Постинг
26.12.2012 16:13 -
Свободен но неосъзнат разумно-религиозно българин
Артистът Юрий Ангелов: Напуснах Народния театър, за да стана кравар
Юрий Асенов Ангелов е роден на 13 ноември 1949 г. в с. Тотлебен, Плевенско. Ученик е на Апостол Карамитев, завършил е единствения негов 4-годишен клас във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”.
Публикувано: 3 дек. 2008, 12:09
Юрий Ангелов
След дипломирането си играе за малко в сливенския театър, а после 23 г. е част от трупата на Народния театър „Иван Вазов”. Напуска доброволно в началото на прехода и избира да живее в Бургас, където повече от 10 г. е на сцената на ДТ „Адриана Будевска”. Има над 20 роли в киното. Снимал се е в „Завръщане от Рим”, „И дойде денят”, „Сладко и горчиво” и др.
-Вие сте единственият актьор, който сам е напуснал Народния театър “Иван Вазов” в София. Защо се махнахте?
-Да, доброволно. И то два пъти! Когато обидиха старите артисти и ги низвергнаха, напуснах театъра и 2 години бях на свободна практика хамалин на летище София.
В Народния театър имаше колкото играещи, толкова и неиграещи артисти, които нямаха и 1 час работно време, а получаваха големи заплати. След промените обидиха много действащи артисти, а онези пак се спотаиха. Някои дори все още са на щат там – например Милена Атанасова. Тогава напуснах. Защото бях оскърбен, че директорът Васил Стефанов, който е и сега, преди промените беше цензор в ЦК на БКП. Всички го коментираха, но само аз го попитах пред целия състав: “Вие бяхте ли цензор в ЦК?” Все едно мина изтребител през залата. Той потвърди. И не ми се обиди. Подадох си оставката и станах хамалин с хамалите на летище София.
-Как се чувствахте в амплоато си на хамалин?
-Най-хубавият, най-артистичният ми период! Хамалите бяха бандити, яки, бабаити. Край тях аз бях като някаква гейша, но те много ме обичаха. Защото знаеха, че съм артист. Работата там беше на взаимопомощ – много тежка. Но аз бях равностоен, защото бях вегетарианец и бях много жилав. Връщах се в театъра, когато имах да играя – тогава играех на хонорар. И когато всички трепереха за заплатите си, аз хвърлях 300 долара в кафето и казвах: “Тази нощ един “Боинг” за 300 долара.” Те мислеха, че всяка вечер изкарвам по 300 долара, а аз ги бях събирал да си плащам издръжката на децата, но нарочно правех такива артистични демонстрации.
-А защо се върнахте обратно в Народния театър?
-След 2 години ни съкратиха от летището и аз увиснах. Видях, че съм обучаван за театъра и си подадох отново молбата на същия този директор Васил Стефанов за гардеробиер или за сценичен работник. Той я погледна и ми каза: “Ти пак се подиграваш!” Аз му отговорих: “Не. Искам да бъда гардеробиер и да се докосвам до телата на тези велики артисти вечер.” Той обаче ми резюлира молбата за актьор. И аз си казах: “Е, няма да се противя на съдбата!” Пак станах актьор, но след това наново напуснах. Напуснах и София. И отпраших на село.
-Вашето семейство как погледна на решението ви?
-Обявиха ме за луд. Те съвсем се изумиха. Казаха ми: “Как може, бе? Хората драпат за Народния театър, ти накъде си тръгнал?” Тогава направих една голяма крачка в неизвестното. Не знаех дали ще имам успех. Затова дълго мълчах. Сега казвам на баща ми: “Нали помниш какво ти казвах?”
-А успяхте ли да привлечете на село вашите деца?
-Моите синове сега са в чужбина. Малкият е в Лондон, големият - на остров Ибиза в Испания. Единият се занимава с кинодокументалистика, другият завърши графичен дизайн. Но редовно идват тука. Детството им мина във Фазаново. Цяло лято играеха с циганчетата.
-Напуснахте Народния театър, когато бяхте “на гребена на вълната”. Говори се, че в Бургас сте дошъл по здравословни причини.
-Аз нямам точно обяснение вербално защо съм надул платната. Бях разпределен при Сашо Морфов. Играх в Бурята. 10 години пътувах по два пъти в месеца до София, за да играя в Бурята. Слава Богу, че го имах. Но можах да играя и в “На дъното”. Морфов ми даде да играя Проспер. Съжалявам, че не останах още 2 месеца да репетирам, за да играя и в “На дъното” – страшно хубава постановка. Аз безкрайно харесвам Сашо Морфов. Той много често идва в моето село.
-От 15 години вие сте с постоянен адрес в село Фазаново. В Бургас идвате само за репетиции и представления. Но през последните години дебрите на Странджа планина около Фазаново изглежда не са ви напълно достатъчни и вие се криете от човешката гмеж и суета в странджанските дън гори тилилейски – в дивата пустош зад граничния кльон - в село Сливарово.
-Сливарово е едно място, където мога да бягам, когато си искам, съвършено да се оттеглям, понеже Фазаново се пренасели. В Сливарово имам само едно бунгало и малка караванка, които мой приятел ми позволи да поставя на негова земеделска земя. Но кметицата на селото ми каза: “И в граничната застава да отидеш, има апартаменти, никой нищо няма да ти каже, защото всичко вече е запуснато.”
-Как се живее зад бодливата тел на граничното съоръжение?
-Напрегното е. Аз мислех, че ще бъда в един оазис на дива природа, но какво беше моето изумление? Пораженията на държавно ниво се отразяват и в най-малката клетка. И в най-отдалеченото село като това, където
живеят само 6 човека, се оказа същият проблем - на взаимна омраза като горе,
в парламента. Бях потресен. В Сливарово имам чувството, че живея в абсурдна пиеса. Още по-абсурдна, отколкото се поставят в театъра. Бекет е нищо! Сега в Сливарово живее един човек, бивш граничен офицер, завършил генерал-щабна академия, почти с чин генерал. Той в момента гледа 20 кози. И не можеш да си представиш, че този човек е бил на такива постове, че е контролирал толкова много хора, че е държал здраво войниците...
-Какво ще кажете за вашите учители в живота?
-Имал съм голям късмет да имам големи учители. Както съм бил ученик на Апостол Карамитев, така бях и пациент на Лидия Ковачева. И съм девети номер в нейната първа книга. Аз съм излекуван чрез гладолечение от Лидия Ковачева заедно с д-р Емилова от Варна. Но не направих санаториум...
-Може би там ви е грешката?
-Не, защо? Щях да бъда роб. А сега съм свободен!
-От какво ви излекува Лидия Ковачева?
-Болестите ми бяха твърде много. Пиех всички видове антибиотици, но никой не ми помагаше. Помолих мой приятел хирург да ми оперира синусите, от които ми вадеха по една шепа гной и вече не можех да чета. Той ми каза: “Ами не мога, защото първото, което ще те удари, е менингит.” Отговорих му:”Вие значи не лекувате?” “Да, ние знаем, че антибиотикът не достига дотам, но така пише в учебниците!”, ми призна моят приятел. Тогава ме заведоха при Лидия Ковачева.
-Какво впечатление ви направи Лидия Ковачева?
-Аз не излизах от нейната стая. Тя беше друг човек... Просто ангелско същество. Почти ме осинови. Още повече, че беше загубила сина си. И ми смени начина на живот. Обърна ми всичко наопаки и ми спаси живота. Затова мога да кажа, че не съм дошъл по здравословни причини в Бургас. Аз вече бях оздравял. Чрез вегетарианство и 30 дни глад! И д-р Емилова оздравя по това време.
-Все пак от кои болести ви изцери гладолечителката?
-Гастрит, колит. На 27 години имах и кървящи хемороиди пред операция. Сега мога да ям абсолютно всичко. Изяждал съм една купа люти чушки без да ми стане нещо. Привидно бях добре, но бях развалина - вътрешно бях чурук. Мислех, че животът ми свършва! 2 месеца поддържах фибрилна температура 37◦,3′, ходех като сварена кокошка. Тогава помислиха, че имам туберкулоза и ми правиха проба манту. Като разбраха, че нямам туберкулоза, казаха: “Неврогенна температура.” Все едно съм много емоционален и откачен. Нищо подобно, имах постоянно възпалени огнища и разстроено храносмилане. И като ме подхвана Лидия Ковачева, и като ме излекува, всичко ми светна пред очите.
-Бил сте пациент и на друг много известен лечител...
-Една година преди да умре, с връзки влязох при Петър Димков. Гледа ме в очите, каза една молитва, хвана ме за ръката... Само един разговор, а също ме програмира. Аз нямах мъдър човек, на който да задам въпроса какво да правя? А инстинктът ми на ранено животно беше накарал генът ми да ми проговори, че съм потомствен селянин от Северна България, и първите 7 години съм изкарал на село. Но не смеех да кажа, че инстинктът ми е проговорил – в Народния театър бях, на кого да кажа? Като ме прегледа Димков, му казах: “Дядо Димков, да се върна ли на село?” Той направи една пауза и не ми отговори директно. Но всъщност ми отговори много точно: “Моето момче, българинът направи голяма грешка: той се откъсна от земята. А тя е нашата майка, тя ни храни, тя ни облича, тя ни лекува...” И на мен ми светна един зелен семафор и си викам: “Той ми каза: “Да”. Изчаках моментът да дойде и надух платната. За мен вече нямаше стойност ни Народния театър, ни нюйоркски “Бродуей”, ни московски театри. Бях вече излекуван – смениха ми се стойностите и реших да се върна при земята...И се върнах. Аз дойдох тука, за да укрепна. Не можех да укрепна в големия град. Затворих се на село, зарових се в градината си...
-По това време Вие май избягахте и от Бургаския театър.
-Напуснах и Бургаския театър. 2 години бях безработен. На село бях оператор на биологични единици. Гледах 8 крави, нямаха пари да ми плащат, но ми даваха по 20 литра мляко на ден.
Имах и 3 кози...
-Ама и кравар, и козар ли сте бил?
-Да. Обаче не можех да кажа: “От Народния театър съм, Юри говедар.” Затова казвах “оператор на биологични единици”. Обаче в обора във Фазаново край реката дойде един, който беше депутат в парламента. И ме позна. А аз ринех лайна. Той ми каза: “Ти, от Народния театър, тука?!?” А аз му отговорих:”Ако постоиш с мен 1-2 дни, ще видиш колко съм по-щастлив.” Добре, че бях оператор, че разбрах защо индийците почитат кравата като свещено животно.
-Доволен ли бяхте от заплатата, която получавахте през този период?
-Най-тежката заплата, която съм получавал – 20 литра мляко на ден, които трябваше да издоя, после да ги изнаеса по баира нагоре – всеки ден един бидон ми се плацикаше на гърба. Тази заплата много ме затрудняваше. Но пък всичките ми приятели се ползваха поголовно - то квасехме кисело мляко, то сирене, то кашкавали правехме...
-Освен ежедневните трудности, как се живееше на село по това време - имаше ли весели моменти?
-Един приятел направи пленер на всички художници и реставратори. Събрахме тези нещастници във Фазаново. Дойде и журналистка от софийското Дарик радио. След 3 дни купон, Дарик радиото се понапи, хлипаше и каза: “Искам да остана тука, при твоите крави...” Аз й казах: “Ти виждаш бялото на млякото. Но ако видиш акото на кравата - хей толкова голямо, хлъзнеш се и паднеш по гъз в него, какво ще те правя?”
-Аскет ли сте в бита си?
-Не. Епикуреец. Бях аскет докато се лекувах. Онези, които ме знаеха от софийския ми период, когато през комунизма бях вегетарианец и общувах с толстоисти, дъновисти и минавах за бяла врана, бяха сметнали, че ще бъда идол, гуру на вегетарианците, но аз минах в другата крайност. То бяха компании...Във Фазаново трите ми кози раждаха 8 ярета и аз престанах да бъда вегетарианец. Като дойдох на свобода, аз се промених тотално.
-Как стана тази промяна?
-Отидох в затънтеното село Кондолово, един свинар ме покани. И му бях почетен гост. За мое голямо изумление в това откъснато, малко странджанско село всички бяха музиканти. И Петко Чалъка – свинарят, който ме покани, беше опънал маса под едни огромни 200-300-годишни орехи. Дойде баща му, стар кръчмар от преди 30-40 години и сложи пред мен голяма чиния с печено ярешко и зелена салата. “Благодаря, дядо, но аз съм вегетарианец”, му казах аз. Той не разбра какво значи вегетарианец, погледна ме и ме попита: “Ама да не си болен?” Разбрах, че той мисли, че съм болен и има основание. Проумях, че сред природата вегетарианството става излишно. Изядох печеното ярешко, даже ми стана толкова добре, че продължих. След това трябваше да обяснявам защо вече не съм гуру на вегетарианците. И им казах: Е, да, но сега съм единственият вегетарианец в България, който може да яде месо.
-А през какво не сте минал?
-През балетна школа. Сега, като гледам Дансинг старс, откривам, че съм искал да бъда и балетист! Като гледах концерта на Камен Донев в НДК, ми напълни душата. Шапка му свалям! Той ми даде надежда, че ще се оправи българското кино, българският дух. Защото един свинар в моето село ми вика: “Хайде, бе, да ви ... в интелектуалците, поведете ни, бе! Ще взема меч и ще тръгна.” Но ние не сме на мястото си. Интелигенцията ни е малодушна. Винаги е била клана. Ние сме приспособенци. Мислим за хонорари.
-Що за човек беше Апостол Карамитев?
-Беше много добре образован – може би от италианското училище, в което беше учил, много буден. Той не беше директно против властта. Но беше истински борец за човещина. А за човещина по това време се бореха и най-големите американски артисти, които му бяха учители. Той и нас ни караше да гледаме американски филми с Марлон Брандо, с Пол Нюман...
-А той самият учеше ли се от тях?
-Да, той даже беше взел жестове от тях. Караше ни да ходим в Дома на киното и да наблюдаваме жестовете, мимиките им...Той много ценеше Спенсър Транси. Апостол беше изпреварил времето си човек. Питали сме го защо не е партиен член? Много интересно, в трупата на Народния театър, а не е партиен член. Не знам как е устоял. Толкова е бил заливащо талантлив, че не са могли да го сритат. Но винаги е бил обкръжен с тази завист, злоба.
Марина ШИВАРОВА
Юрий Асенов Ангелов е роден на 13 ноември 1949 г. в с. Тотлебен, Плевенско. Ученик е на Апостол Карамитев, завършил е единствения негов 4-годишен клас във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”.
Публикувано: 3 дек. 2008, 12:09
Юрий Ангелов
След дипломирането си играе за малко в сливенския театър, а после 23 г. е част от трупата на Народния театър „Иван Вазов”. Напуска доброволно в началото на прехода и избира да живее в Бургас, където повече от 10 г. е на сцената на ДТ „Адриана Будевска”. Има над 20 роли в киното. Снимал се е в „Завръщане от Рим”, „И дойде денят”, „Сладко и горчиво” и др.
-Вие сте единственият актьор, който сам е напуснал Народния театър “Иван Вазов” в София. Защо се махнахте?
-Да, доброволно. И то два пъти! Когато обидиха старите артисти и ги низвергнаха, напуснах театъра и 2 години бях на свободна практика хамалин на летище София.
В Народния театър имаше колкото играещи, толкова и неиграещи артисти, които нямаха и 1 час работно време, а получаваха големи заплати. След промените обидиха много действащи артисти, а онези пак се спотаиха. Някои дори все още са на щат там – например Милена Атанасова. Тогава напуснах. Защото бях оскърбен, че директорът Васил Стефанов, който е и сега, преди промените беше цензор в ЦК на БКП. Всички го коментираха, но само аз го попитах пред целия състав: “Вие бяхте ли цензор в ЦК?” Все едно мина изтребител през залата. Той потвърди. И не ми се обиди. Подадох си оставката и станах хамалин с хамалите на летище София.
-Как се чувствахте в амплоато си на хамалин?
-Най-хубавият, най-артистичният ми период! Хамалите бяха бандити, яки, бабаити. Край тях аз бях като някаква гейша, но те много ме обичаха. Защото знаеха, че съм артист. Работата там беше на взаимопомощ – много тежка. Но аз бях равностоен, защото бях вегетарианец и бях много жилав. Връщах се в театъра, когато имах да играя – тогава играех на хонорар. И когато всички трепереха за заплатите си, аз хвърлях 300 долара в кафето и казвах: “Тази нощ един “Боинг” за 300 долара.” Те мислеха, че всяка вечер изкарвам по 300 долара, а аз ги бях събирал да си плащам издръжката на децата, но нарочно правех такива артистични демонстрации.
-А защо се върнахте обратно в Народния театър?
-След 2 години ни съкратиха от летището и аз увиснах. Видях, че съм обучаван за театъра и си подадох отново молбата на същия този директор Васил Стефанов за гардеробиер или за сценичен работник. Той я погледна и ми каза: “Ти пак се подиграваш!” Аз му отговорих: “Не. Искам да бъда гардеробиер и да се докосвам до телата на тези велики артисти вечер.” Той обаче ми резюлира молбата за актьор. И аз си казах: “Е, няма да се противя на съдбата!” Пак станах актьор, но след това наново напуснах. Напуснах и София. И отпраших на село.
-Вашето семейство как погледна на решението ви?
-Обявиха ме за луд. Те съвсем се изумиха. Казаха ми: “Как може, бе? Хората драпат за Народния театър, ти накъде си тръгнал?” Тогава направих една голяма крачка в неизвестното. Не знаех дали ще имам успех. Затова дълго мълчах. Сега казвам на баща ми: “Нали помниш какво ти казвах?”
-А успяхте ли да привлечете на село вашите деца?
-Моите синове сега са в чужбина. Малкият е в Лондон, големият - на остров Ибиза в Испания. Единият се занимава с кинодокументалистика, другият завърши графичен дизайн. Но редовно идват тука. Детството им мина във Фазаново. Цяло лято играеха с циганчетата.
-Напуснахте Народния театър, когато бяхте “на гребена на вълната”. Говори се, че в Бургас сте дошъл по здравословни причини.
-Аз нямам точно обяснение вербално защо съм надул платната. Бях разпределен при Сашо Морфов. Играх в Бурята. 10 години пътувах по два пъти в месеца до София, за да играя в Бурята. Слава Богу, че го имах. Но можах да играя и в “На дъното”. Морфов ми даде да играя Проспер. Съжалявам, че не останах още 2 месеца да репетирам, за да играя и в “На дъното” – страшно хубава постановка. Аз безкрайно харесвам Сашо Морфов. Той много често идва в моето село.
-От 15 години вие сте с постоянен адрес в село Фазаново. В Бургас идвате само за репетиции и представления. Но през последните години дебрите на Странджа планина около Фазаново изглежда не са ви напълно достатъчни и вие се криете от човешката гмеж и суета в странджанските дън гори тилилейски – в дивата пустош зад граничния кльон - в село Сливарово.
-Сливарово е едно място, където мога да бягам, когато си искам, съвършено да се оттеглям, понеже Фазаново се пренасели. В Сливарово имам само едно бунгало и малка караванка, които мой приятел ми позволи да поставя на негова земеделска земя. Но кметицата на селото ми каза: “И в граничната застава да отидеш, има апартаменти, никой нищо няма да ти каже, защото всичко вече е запуснато.”
-Как се живее зад бодливата тел на граничното съоръжение?
-Напрегното е. Аз мислех, че ще бъда в един оазис на дива природа, но какво беше моето изумление? Пораженията на държавно ниво се отразяват и в най-малката клетка. И в най-отдалеченото село като това, където
живеят само 6 човека, се оказа същият проблем - на взаимна омраза като горе,
в парламента. Бях потресен. В Сливарово имам чувството, че живея в абсурдна пиеса. Още по-абсурдна, отколкото се поставят в театъра. Бекет е нищо! Сега в Сливарово живее един човек, бивш граничен офицер, завършил генерал-щабна академия, почти с чин генерал. Той в момента гледа 20 кози. И не можеш да си представиш, че този човек е бил на такива постове, че е контролирал толкова много хора, че е държал здраво войниците...
-Какво ще кажете за вашите учители в живота?
-Имал съм голям късмет да имам големи учители. Както съм бил ученик на Апостол Карамитев, така бях и пациент на Лидия Ковачева. И съм девети номер в нейната първа книга. Аз съм излекуван чрез гладолечение от Лидия Ковачева заедно с д-р Емилова от Варна. Но не направих санаториум...
-Може би там ви е грешката?
-Не, защо? Щях да бъда роб. А сега съм свободен!
-От какво ви излекува Лидия Ковачева?
-Болестите ми бяха твърде много. Пиех всички видове антибиотици, но никой не ми помагаше. Помолих мой приятел хирург да ми оперира синусите, от които ми вадеха по една шепа гной и вече не можех да чета. Той ми каза: “Ами не мога, защото първото, което ще те удари, е менингит.” Отговорих му:”Вие значи не лекувате?” “Да, ние знаем, че антибиотикът не достига дотам, но така пише в учебниците!”, ми призна моят приятел. Тогава ме заведоха при Лидия Ковачева.
-Какво впечатление ви направи Лидия Ковачева?
-Аз не излизах от нейната стая. Тя беше друг човек... Просто ангелско същество. Почти ме осинови. Още повече, че беше загубила сина си. И ми смени начина на живот. Обърна ми всичко наопаки и ми спаси живота. Затова мога да кажа, че не съм дошъл по здравословни причини в Бургас. Аз вече бях оздравял. Чрез вегетарианство и 30 дни глад! И д-р Емилова оздравя по това време.
-Все пак от кои болести ви изцери гладолечителката?
-Гастрит, колит. На 27 години имах и кървящи хемороиди пред операция. Сега мога да ям абсолютно всичко. Изяждал съм една купа люти чушки без да ми стане нещо. Привидно бях добре, но бях развалина - вътрешно бях чурук. Мислех, че животът ми свършва! 2 месеца поддържах фибрилна температура 37◦,3′, ходех като сварена кокошка. Тогава помислиха, че имам туберкулоза и ми правиха проба манту. Като разбраха, че нямам туберкулоза, казаха: “Неврогенна температура.” Все едно съм много емоционален и откачен. Нищо подобно, имах постоянно възпалени огнища и разстроено храносмилане. И като ме подхвана Лидия Ковачева, и като ме излекува, всичко ми светна пред очите.
-Бил сте пациент и на друг много известен лечител...
-Една година преди да умре, с връзки влязох при Петър Димков. Гледа ме в очите, каза една молитва, хвана ме за ръката... Само един разговор, а също ме програмира. Аз нямах мъдър човек, на който да задам въпроса какво да правя? А инстинктът ми на ранено животно беше накарал генът ми да ми проговори, че съм потомствен селянин от Северна България, и първите 7 години съм изкарал на село. Но не смеех да кажа, че инстинктът ми е проговорил – в Народния театър бях, на кого да кажа? Като ме прегледа Димков, му казах: “Дядо Димков, да се върна ли на село?” Той направи една пауза и не ми отговори директно. Но всъщност ми отговори много точно: “Моето момче, българинът направи голяма грешка: той се откъсна от земята. А тя е нашата майка, тя ни храни, тя ни облича, тя ни лекува...” И на мен ми светна един зелен семафор и си викам: “Той ми каза: “Да”. Изчаках моментът да дойде и надух платната. За мен вече нямаше стойност ни Народния театър, ни нюйоркски “Бродуей”, ни московски театри. Бях вече излекуван – смениха ми се стойностите и реших да се върна при земята...И се върнах. Аз дойдох тука, за да укрепна. Не можех да укрепна в големия град. Затворих се на село, зарових се в градината си...
-По това време Вие май избягахте и от Бургаския театър.
-Напуснах и Бургаския театър. 2 години бях безработен. На село бях оператор на биологични единици. Гледах 8 крави, нямаха пари да ми плащат, но ми даваха по 20 литра мляко на ден.
Имах и 3 кози...
-Ама и кравар, и козар ли сте бил?
-Да. Обаче не можех да кажа: “От Народния театър съм, Юри говедар.” Затова казвах “оператор на биологични единици”. Обаче в обора във Фазаново край реката дойде един, който беше депутат в парламента. И ме позна. А аз ринех лайна. Той ми каза: “Ти, от Народния театър, тука?!?” А аз му отговорих:”Ако постоиш с мен 1-2 дни, ще видиш колко съм по-щастлив.” Добре, че бях оператор, че разбрах защо индийците почитат кравата като свещено животно.
-Доволен ли бяхте от заплатата, която получавахте през този период?
-Най-тежката заплата, която съм получавал – 20 литра мляко на ден, които трябваше да издоя, после да ги изнаеса по баира нагоре – всеки ден един бидон ми се плацикаше на гърба. Тази заплата много ме затрудняваше. Но пък всичките ми приятели се ползваха поголовно - то квасехме кисело мляко, то сирене, то кашкавали правехме...
-Освен ежедневните трудности, как се живееше на село по това време - имаше ли весели моменти?
-Един приятел направи пленер на всички художници и реставратори. Събрахме тези нещастници във Фазаново. Дойде и журналистка от софийското Дарик радио. След 3 дни купон, Дарик радиото се понапи, хлипаше и каза: “Искам да остана тука, при твоите крави...” Аз й казах: “Ти виждаш бялото на млякото. Но ако видиш акото на кравата - хей толкова голямо, хлъзнеш се и паднеш по гъз в него, какво ще те правя?”
-Аскет ли сте в бита си?
-Не. Епикуреец. Бях аскет докато се лекувах. Онези, които ме знаеха от софийския ми период, когато през комунизма бях вегетарианец и общувах с толстоисти, дъновисти и минавах за бяла врана, бяха сметнали, че ще бъда идол, гуру на вегетарианците, но аз минах в другата крайност. То бяха компании...Във Фазаново трите ми кози раждаха 8 ярета и аз престанах да бъда вегетарианец. Като дойдох на свобода, аз се промених тотално.
-Как стана тази промяна?
-Отидох в затънтеното село Кондолово, един свинар ме покани. И му бях почетен гост. За мое голямо изумление в това откъснато, малко странджанско село всички бяха музиканти. И Петко Чалъка – свинарят, който ме покани, беше опънал маса под едни огромни 200-300-годишни орехи. Дойде баща му, стар кръчмар от преди 30-40 години и сложи пред мен голяма чиния с печено ярешко и зелена салата. “Благодаря, дядо, но аз съм вегетарианец”, му казах аз. Той не разбра какво значи вегетарианец, погледна ме и ме попита: “Ама да не си болен?” Разбрах, че той мисли, че съм болен и има основание. Проумях, че сред природата вегетарианството става излишно. Изядох печеното ярешко, даже ми стана толкова добре, че продължих. След това трябваше да обяснявам защо вече не съм гуру на вегетарианците. И им казах: Е, да, но сега съм единственият вегетарианец в България, който може да яде месо.
-А през какво не сте минал?
-През балетна школа. Сега, като гледам Дансинг старс, откривам, че съм искал да бъда и балетист! Като гледах концерта на Камен Донев в НДК, ми напълни душата. Шапка му свалям! Той ми даде надежда, че ще се оправи българското кино, българският дух. Защото един свинар в моето село ми вика: “Хайде, бе, да ви ... в интелектуалците, поведете ни, бе! Ще взема меч и ще тръгна.” Но ние не сме на мястото си. Интелигенцията ни е малодушна. Винаги е била клана. Ние сме приспособенци. Мислим за хонорари.
-Що за човек беше Апостол Карамитев?
-Беше много добре образован – може би от италианското училище, в което беше учил, много буден. Той не беше директно против властта. Но беше истински борец за човещина. А за човещина по това време се бореха и най-големите американски артисти, които му бяха учители. Той и нас ни караше да гледаме американски филми с Марлон Брандо, с Пол Нюман...
-А той самият учеше ли се от тях?
-Да, той даже беше взел жестове от тях. Караше ни да ходим в Дома на киното и да наблюдаваме жестовете, мимиките им...Той много ценеше Спенсър Транси. Апостол беше изпреварил времето си човек. Питали сме го защо не е партиен член? Много интересно, в трупата на Народния театър, а не е партиен член. Не знам как е устоял. Толкова е бил заливащо талантлив, че не са могли да го сритат. Но винаги е бил обкръжен с тази завист, злоба.
Марина ШИВАРОВА
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
