Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2016 17:57 - Хр. Досев за комуната в с.Ясна поляна
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 369 Коментари: 0 Гласове:
0



КОЛОНИЯТА НА „ВЪЗРАЖДАНЦИ” В БЪЛГАРИЯ.

В АЛАН-КАИРЯК


Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии.


София: книгоизд. Възраждане, [1923], с. 93-101.


Христо Досев


Нашето село Алан-Кайряк беше на 35 клм. от Бургас. Пътя от начало върви по брега на Черно море, а след това скрива в дъбова гора и тук-таме, излизайки на открити полянки, дохождаше скрит в сенките на дърветата до самото село.

Аз обичах да ходя по брега на ту буйно и развълнуваното, туй тихо играещо и ласкаещото се море. В моменти на униние, гледайки него, аз си мислех: „Трябва да бъдем подобни на морето - все да се блъскаме о брега на препятствията, постоянно и неуморно. Само така може да се извърши нашето дело". И унинието се разсяваше. И отново и с по-голяма сила ми се искаше да работя над себе си и да се боря.

Но не всякога обичах да ходя из онази мрачна гора. Нито една птичка, нито едно животно. Рядко се случва да срещнеш човек. Вървиш 7-8 часа, сам в тишината, в сянката. Понякога те напада скука, тъга.

Но ето най-сетне из хълма се показва Алан-Кайряк. Неговите стотина къщи са разпръснати по един склон на планината като стадо овце. А по-далеч, в низината, се вижда долината на реката. И пак планини и гори. В далечината на един висок връх се виждат, като бели петна, пограничните постове. Там хората са отделили с една въображаеми черта два народа, като са ги уверили, че те са враждебни един на друг.

Никъде не съм виждал толкова бедност и постоянна болезненост както в нашето Алан-Кайряк. Всичките му жители са разорени бежанци от Турция. Те работят от сутрин до вечер, живеейки почти полуглад. Треска и всякакви болести ги измъчват постоянно. Вървиш по улицата и нийде не виждаш здраво, свежо лице. Дечурлигата играят отпаднало, куцайки на тънките си крачка, с големи кореми и бледни подпухнали личица. Мъжете и жените са жълти и изтощени. Само разхождащия се търговец върви бодро, носейки с достойнство шкембето си.

Към тази беднота прибавете и пиянството. Цяла зима кръчмите са пълни с народ. Виното се лее на реки, а кръчмаря записва взетото на вересия. „Нищо, той ще си го изработи".

И въпреки тази забърканост и притесненост, селяните са добродушни, а понякога и весели. Печална гледка представляват техните хора. Всеки празник на площада се събираше народ да се повесели. Но от черните дрехи на мъжете и жените, тъжните плачещи звуци на еднообразната хороводна песен, отпадналото движение на самото хоро се хвърля в очи само едно униние на угнетения народ. Съвсем друго нещо са хората в средна България, в Балкана. Всички там се обличат в най-ярки дрехи. Жените, със свежестта на лицето си, със здравото си тяло и красотата и пъстротата на дрехите си приличат на цветя. Техните хороводни песни са весели и живи. А самото хоро се носи на дълга верига, прилично на вихър.

Нашето пристигане в Алан-Кайряк внесе в еднообразния живот на селяните едно разнообразие, нови интереси. Всички разискваха и обясняваха по своему причините на нашето поселване там. Но общия смисъл на всички обяснения беше един.

- Те са дошли да си спасяват душата! - говореха за нас селяните - нима може инак да дойдат доброволно при нас и да живеят с нас?

Нашето „постничество” /вегетарианството/, ги уверяваше още повече в това им предположение.

Въпреки това, че ние не ходехме в църква и свободно говорехме за всичките си възгледи, селяните се отнасяха с нас много добре. Като посещавахме кафенето и търсехме общение със селяните, ние се запознахме много бързо почти с цялото село. Ние проседявахме по цели вечери с тези добри, прости хора и разговаряхме върху болните за нас въпроси. Те се оплакваха от своя тежък живот, постоянния труд и бедност, но в думите им не се чуваше злоба към тези, на които са достъпни всички блага на живота.

Ние им говорехме за този изход, който единствено е възможен при тяхното положение. Да се възродят нравствено, като увеличат в себе си любовта, да развият помежду си взаимната помощ и да не поддържат онези, които ги разединяват, ползувайки се от техния труд, да си възвърнат естественото право на ползване от земята.

- Ех, това би било хубаво, само да могат всички наведнъж да се съгласят на това. А то ще започне някой сам, ще го пребият. А жената, дечурлигата! Никой нема да им помогне. Ще си пропаднат - възклицава някой.

- Не, това не е за нас - казва други. - Ние сме готови да се удавим един друг, а не да си помогнем. И кой знае докога ще продължава това!

Понякога Жечков донасяше цигулката си и свиреше. А той свиреше хубаво. И каква радост светеше в неговите големи, чисти очи, когато виждаше, че със свиренето си доставяше радост на селяните.

По молбата на селяните ние започнахме да устройваме в кафенето вечерни четения. За тях това беше интересно разнообразие. Понеже беше есен, работа почти нема, вкъщи скучно, а да играят постоянно на карти и да пият кафе и чай, омръзва.

Ние започнахме четенията си с народните приказки на Толстоя.

Само да можехте да видите с какъв интерес слушаха селяните разказа! Постоянно възклицаваха, поясняваха, смееха се или въздишаха. Особено им се хареса „Иван ахмака”.

- Тъй, ахмак, тъй! - възклицаваха те. - А пък стария дявол, стария дявол! Чистият господин поработил с главата си - и се смеят.

- Какво разбирате вие - обажда някой авторитетно. - Вие мислите, че това е било наистина? Това иначе трябва да се разбира. Това е казано за нашия живот. Трябва да има човек ум, за да го разбере.

И започват се разяснения, спорове.

На другия ден вече почти цялото село знаеше за Ахмака. Като ни срещнат селяните питаха:

- Е какво, днес ще четем ли пак?

- Ще четем, непременно.

- Е, донесете тогаз нещо подобно на „Ахмака”.

Числото на посетителите в кафенето се увеличи. На нашите четения дохожда и попа - отчаян пияница.

Той беше добродушен към нас.

- Нищо, нищо - казваше той - живейте си. А лятос, като ви сгази баба треска, ще протегнете крака. Тогава ще има за мене доходец - и той примигва от удоволствие със своите замръзнали стъклени очи.

Нашите отношения със селяните ставаха все по-определени. Онези, у които имаше само празно любопитство към нас и нашия живот, скоро се отделиха от нас. Само се поздравлявахме приветливо. Другите пък се приближиха повече към нас, посещаваха ни, общуваха с нас и ни помагаха във време на нужда. Особено се сприятели с нас крайно бедния старец дядо Ангел. С нисък ръст, бодър, весел, с игриви, добри очи и със свободен, любознателен ум, той беше доволен от своя живот. Той ходеше по гората, разглеждаше къде има пчели, ловеше ги и ги преселваше при себе си. Той нямаше нито педя земя и затова се наемаше на работа у хората. Като си направил нещо подобно на плетен кукурузник, покрил го със слама и го измазал с глина, той живееше доволен и от това.

Той ни носеше често подаръци. Като видял, че ние носим на ръка бакърите с вода, той ни направи и донесе една прекрасна кобилица. А когато имаше пресен мед, донасяше ни го и ни гощаваше.

Ние имахме още няколко такива другари. Но врагове немахме.

Подозрително ни гледаха само местните власти и военните, и гражданските. Пазачите започнаха по-често да посещават забравения дотогава Алан-Кайряк и да ни следят. Често се явяваше при нас и началника на местната погранична стража - поручик Михайлов.

- Лошо място сте избрали вие за поселване - казваше той приятелски. - Ако си живеехте в централна България, никой не би ви побутнал. Но да живеете тука, на самата турска граница - не може, ние нема да ви позволим това. Със своя живот и своята пропаганда вие ще правите хората меки. А нам тук ни трябват такива хора, които да бъдат готови всяка минута да стрелят срещу хората по наша заповед. Аз ще пиша за вас до началството си и съм уверен, че ще получа заповед да ви изгоня. А дотогава си живейте в мир.

Лесно е да си представите нашето положение - да започваме дело очаквайки всяка минута разрушението му от странична, груба и враждебна сила. Но, все пак, трябваше да се работи. Кълбото се беше търкулило и трябваше да се изтърколи докрай. Ние се предавахме по малко в работата си и забравяхме за грозящата опасност. След това се оказа, че тази

опасност е била въображаема. На донесението на Михайлов, че в Алан-Кайряк се поселили няколко вегатарианци и на въпроса му какво да прави с тях, началството отговорило: „Да не се закачат, докато не се провинят в нещо друго”. За това ни каза самия Михайлов.

Между това ние уреждахме нашата печатница. Пренесохме машината, буквите, каса и хартия. Печатницата се помещаваше в бившото общинско управление. То беше една малка къщичка с три стаички, сред селото без двор. На нас оставиха двете стаички, понеже третата беше заета с книги. За това помещение плащахме годишно много малко. Освен това, дадоха ни безплатно една стара изоставена кръчма. В нея готвехме и перехме и там нощуваха двама от нас.

Когато закипя печатарската работа, селяните и децата идваха на тълпи да гледат как се печатат книги. И всички се чудеха, че това било толкова просто.

Когато им казахме, че на всички наши книги ще бъде отбелязано, че са печатани в Алан-Кайряк и че тези книги ще се разпращат не само из цяла България, но и зад граница, даже в Америка, те казваха с удоволствие:

-Тъй, тъй, нека! Сега целия свят ще узнае за нас. Ще се научат, че на света съществува Алан-Кайряк.

Но от нас, от нашия живот, деятелност и идеи се интересуваха не само жителите на Алан-Кайряк. За нас говореха и разпитваха вред из околността, на десетки и стотина километра. Много околни селяни търсеха и купуваха нашите издания, записваха се за нашето списание. Всички ни познаваха под името „бракята" - за това, че живеем братски живот и всичко у нас е общо. Забелязваше се, че нашата колония, като хвърлена подкваса, раздвижваше умовете. Преоценяваха се всички ценности и църквата, и държавата, и военщината, и политиката, която толкова разединява нашия народ, и много от онова, върху което е сложен живота на хората. Само това осмисляше нашата община, независимо от това, беше ли тя сполучлива или не и бяхме ли ние готови или не към този нов живот, начало на който трябваше да бъде този наш опит.

Важна е работата на мисълта, търсенето на новото, по дълбоко и широко светоразбиране, а не онези форми, хубави или грозни, в които временно се излива постоянно разкриващият се дух човешки.

Аз съм чувал мнението на един сведущ човек, че в онези щати на С. Америка, където е имало някога свободни религиозни движения или е имало опити за устройство на братски колонии и общини, умственият и нравствен уровен на народа, неговия политически и социален живот стоят много по-високо, отколкото в другите, съседни щати, където не е имало такива търсения и такива опити. Онези форми, в които се е изляло временно религиозното търсене на най-добрите хора от народа, на новата, по-чиста вяра и новия, по-справедлив и разумен живот - са изчезнали завинаги от лицето на земята. Но вместо това, онази духовна работа, резултат на която са били тези временни форми, не е изчезнало безследно. Тя се е разпространила наоколо, повдигайки и просвещавайки масите. Мисълта, която се е зародила един път, си осигурява безсмъртие в душата на хората.



Тагове:   Толстой,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 1399805
Постинги: 1625
Коментари: 414
Гласове: 1171
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031