Киро Стефанов е родом от град Сливен. Работил като учител; преди това получил висше земеделско образование във Франция. В схващанията за живота се доближавал до Толстой; отличавал се с мекота, сърдечност, чистота. Неговата мечта била да се засели на село и да се изхранва със собствен труд... 
През 1912 г. бил призован да отслужи шестмесечния си срок, Стефанов отказал. После, не чувствайки в себе си сили да понесе всички изпитания, с болка в сърцето се съгласил да довърши службата си. Войната започнала. Стефанов и този път не се решил да откаже категорично. Когато на Чаталджа била получена заповед за настъпление, той не тръгнал в атака, не искал да участва във военните действия. За това и заради вредното влияние върху войниците, пред които Стефанов свободно развивал своите антимилитаристични възгледи - бил осъден на смърт. Застреляли го на бойното поле. 
*** 
Това са няколко факта, показващи съществуването и нарастването на антимилитаристичното движение в България. 
Често непохватни, лишени от категоричност и последователност, тези откази от проливане на братска кръв все пак се явяват начало на разпадането на този ужасен остатък от варварството, какъвто се явява войната, която е попречила и пречи толкова много на мирното развитие и на истинския растеж на човечеството. 
Тези откази са първите лястовички, предсказващи идването на пролетта. Не е далеч, очевидно, пролетта на братството и свободата, чието идване хората толкова отдавна очакват и желаят. Твърде мъчителна и сурова беше зимата. 
Нека с любов и благодарност да приветстваме предвестниците на бъдещия по-добър живот.

 
Хр. Досев, Стара Загора, 20 юни 1913 г.

 




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 1290849
Постинги: 1617
Коментари: 413
Гласове: 1146
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031