— Не, аз не скривам от никого това, което говоря, и това, което правя.

Щом видя това лице, щом видя тия космати ръце и чу тоя покровителствен, самоуверен тон, кроткото настроение на Нехлюдов веднага изчезна.

— Да, говорехме за намерението му — каза Наталия Ивановна. — Да ти налея ли? — прибави тя, като взе чайника.

— Да, моля ти се; какво намерение собствено?

— Да замина за Сибир с оная група затворници, в която се намира жената, пред която се смятам виновен — каза Нехлюдов.

— Чувах, че това не било само изпращане, но и нещо повече.

— Да, и да се оженя за нея, ако само тя поиска това.

— Виж ти! Но ако не ви е неприятно, обяснете ми мотивите си. Аз не ги разбирам.

— Мотивите са, че тая жена… че първата нейна стъпка по пътя на разврата… — Нехлюдов се ядоса на себе си, че не намира думи. — Мотивите са, че виновният съм аз, а е наказана тя.

— Щом е наказана, то сигурно и тя не е невинна.

— Тя е напълно невинна.

И Нехлюдов разказа с излишно вълнение цялото дело.

— Да, това е опущение на председателя и оттам — необмислеността в отговора на съдебните заседатели. Но за такива случаи има Сенат.

— Сенатът отказа.

— А щом е отказал, значи, не е имало основателни причини за касация — каза Игнатий Никифорович, който очевидно напълно споделяше известното схващане, че истината е резултат на съдебно красноречие. — Сенатът не може да разглежда делата по същество. А ако наистина има съдебна грешка, тогава трябва да се подаде молба до височайшата особа.

— Подадена е, но няма никаква вероятност за успех. Ще направят справка в министерството, министерството ще попита Сената, Сенатът ще повтори решението си и както обикновено невинният ще бъде наказан.

— Първо, министерството няма да пита Сената — със снизходителна усмивка каза Игнатий Никифорович, — а ще изиска оригинала на делото от съда и ако намери грешка, ще даде заключение в този смисъл, и второ, невинните никога не се наказват или само по рядко изключение. А се наказват виновните — без да бърза, със самодоволна усмивка продължаваше Игнатий Никифорович.

— А пък аз се убедих в обратното — започна Нехлюдов с лошо чувство към зет си, — убедих се, че по-голямата част от хората, осъдени от съдилищата, са невинни.

— Как така?

— Просто невинни в буквалния смисъл на думата, както е невинна тази жена в случая с отравянето, както е невинен селянинът, когото опознах сега, в случая с убийството, което той не е извършил, както са невинни синът и майката, обвинени в палеж, извършен от самия стопанин, които едва не бяха осъдени.

— Да, разбира се, винаги е имало и ще има съдебни грешки. Едно човешко учреждение не може да бъде съвършено.

— И после огромен брой от хората са невинни затова, защото, възпитани в определена среда, те не смятат извършените от тях постъпки за престъпления.

— Извинете, това не е право: всеки крадец знае, че кражбата не е добро нещо и че не трябва да краде, че кражбата е безнравствена — каза Игнатий Никифорович със спокойна, самоуверена, все така малко презрителна усмивка, която особено дразнеше Нехлюдов.

— Не, не знае; казват му: не кради, а той вижда и знае, че фабрикантите крадат от труда му, като удържат от заплатата му, че под формата на данъци правителството с всичките си чиновници непрестанно го ограбва.

— Това е вече анархизъм — спокойно обясни Игнатий Никифорович значението на думите на шурея си.

— Не знам какво е това, казвам онова, което е — продължи Нехлюдов. — Знае, че правителството го ограбва; знае, че ние, земевладелците, сме го ограбили отдавна, като сме му отнели земята, която трябва да бъде обща собственост, а после, когато от тази крадена земя той събере съчки да запали печката си, хвърляме го в затвора и искаме да го убедим, че е крадец. А той знае, че крадец е не той, а оня, който е ограбил земята му, и че всяко restitution[1] на онова, което му е ограбено, е негово задължение пред семейството му.

— Не разбирам, пък и да разбирам, не съм съгласен. Земята не може да не бъде ничия собственост. Ако вие я разделите — започна Игнатий Никифорович с пълната и спокойна увереност в това, че Нехлюдов е социалист и че изискванията на социалистическата теория се състоят в това, цялата земя да се раздели по равно, а такова разделяне е много глупаво и той лесно може да го обори, — ако вие днес я разделите по равно, утре тя пак ще премине в ръцете на по-трудолюбивите и способните.

— Никой и не мисли да разделя земята по равно, земята не бива да бъде ничия собственост, не бива да бъде предмет на покупко-продажба или заем.

— Правото на собственост е вродено у човека. Без правото на собственост няма да има никакъв интерес към обработването на земята. Унищожете правото на собственост, и ние ще се върнем към първобитното състояние — авторитетно заключи Игнатий Никифорович, като повтаряше оня обичаен аргумент в полза на правото на собственост над земята, който се смята за неопровержим и се състои в това, че алчността за поземлена собственост е признак за нейната необходимост.

— Напротив, само тогава земята няма да лежи запустяла както сега, когато земевладелците, като кучето в сеното, не допущат до земята ония, които могат да я обработват, а самите те не могат.

— Слушайте, Дмитрий Иванович, това е истинско безумие! Нима е възможно в наше време премахване на поземлената собственост? Знам, това е ваша отдавнашна dada[2]. Но позволете ми да ви кажа направо… — И Игнатий Никифорович пребледня и гласът му затрепери; очевидно този въпрос го засягаше силно. — Бих ви посъветвал да обмислите хубаво тоя въпрос, преди да пристъпите към практическото му разрешение.

— Вие говорите за моите лични работи ли?

— Да. Смятам, че всички ние, поставени в известно положение, сме длъжни да изпълняваме задълженията, които произлизат от това положение, длъжни сме да поддържаме тия условия на живот, в които сме се родили, които сме наследили от дедите си и които сме длъжни да предадем на потомците си.

— Аз считам за свой дълг…

— Извинете — без да остави да го прекъснат, продължи Игнатий Никифорович, — аз не говоря за себе си и за своите деца. Състоянието на моите деца е гарантирано и аз получавам толкова, колкото ни е нужно, за да живеем, и предполагам, че и децата ни ще живеят добре, и затова моят протест против вашите, позволете да ви го кажа, не напълно обмислени постъпки произтича не от личен интерес, а от това, че аз не мога да се съглася с вас принципиално. И бих ви посъветвал да помислите повече, да почетете…

— Ех, тук вече оставете да решавам своите работи сам и да знам кое трябва да чета и кое не — каза пребледнял Нехлюдов и като почувствува, че ръцете му изстиват и че не може да се владее, млъкна и почна да пие чай......




 
.......В една от килиите на заточениците за свое учудване Нехлюдов видя същото онова странно старче, което беше видял сутринта на сала. Това старче, чорлаво и цялото в бръчки, само по риза, мръснопепелява, скъсана на рамото, и също такива гащи, седеше босо на пода до нара и гледаше строго-въпросително влезлите. Посталото му тяло, показващо се през дупките на мръсната му риза, беше жалко и слабо, но лицето беше още по-съсредоточено, сериозно и оживено, отколкото на сала. Както и в другите килии всички затворници скочиха и се изправиха при влизането на началството; само старчето продължаваше да седи. Очите му блестяха и веждите се мръщеха гневно.

— Стани! — извика му директорът.

Старикът не се помръдна, а само се изсмя презрително.

— Пред теб стоят само слугите ти. А аз не съм ти слуга. Ти носиш печата… — продума старчето, като сочеше челото на директора.

— Ка-а-ак? — заплашително каза директорът, като пристъпи към него.

— Познавам тоя човек — побърза да каже Нехлюдов на директора. — Защо е задържан?

— Полицията го е изпратила, защото няма паспорт. Молим ги да не ги пращат, а те все пращат — каза директорът, като гледаше накриво стареца.

— И ти май си също от войската на антихриста? — обърна се старикът към Нехлюдов.

— Не, аз съм посетител — каза Нехлюдов.

— Какво, дошли сте да се научите как антихристът мъчи хората? На̀, гледай! Събрал хората, затворил в клетка цяла войска. Вместо да изкарват хляба си с пот на челото, той ги затворил като свини, храни ги без работа, за да се озверят.

— Какво говори? — попита англичанинът.

Нехлюдов преведе, че той осъжда директора, задето държи хората в неволя.

— Но как, попитайте го, според него трябва да се постъпва с тия, които не спазват закона? — каза англичанинът.

Нехлюдов преведе въпроса.

Старикът се засмя странно, като показа гъстите си зъби.

— Законът! — повтори той презрително. — Най-напред той ограбил всички, цялата земя, отнел всичкото богатство на хората, прибрал го за себе си, избил всички, които излезли против него, а после написал закона никой да не краде и да не убива. Да беше написал тоя закон по-рано.

Нехлюдов преведе думите му. Англичанинът се усмихна.

— Но все пак как да се постъпва сега с крадците и убийците? Попитайте го.

Нехлюдов пак преведе въпроса. Старецът се намръщи строго.

— Кажи му да снеме от себе си печата на антихриста, тогаз не ще има за него нито крадци, нито убийци. Тъй му кажи.

— He, is crazy[1] — каза англичанинът, когато Нехлюдов му преведе думите на стареца, и като вдигна рамене, излезе от килията.

— Ти прави, което е нужно, а тях остави. Всеки за себе си. Бог знае кого да наказва, кого да помилва, а не ние — каза старецът. — Бъди си сам началник и тогаз няма нужда от началници. Върви, върви! — прибави той, като се мръщеше сърдито и гледаше с блеснали очи Нехлюдов, който се бавеше в килията. — Нагледа ли се как слугите на антихриста хранят въшките с хора? Върви, върви!

Когато Нехлюдов излезе в коридора, англичанинът стоеше заедно с директора пред отворената врата на една празна килия и питаше за какво служи тази килия. Директорът обясни, че това е моргата.

— О! — каза англичанинът, когато Нехлюдов му преведе, и поиска да влезе.

Моргата беше обикновена малка килия. На стената светеше лампичка и осветяваше слабо натрупаните в единия ъгъл чували, дърва и върху наровете вдясно четири мъртви тела. Първият труп, с кълчищена риза и гащи, беше човек едър на ръст, с мъничка остра брадичка и с наполовина бръсната глава. Тялото беше се вече вкочанило; сините ръце очевидно са били скръстени на гърдите, но сега бяха се освободили; босите крака също се бяха разделили и стърчаха със стъпалата настрани. До него, в бяла блуза и пола, боса и гологлава, с рядка къса плитчина, лежеше стара жена със сбръчкано малко жълто лице и остро носле. Зад жената лежеше още един труп на мъж в нещо лилаво. Този цвят напомни нещо познато на Нехлюдов.

Той се приближи и се вгледа.

Мъничка, остра, щръкнала нагоре брадичка, здрав, хубав нос, бяло високо чело, редки къдрави коси. Той виждаше познати черти и не вярваше на очите си. Вчера още беше виждал това лице възбудено-ядно, страдащо. Сега то беше спокойно, неподвижно и страшно хубаво.

Да, това беше Крилцов или поне оная следа, останала от неговото материално съществуване.

„За какво страда той? Защо живя? Дали е разбрал това сега?“ — мислеше Нехлюдов, чувствувайки, че отговор няма, че няма нищо, освен смъртта, и изведнъж почувствува, че му прилошава.

Без да се сбогува с англичанина, Нехлюдов помоли надзирателя да го придружи до двора и почувствувал нужда да остане сам, за да обмисли всичко онова, което беше изживял тая вечер, отиде в хотела.

Бележки
[1] Той е малоумен (англ.) ↑


....