. За да се устрои, не е достатъчно да се промени всичко материално, да се увеличи, трябва да се преправи душата на хората, да се направят те добри, нравствени. А това няма да уредите скоро, увеличавайки материалните блага. – Начинът е един – да се направят всички добри. Но ако и да не направиш това, а дори само, за да съдействаш за него, едва ли не най-доброто средство е да се махнеш от празнуващите и живеещите от потта и кръвта братя, и да отидеш при измъчените братя? Не едва ли, а навярно.

25 февруари 1891. Всички учения до Христа, ако са имали за цел общ живот, като Мойсей, Солон, Ликург, Конфуций, то те са изисквали изменения формите на живот, изисквали са насилие, стремили са се към това, животът да може да върви тъй, като че ли няма зло, за да може злите, престъпниците да бъдат прогонени, унищожени, или, ако са имали за цел единствено вътрешния живот, като учението на брамините, будистите и всички аскетически учения, те са отричали външния общ живот, не искали да знаят за него. Християнското църковно учение във връзка с държавата е учение от първия тип: животът се устройва така, като че ли няма зло, или в крайна сметка така, че не се вижда съществуването на злото: злодеите в изгнание и в затворите или се боят да се отдадат явно на своето зло и действат с хитрост. Християнското аскетическо учение е от втория тип. Хората, следващи това учение, са загрижени само за своята душа и изоставят развратения свят и се оттеглят от него. Истинското учение на Христа съединява двете, то дава средство за осъществяване на най-висшата външна справедливост, и то не привидно, а истинско средство, състоящо се в усъвършенстване личността на всеки в обществото и за обществото, само за обществото.

26 февруари 1891. Нощес мислих и сега разговарях с Горбунов за науката и изкуството. А ходът на мислите е такъв: Науката, това, което наричат днес наука, е празна работа, защото все изхожда от лъжливо начало. Тя признава реалността само за материалния свят. Писах на Страхов, с което той е съгласен, противно на твърденията на Бекетов, че нравствеността  може само да е вредна за индивида, а даже и за рода да е вредна, тъй както огънят е вреден за лойта на свещта. Ако на мравката е изгодно да живее в мравешка държава, да се подчинява и смирява – да бъде нравствена, то по отношение на друга мравешка държава това ще е неизгодно, и тя трябва да бъде безнравствена. Но дори ако всички мравки се съберат в един мравуняк, то заради собствената си изгода те би трябвало да бъдат безнравствени по отношение на другите животни. Но и не само това: дори да не се счита за безнравствена борбата с другите същества, никога не може да се каже, къде свършват мравките и къде започват другите същества. Същото е и с човека: къде свършва човекът и къде започва животното.

И ето че науката на нашето време, признавайки реалността само там, където я няма, твърдейки за себе си, че е единствената истина, изучава сенките, гони призраци, тъпче на едно място, като сама чувства, че има нещо нередно, и че трябва някак да се обоснове човешкият живот, който, при строга последователност на мисълта, се унищожава изцяло, стараейки се чрез най-нелогични разсъждения да направи невъзможното – с материални закони да обясни духовния живот.

26  март 1891. Заспах късно, станах рано и нямах желание за писане; само написах още три писма... Но затова пък се изясни заключението на статията за това, че да отричат войната, т.е. да признават закона за неубийството, могат само признаващите закона за половата чистота.

22 май 1891. 1) Послеслов към послеслова: Тъй ли е, не е ли тъй, аз обясних, защо е нужно най-голямо полово въздържание – не зная. Но без съмнение зная, че съвкуплението е мръсно нещо, на което може да се гледа, за което може да се мисли без отвращение само под влияние на сладострастието. Даже, за да имаш деца, не бива да причиняваш това на жената, която обичаш. Пиша това във време, в което самият аз съм обзет от сладострастие, с което не мога да се боря.

2) Говориш: искам да се откажа от себе си, да взема своя кръст и да вървя след Христос, а си мислиш: дано по-скоро да свърши молитвата, за да започна да правя по своя воля това, което ми е приятно.

5) Ако авторитетите на църквата и науката не затулваха от хората истинския смисъл на Христовото учение, то хората не биха могли да бъдат толкова глупави,  че да не го разбират, щом се нуждаят от него и го имат пред себе си.

9) Към художественото: Не само ям и пия, ами се занимавам с изкуство, свиря на пиано, рисувам, пиша, чета, уча се, а тук идват бедни, дрипави, пострадали от пожар, вдовици, сирачета, и не бива да продължавам в тяхно присъствие – съвестно ми е. Защо ги доведе дяволът, да си бяха стояли там, където им е мястото -  да не пречат.

27 май 1891. Поша пише превъзходно, че във всичко е нужна мярка – и във физическата работа; иначе физическата работа озверява. Но знаейки, че тя озверява, той пише, че затова още повече не бива да я стоварваме върху другите. Колко кратко и силно.

11 юни 1891. Умствената мода - да се възхваляват жените, да се твърди, че те не само са равни по духовни способности, но и са по-висши от мъжете, е много лоша и вредна мода.

Това, че жените не бива да бъдат ограничавани в никакви права, това, че към жената трябва да се отнасят по същия начин, със същото уважение и любов, както и към мъжа, че тя има равни права с мъжа, в това не може да има никакво съмнение; но да се твърди, че жената средно е надарена със същата духовна сила, както и мъжът, да очакваш да срещнеш във всяка жена това, което очакваш да срещнеш във всеки мъж, значи умишлено да заблуждаваш себе си, и да се заблуждаваш във вреда на жената. Ако ще очакваме от жената това, което очакваме от мъжа, то и ще го изискваме, а като не срещнем изискуемото, ще се дразним, ще приписваме на злата воля това, което произлиза от невъзможността.

Тъй че, признаването на жените такива, каквито са, по-слаби духовно същества, не е жестокост към жената; признаването им за равни е жестокост. – Слабостта или по-малката духовна сила, аз наричам по-малка покорност на плътта към духа, по-специално – главната женска черта – е по-малката вяра в заповедите на разума.

1892 г.

3 февруари 1892. Отношенията към народа са много лоши. Сега разбрах, че това именно е досадно просителство, завист, измама, недоволство и стоящата зад всичко това нужда, и има показател за особеността на положението и за това, че стоим в средата му.

1) Когато видиш много нови хора, такива, каквито никога не си виждал, било то някъде в Африка, Япония: един човек, друг, трети, и още, и още, и няма край, все нови и нови, такива, каквито можеше никога да не видя, никога няма да видя, а те живеят същия егоистичен, свой отделен живот, също като мен, изпадаш в ужас, недоумение, какво значи това, защо толкова? Какво е отношението ми към тях? Нима не съм ги виждал, и са ми чужди? Не може да бъде. И един отговор – те и аз сме едно. Едно са и тези, които живеят, и са живели, и ще живеят, едно са с мен, и аз живея чрез тях, и те живеят чрез мен.    

29 февруари 1892. Селякът продължава да говори, описвайки своето положение. Нито отопление, нито хляб. Обикаляли да молят за подаяния, не им дават. На двора виелица, студ. Оглеждам момчето. Прекрасни очи, пълни със сълзи, и от едното вече се стичат светли, големи сълзи. И отивам да изнеса петак и да се отърва.

Да, загрубяваш от това проклето началство и пари.

3 април 1892. 5) Във всички духовни дела – в религиозните, за да бъда точен, трябва да се прилага думата quasi - като че ли, както я е използвал Нютон за определението на своя закон за притеглянето – телата: quasi atrahuntor, т.е. отнасят се едно към друго така, като че ли се привличат. Същото е и с Бога, и с бъдещия живот, и със стремежа към доброто. Живей така, като че ли има Бог, в чиято власт се намираш, и който обича доброто и ненавижда злото. Живей така, като че ли ще се събудиш за друг живот, който ще бъде продължение на този. Живей така, като че ли целият ти живот е увеличение на любовта в теб и у другите.

5 юли 1892. 2) Когато поживееш дълго – както аз – 45 години съзнателен живот, то разбираш колко лъжовни, невъзможни са опитите да се приспособиш към живота. Няма нищо stable/устойчиво в живота. Все едно да се приспособяваш към течащата вода. Всичко – личности, семейства, общества – всичко се изменя, изчезва и променя формата си, като облаците. Още неуспял да привикнеш към едно състояние на обществото, и него вече го няма, преминало е в друго.

Тъжно, тъжно. Тежко, тежко. Боже, помогни ми. Съжали ме. Не зная какво и как трябва да правя. Помогни ми. Научи ме да обичам.

15 септември 1892. 1) Говорих за музиката. Това е чувство на наслада, като чувствата, като (sens)/сетивата вкус, зрение, слух. Съгласен съм, че то е нещо по-висше, т.е. по-малко похотливо от вкуса, от яденето, но смятам, че в него няма нищо нравствено, както се стараят да ни уверят.

2) Съблазните не са случайни явления, приключения, все едно - живееш, живееш спокойно, и изведнъж – съблазън, а постоянно съпътстващо нравствения живот условие. В живота винаги се налага да вървиш сред съблазни, по съблазни, като из блато, затъвайки в тях и постоянно измъквайки се от тях.

1 октомври 1892. Все същото: същия упорит труд, същото бавно движение и същото недоволство от себе си. Впрочем, малко по-добре. Днес ходих до Козловка, мислих за първи път:  Колкото и да е страшно да си мислиш и кажеш: целта на живота е също толкова малко във възпроизвеждане на себеподобни, продължение на рода, както и служене на хората, също толкова малко и в служене на Бога. Да възпроизвеждаме себеподобни. Защо? Да служим на хората. А тези, на които ще служим, те какво ще правят? Да служим на Бога? Нима Той не може и без нас да направи това, което му е нужно. Не може да бъде нищо да не му е нужно. Щом Той ни повелява да служим на самите себе си, то това е само за нашето благо. Животът не може да има друга цел, освен благото, освен радостта. Само тази цел – радостта – е напълно достойна за живота. Отричането, кръста, отдаването на живота, всичко това е за радостта. – И радостта е и може да бъде ненарушима от нищо и постоянна. И смъртта преминава в нова, непозната, съвсем нова, друга, по-голяма радост. И има извори на радост, които никога не пресъхват: красотата на природата, на животните, на хората, никога не отсъства. И главният източник: любовта – моята към хората и  на хората към мен. Колко хубаво би било, ако това е истина. Нима ми се открива нещо ново. Красотата, радостта, само като радост, независимо от доброто, е нещо отвратително. Аз узнах това и го захвърлих. Добро без красота е мъчително. Само съединяването на двете, и не съединението, а красотата като венец на доброто. Струва ми се, че това е истина.

1893 г.