Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2012 08:20 - Интелигенцията-отрицание на селото-К.Петканов
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 1048 Коментари: 0 Гласове:
0



“Интелигенцията като рожба и отрицание на селото” – Константин Петканов

Константин Петканов (1891–1952) е автор на романи (най-известният от които е “Морава звезда кървава“), повести и разкази. Сътрудничи на изданията “Листопад“, “Златорог“, “Философски преглед“, “Изкуство и критика“, “Литературен вестник“. Роден в село Каваклия, Одринска Тракия, в семейството на свещеник, през целия си живот Петканов защитава интересите на тракийската емиграция. Умира при крайно съмнителни обстоятелства, след коктейл в Академията на науките през 1952 г. Най-добрият му приятел – Илия Бешков, по-късно пише в спомените си: “Думите на Коста са истини… Чрез тях Коста оживя. Коста възкръсна из мъртвото тяло!” Статията му “Българската интелигенция като рожба и отрицание на нашето село“ излиза във “Философски преглед“ през 1932 г.

***


Цветът на народа е неговата интелигенция. Той я създава, за да пребъде. Тя е едно утвърждение на народния инстинкт за самосъхранение.

Българският народ през своето тежко политическо и духовно робство бе отдаден изключително на земледелие и скотовъдство. Съприкосновението му с природните стихии и трудът подхранваха неговото самочувство, а печалбите от тоя труд го направиха по-предприемчив. Тръгна той да кръстосва Балкана, да слиза в равнините, отвори си очите, създаде богати паланки и от тия будни български гнезда излязоха първите еснафи, търговци и учители.

След освобождението на България народът се почувства пълен господар на съдбините си. Първата му грижа бе: да вземе бързи и трайни мерки срещу някои следи от робството, да го отстрани в мрака на вековете. Тая грижа създаде много училища. Българинът като истинско чедо на земята, което знае що значи да засяваш нивата с добро семе, се залови с рядко увлечение да сее семето на просветата в своята свободна страна. И колкото държавата се затвърждаваше, толкова и просветените й граждани се увеличаваха. Кръгът на интелигенцията се разшири с учители, държавни и общински служители, адвокати, лекари, агрономи, икономисти, дипломати, писатели, журналисти и др. От тия среди излязоха българските политици и общественици, с една реч – всички строители на днешна България.

Няма просветен българин, който да няма своя корен в недрата на селото. И както земледелецът и скотовъдецът създадоха българското село с ярък и определен бит, тъй и интелигенцията, заедно с еснафа и търговеца, трябваше да създаде града. (…)

Способностите на българина, неговото творческо въображение дадоха в скоро време възможност на интелигенцията ни да почне да мечтае тук-там и да се мери по интелект със западната. Това я насърчи и тя поиска да набави бързо всичко загубено през време на робството. Но в това бунтарско отиване напред, в това стремително догонване успехите на цивилизацията и културата, българската интелигенция забрави за наличните материални и духовни условия на своя народ. И когато спечелената на Запад наука и придобитите в чужбина идеи трябваше да се приложат на практика, оказа се, че материалната подготовка на българина не може да издържи тежестта на европейската практика. Колата заскърца, появиха се противоречия. Скоро след нашето освобождение млади и интелигентни български поколения се намериха хипнотизирани от теориите на западноевропейския социализъм, който в своята руска теоретическа одежда нахлу в нашата книжнина. Заредиха се марксически вестници, брошури, списания; обилна преводна литература. Всичко това говореше за големите социални движения на Запад, за могъщите политически организации на пролетариата, за неговата широка синдикална борба, за неговото буйно кооперативно движение и пр. Ала нашата земя не даваше никаква опора за идеите, с които интелигенцията живееше. Нямаше ги и не можеше да ги има у нас тия пролетарски маси, тия синдикати и кооперативи. По такъв начин българският интелигент не намираше къде да пласира своята идеология. (…)

С други думи казано: преди да се издигне държавата на нужната висота, явиха се “новите идеи”, които атакуваха родолюбието и подхраниха убеждението сред масите, че държавата е оня институт, който трябва да отрупва народа само с блага. Издигнаха се в култ равенството и братството. И макар българският народ да бе напълно равноправен, все пак създаваше се недоверие към ония, които заставаха в първите редове на държавното строителство. Това недоверие се превърна по-късно в настроение срещу властта и неусетно мина към държавата. (…)

Интелигенцията, вместо да продължи традицията на селото – да се труди, като създава духовни и материални блага – се обяви за борец на “потъпканата правда”, създаде си ветрени мелници и поведе народа да ги атакува. Нахвърли се върху религията – “черният мрак, в който тъне народната душа”. Тя не разбра, че съграденият върху религията нравствен закон е най-здравият и не бива да се руши. И тъй като у нашия селянин религиозното съзнание напълно се покрива с нравственото чувство, то интелигенцията атакува нравствеността на народа, без да му даде в замяна нещо друго, от което душата му да запази своя нравствен покой. (…)

Интелигенцията сметна, че няма работа в селото, и тръгна с увлечение към града. Откъсна се от почвата, на която бе израснала. Отчужди се постепенно от народа и тъй като трябваше нещо да върши, залови се без всякаква система да слага контурите на българския градски бит. Тя дойде в града без средства, като маса от чиновници на държавата. В него обаче не намери нито нивите, нито къщите на своя род, и понеже трябваше да създаде домашен кът, продаде имотите си в село, за да издигне къщи и магазини. Единствената й печалба идеше от “службата”, затова тя се насочи смело към големите и добре платени служби. (…)

Градът би трябвало да се превърне в страшилище за ленивия, за недисциплинирания. Но има ли хора у нас, които ги е страх от града? Чувства ли се тежкият му валяк в стопанския ни подем, в културното ни развитие? Творческият град е огромен валяк, който движи живота напред; той прочиства пътя на цивилизацията и тежко на закъснелия: той загива под грубата му тежест. Тъй ли е у нас? Трудолюбивият, дисциплинираният чиновник, учител и т.н. може ли да изтласка ленивия, разхайтения, негодния? В нашия град никой не бърза, интелигенцията е бавна, инертна и без инициатива. Тя не се страхува от валяка на града, напротив: самата тя се превръща в тесто, от което мъчно може да се направи нещо добро за общежитието. Интелигенцията разчита изключително на ценза и тоя ценз е, който създава у нея психиката на безотговорност. (…) Инженерите разправят за железници, преди да има междуселски пътища. Агрономите препоръчват вършачките, тракторите, редосеялките и т.н., преди селското стопанство да има нужда от тях. На триста декара ниви – трактор и вършачка! Работата се привършва за десет-двайсет дни, а след туй – догонване тежките разноски из кръчмите и в тинята на най-долното партизанство. Това са в повечето случаи усилия да се създаде работа за интелигенцията, която смята, че нейният ценз е всичко и че вложеният й труд в училище ще трябва да се рентира на всяка цена от държавата и от осъществените идеи. Затова интелигенцията работи упорито, докато вземе документ за образование. След това смята мисията си към народа за завършена и до края на живота си живее с мечти около ведомостта и пенсията…

Като последствие от тая безпътица на българската интелигенция се явиха най-характерните язви на нашето време: бюрократизмът и партизанщината. И като че ли само на това ялово поле се дирят връзките между прости и просветени. Бюрократизмът е антитворческа проява: той води към израждане на свободата, към затъмняване на истината, към обща национална парализия. “Дай заявление!”; “Нямаш ли близък силен на деня?”; “Комисията още не се е произнесла!”; “Ела утре”; “Дай ново заявление!”; “Няма резолюция”; “Не си спазил реда”; “Само ти ли чакаш?” и т.н. Нашият чиновник не е винт в държавната машина, а е пълен неин господар. Всичко е в неговите ръце и ако иска, ще свърши работа на гражданина. Няма страх от държавния валяк, затова и липсата на отговорност е голяма. Това безгрижие подхранва от своя страна много човешки слабости, които пък пораждат недоволство и с това дават на държавата съвсем друг облик – тя се проявява често като тиранична, противонародна, като ненаситен Молох.

Но “най-великото” дело на интелигенцията е партизанщината. Тя нанесе поражения във всички посоки. Изравни просветения деец с невежия нахал. От демагогията направи наука, а пък тя даде ценз на едноокия, внуши му, че държавата е златна трапеза, че народът е мека глина. Просветата се понижи; над нея се издигна маниачеството. Профанираха се всички духовни прояви, а върху творчеството се хвърлиха чернилките на простащината. Партизанщината уби почитта на българина към българската държава, към творческите личности, към ценностите на народния дух. Тя узакони бюрократизма, щом взе под своя закрила чиновниците, и то за да ги опартизани. От архиваря тя направи културтрегер, а от писателя, учения, художника – “държавен храненик”. Задръсти пътя на нравствената, идеалистично настроена личност; опростачи демократизма; подхрани долните апетити; изостри враждата; легализира ценза, леността, посредствеността и дебелоочието. (…)

Приказва се днес за нов тласък на стопанството; но никой не дава пример, не започва работа, не пести, с една дума: никой не се труди за създаване на народно богатство. Напротив, всяка частна работа се изражда в посредничество. Слушат се думи и за дисциплина, здрава държава, но само думи, защото всичко у нас е партията и тя е, която има право да разполага с държавните блага! “Партията” у нас напълно покрива понятието народ. А такова едно схващане съдържа в себе си всички елементи на разрушителното бунтарство. (…)

Бъдещето на българския народ е в ръцете на неговата интелигенция. За да бъде на прав път, тя трябва да следва ударите на народното сърце, но не и неговите прищевки и заблуди. И както народът жертва всичко, за да я следва във войните, така и тя трябва да се жертва за неговото национално единство, за благосъстоянието му и за културния му напредък. Иначе – ние сме пред опасността да попаднем отново в робство.


Тагове:   България,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 2074317
Постинги: 1631
Коментари: 412
Гласове: 1176
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031