...Ненко въздъхна дълбоко и продължително.

- Работата ето каква е - захвана той, като стана прав и втренчи решителен поглед в бледното лице на жена си... - Приставът тая вечер ме вика в канцеларията си... Намирам го сърдит, пиян, проклет, както всякога. Казва ми: - Ненко, долу в избата на участъка колко души си турил? - Единайсет души, господин пристав, има... - Там е и Стоян Кунчов? - И той е там, казвам аз... - Вземи, каже, та ги изкарай оттам, тури ги на друго място, а само Кунчов да остане в избата. - Добро, господин пристав, и те ме молиха днес да ги преместим, че ще се издушат... - Много не бъбри, слушай какво ти казвам: Кунчова само ще оставиш в избата и ще му вържете ръцете. - Слушам, господин пристав, казвам. - Слушай още, казва ми пак: видиш ли оная пръчица? И аз гледам в къта: пръчица не, ами цяло кросно... Хванах да разбирам къде отива думата... - Вземи, каже, тая пръчица, ти имаш здрави ръце, и тупай, тупай, тупай, додето не остане ни един кокал здрав... Слушаш? Мене ми щръкнаха космите на главата. - Господин пристав, казвам, прощавай, но аз не мога такова нещо... Аз съм бил търговец човек... - Какъв чорт си бил, не зная; сега служиш на отечеството си и за отечеството не това, ами и живот да жертвуваш! Чуваш ли, живот да жертвуваш за спасението на отечеството! А ако разсъждаваш - сваляй формата и саблята, тозчас!... Очите му светнахакато на звяр. Аз се слисах. Какво, да ида да пребия човек с дърво, като куче! Сторил ли ми е нещо Кунчов? Как да дигна ръка въз човек невинен и да бера грях?... Рекох да кажа тия работи на пристава, но той, какъвто е луд... Па помислих и за тебе, и за децата, пак ще останем без хляб, като ме изпъдят... Само като си напомня, Ано, това, светът ми се завъртява. Мислих, мислих, па си рекох, каквото ще да става и...

Ненко се пресече и не доиздума.

- И ти отиде в избата да биеш човека? - изкрещя Ана уплашена.

Той я изгледа прехласнат.

- А какво да правя? - попита той плахо.

- Да си дадеше оставката! - извика Ана, като го устрелн с поглед.

- Жена, и аз тъй сторих и никого не бих... И пак ще се гладува - продума ниско Ненко.

- Така? Добре; аз оздравям вече, ще работя... Господ няма да ни остави!... - извика детински радостно Ана.

Но след две минути, когато Ненко пак излезе да си донесе вещите от участъка, нещо я стисна за гърлото и тя се тръшна на земята и захълца като луда: гладът, мъките и нещастията от утре пак наставаха.

VI

На сутрешния ден в участъка ставаше весел разговор между стражарите.

- Ама гъска, а! - чудеше се един. -Да си плюй на хляба за хатъра на Кунчовия дирник... Па помогна ли с това? Кунчов пак яде боя...

- И бой какъв, ще му държи влага, дор е жив - допълни друг остроумно.

- Наистина, страшлива баба излезе тая маскара Ненко.

- Ще ли сега Кунчов да му върже месечина?

- Ама и ние тупахме до воля. Мен ми се поизметна ръката - каза един сух и чер стражарин, като си протягаше дясната ръка из въздуха.

- Колко му ударихте на Кунчова бе, броихте ли ?

- Аз ги броих до едно място сопите, па зарязах.

- Аз ги броих - отзова се един млад с едвам наболи мустаци стражарин.

- Колко са? Деветдесет и шест?

Младото момче изгледа гордо, па каза:

- Много си далеч, Христьо: колко пъти пука топа по байрям в Цариград, ти си бил там?

- Сто и един път?

- Да!

И стражарчето пак хвърли победителен поглед на другарите си.

- И все по голо?

- Да.

- А бе даул сте го направили? - изсмя се весело и гръмогласно един.

- Ама и той ревеше, като една турска бурия.

- А бе защо го биха него?

- Кой го дявол знае? Хайков и пристава нещо си шепнеха снощи, па тогава... Ама кеф ми ставаше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван...

И всичките се изсмяха.

После от тия лакоми подробности пак минаха на Ненка и засипаха присмивки и укори на неговата глупост, която показал оная вечер. И имаше защо: за тия хора беше непонятно и непостижимо това Ненково отказване от служба за такава нищо и никаква работа.

О, жестоки времена! О, жестоко племе!

Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини. Не говорете ми за изключителните времена; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер. Историята на никоя европейска революция в XIX век не е отбелязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости. Ни една от тия революции няма Конарета, Старопатиците, със зверските изтезания! Текли са кървави реки, падали са хиляди глави, сривали са се тронове и царства, но тия събития са били само страшни - не гнусни по жестокостта си. Да убиеш един въоръжен и опасен за тебе неприятел е простително, то е природният, жестокият природен закон на самозащитата, макар че и него граф Толстой счита за престъпленпе и дело несъвместимо с високия идеал на християнството. Но да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш, това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище; а понеже ние сме европейци и прогресивен народ, то как инак да се изтълкува у нас същото грозно явление, ако не чрез вроденото в душата ни, сраснатото с нас още от деца чувство на жестокост и немилосърдие към ближния? Ние видяхме не преди много в столицата обесването на неколцина злодейци. Знаете ли кой извърши тоя ужасен и отвратителен акт? Няколко стражари, които доброволно приеха ролята на джелати... Някои от тия хора без друго са женени, имат семейство и вечерта ще прегръщат без трепет невинните си дечица със същите ръце, с които са прикачвали с позорното му було обесника на въжето. Във Франция, дето съществува смъртна казън, властта би се харно поизпотила, доде да намери за каквото щеш възнаграждение охотници да заместят държавния джелатин в случай, че той изчезне някъде. Това жестокосърдие не е дял само на хора от ниските среди, на декласираните - то е природно и на просветените, и на университантите!... Не смея да привеждам примери, че срам ми облива челото!... "Изгони природата из вратата, тя ще влезе през прозореца", казва една световна пословица. Така и у нас: книгите, науката, идеологията успяват само навреме да поприспят свирепите нагони в душата ни, но не да ги изгонят от нея. Такива прерождения не стават така лесно, трябва за тях да работят цели поколения; трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накараш оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрове, са человеци. Аз бих желал, щото в нашите училища, при другите науки, да се въведеше и нова наука: за человеколюбието. Нека този велик принцип на хуманност да проникне и в колибата, и в палата, и в черквата. Вместо думите: "Съединението прави силата", девиза високополитическа, нека се турят над вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: "Любите друг друга!" - девиза високочеловеческа! У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?...

1893