превод: Иван Давидков
В ЯСНА ПОЛЯНА
Във тежка нощ, пред утрото мъгливо
той, мълчалив, прегърбен и отслабнал,
през влажния и мразовит ноември,
който с бодеж сърцето му пронизвал,
полека на прозорчето почукал
и наредил на сънните коняри
да станат и безшумно да запрегнат
конете в бричката.
Била минута,
когато той мълчал и се прощавал
със Левин, със аристократа, с графа,
с помешчика, с хусарските пагони,
със стария мъдрец яснополянски,
който живеел двойствено и будел
възторг в чистосърдечните селяци,
а редом с него - клюки и одумки…
Той скъсвал тънката, последна нишка,
която с миналите дни го свързвала
(безмълвен съдия и подсъдим),
и тръгнал като скитник неизвестен -
къде: самият той едва ли знаел…
Заспали къщи, кал под колелата
и конски пот, и бледен лъч на изток,
и малка гара, а пред нея влак;
нестройни мисли като тежък сън
и говор, чуван като през вода,
и треска със обятия студени -
и смърт …
А в езерото умълчано,
където той обичал да се къпе
сред селските деца, сега със плач
се хвърлила вдовицата. Когато я спасил,
тя не разбирала - защо? И кой?
Изтръпнала Русия. И със нея -
светът. А тая слабовата длан,
която на прозорчето почукала,
сега докосвала сърца безброй
и в тях събуждала тревога светла.
И сам пред строгия човешки съд
като пред съвестта си той застанал.
Съдът отмерил земните му дни -
съмненията, поривите, болките -
и отредил присъдата: безсмъртие.