Конят беше висок на ръст — не по-малко от два аршина и петнадесет сантиметра. На цвят беше черно-пъстър. Такъв беше някога, а сега черните петна бяха станали калнокафяви. Пъстротата му се състоеше от три петна: едно на главата, изкривено към носа и до половината на шията. Дългата и замърсена с бодили грива беше някъде бяла, някъде кафеникава; другото петно вървеше край десния хълбок и стигаше до средата на корема; третото петно беше на задницата, като обхващаше горната част на опашката до половината на бутовете. Останалата част от опашката беше белезникава, пъстра. Голямата кокалеста глава, с дълбоки хлътнатини над очите и увиснала, разкъсана някога черна устна, висеше тежко и ниско на извитата от слабост, като че дървена шия. Зад увисналата устна се виждаше прехапаният встрани възчерен език и жълти останки от разядени долни зъби. Ушите, едното от които беше разрязано, висеха ниско отстрани и само от време на време лениво помръдваха, за да изгонят полепналите мухи. Един още дълъг кичур, който някога е кичил челото, висеше зад ухото, откритото чело беше хлътнало и грапаво, по широките челюсти кожата висеше на торбички. По шията и главата жилите се сплитаха на възли, които потръпваха и трепереха при всяко кацване на муха. Изразът на лицето беше строго търпелив, дълбокомислен и страдалчески. Предните му крака бяха свити на дъга при коленете, на двете копита имаше нарастъци, а на единия крак, до половината на който стигаше пъстрото петно, около коляното имаше голяма колкото юмрук буца. Задните крака бяха по-здрави; но както личеше и те бяха отдавна излинели по бутовете и косми вече не растяха по тия места. И четирите крака изглеждаха несъразмерно дълги спрямо мършавото тяло. Ребрата, макар и твърди, бяха тъй открити и опънати, че кожата беше сякаш засъхнала в падинките между тях. Шията и гърбът бяха нашарени със следи от стари удари, а отзад се виждаше още прясна подпухнала и гнояща рана; черната горна част на опашката с изпъкналите по нея прешлени стърчеше дълга и почти гола. На кафявата задница около опашката имаше обрасла с бели косми, голяма колкото длан рана, като че от ухапано, друг белег от рана се виждаше на предната плешка. Задните колене и опашката бяха нечисти поради постоянното разстройство на стомаха му. Космите по цялото му тяло, макар и къси, стърчаха. Но въпреки отвратителната старост на този кон, всеки, който го погледнеше, неволно се замисляше, а опитният човек веднага би казал, че на времето си той е бил забележително добър кон.

Опитният човек дори би казал, че в Русия има само една порода, която би могла да даде такава широка кост, такива грамадни бедрени кости, такива копита, такава тънкост на костите на крака, такава линия на шията, главно такава кост на главата, такова око — голямо, черно и светло, и такива породисти възли от жили около главата и шията, такава тънка кожа и такива косми. Наистина имаше нещо величествено във фигурата на този кон и в страшното съчетание в него от една страна — на противните признаци на старческата немощ, засилена с пъстрота на кожата и с държането му, и от друга — на израза на самоувереност и спокойното съзнание за красота и сила.

Като жива развалина стоеше той самотен сред росната ливада, а недалеч от него се чуваше тропот, пръхтене, младежко цвилене, внезапни резки провиквания на пръсналия се табун. 
Той беше стар, те бяха млади, той беше мършав, те бяха охранени, той беше тъжен, те бяха весели. Значи, той беше съвсем чужд, далечен, съвсем друго същество и не биваше да го жалят. Конете жалят само себе си и понякога само ония, в кожата на които могат лесно да си представят, че са. Но беше ли виновен пъстрият кон затуй, че бе стар и слаб, и грозен?… Изглеждаше, че не. Но по конските разбирания той беше виновен и винаги бяха прави само ония, които бяха силни, млади и щастливи, ония, пред които беше бъдещето, ония, на които от излишно напрежение трепереше всеки мускул и на които опашката се изправяше нагоре като кол. Може би и сам пъстрият кон разбираше това и в спокойни минути се съгласяваше, че той е виновен затуй, че вече е изживял живота си, че трябва да плати за този живот; но все пак той беше кон и често не можеше да потиска чувствата на оскърбление, тъга и негодувание, гледайки цялата тази младеж, която го наказваше за същото онова, на което всички те ще налетят в края на живота си. Причина, за да бъдат конете безжалостни, беше също тъй и аристократичното чувство. Всеки от тях водеше родословието си по баща или по майка от знаменитата Сметанка, докато пъстрият кон беше от неизвестен род; пъстрият беше пришелец, купен преди три години за осемдесет рубли на един панаир.

Кафявата кобилка, уж се разхождаше, се приближи съвсем близо до носа на пъстрия кон и го бутна. Той вече знаеше какво е това и без да отваря очи, сви уши и се озъби. Кобилката се обърна със задницата си и се престори, че иска да го ритне. Той отвори очи и мина от другата страна. Вече не му се спеше и той започна да пасе. Палавницата, придружена от другарките си, се приближи отново към него. Една двегодишна белочела кобилка, много глупава, която винаги подражаваше и във всичко следваше кафявата, се приближи заедно с нея и както винаги постъпват подражателите, започна да пресолява онова, което правеше подбудителката. Кафявата кобилка обикновено се приближаваше като че по своя работа и минаваше съвсем близо до носа на пъстрия кон, без да гледа в него, тъй че той решително не знаеше да се сърди или не и това беше наистина смешно. Така постъпи тя и сега, но белочелата, която вървеше след нея и беше особено весела, удари пъстрия кон направо с гърдите си. Той отново се озъби, изцвили остро и с бързина, която не можеше да се очаква от него, се впусна по дире й и я ухапа по бута. Белочелата хвърли къч и удари тежко стареца по мършавите голи ребра. Старецът дори изхърка, искаше пак да се спусне подире й, но после размисли и като въздъхна тежко, дръпна се встрани. Изглежда, цялата младеж в табуна прие като лично оскърбление дързостта, която си позволи пъстрият кон по отношение на белочелата кобилка, та през целия останал ден решително не му даваха да се храни и нито за минута не го оставяха на спокойствие, тъй че конярят на няколко пъти ги укротява и не можеше да разбере какво е станало с тях. Пъстрият кон беше тъй оскърбен, че сам отиде при Нестер, когато старият коняр се готвеше да подкара назад табуна, и се почувствува по-щастлив и по-спокоен, когато го оседлаха и възседнаха.

Бог знае какво мислеше старият кон, като отнасяше на гърба си стария Нестер. С огорчение ли мислеше той за нахалната и жестока младеж, или със свойствената на старците презрителна и мълчалива гордост прощаваше на ония, които го оскърбяваха, но той с нищо не прояви своите размисли дори до къщи.

 Тази вечер на Нестер му бяха дошли на гости кумците и като караше табуна покрай къщите на прислугата, той забеляза една талига и кон, вързан при входа на неговата къща. Като прибра табуна, той толкова забърза, че без да свали седлото му, пусна пъстрия кон в двора, извика на Васка да го разседлае, затвори вратата и тръгна при кумците. Дали поради оскърблението, нанесено на белочелата кобилка, правнучката на Сметанка, от „краставия никаквец“, купен на конски пазар, който не знае нито баща си, нито майка си и поради това засегнал аристократическото чувство на целия табун, или поради туй, че пъстрият кон с високото седло без ездач представяше странно, фантастично за конете зрелище, но тази нощ в конския двор се случи нещо необикновено. Всички коне, млади и стари, тичаха озъбени подир пъстрия кон, гонеха го из двора, чуваха се удари на копита по мършавите му хълбоци и тежко пъшкане. Пъстрият кон не можеше вече да понася това, не можеше вече да избягва ударите. Той се спря насред двора, на лицето му се изписа отвратително слабо озлобление на безсилна старост, после отчаяние; той сви уши и неочаквано направи нещо такова, от което всички коне изведнъж утихнаха. Приближи се най-старата кобила Вязопуриха, подуши пъстрия кон и въздъхна. Въздъхна и конят..........
Беше през зимата, по време на празниците. Цял ден не ми дадоха храна и не ме напоиха. Както научих после, това станало, защото конярят бил пиян. През този същия ден главният коняр дойде при мене, видя, че нямам храна и започна да ругае с най-лоши думи коняря, който не беше там, после си отиде. На следния ден конярят заедно с един свой другар влезе в нашата преграда да ни даде сено, аз забелязах, че той беше особено бледен и печален; особено в позата на дългия му гръб имаше нещо внушително и предизвикващо състрадание. Той хвърли сърдито сено през решетката; аз понечих да подам глава през рамото му; но той ме удари с юмрук по муцуната така силно, че аз отскочих. След туй ме ритна в корема.

— Ако не беше тая краста — каза той, — нищо нямаше да се случи.

— Защо? Какво има? — запита другият коняр.

— Нали графските коне не ходи да наглежда, а своето жребче по два пъти на ден навестява.

— Нима на него дадоха пъстрото? — запита другият.

— Продали ли са му го, подарили ли — дявол ги знае. Графските коне, ако щеш да умориш от глад — нищо, а посмей да не дадеш храна на неговото жребче. Лягай, казва, и почва да те налага. Това не е християнин. Добитъка жали повече от човека, изглежда, не носи кръст на шията си, сам броеше ударите, варварин с варварин. Генералът не ме е пердашил тъй, целия ми гръб нашари, няма у него, изглежда, християнска душа.

Онова, което те говориха за боя и за християнството, аз разбрах добре, но тогава за мене беше съвсем неясно какво означаваха думите: своето, неговото жребче, от които разбирах, че хората предполагат някаква връзка между мене и главния коняр. В какво се състоеше тази връзка, аз никак не можех да проумея тогава. Едва много по-късно, когато ме отделиха от другите коне, разбрах какво значеше това. Но тогава никак не можех да разбера какво значеше туй, че мене ме наричаха собственост на човека. Думите: моят кон, които се отнасяха до мене, живия кон, ми изглеждаха тъй чудни, като думите: моя земя, мой въздух, моя вода.

Но тия думи имаха върху мене огромно влияние. Аз непрекъснато мислех за това и едва много по-късно, след продължителни и най-разнообразни отношения с хората, разбрах най-после значението, което придават хората на тия странни думи. Значението им е такова: хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за разни предмети с условени помежду им думи. Такива думи, които между тях се смятат особено важни, са думите: мой, моя, мое, които те казват за различни неща, същества и предмети, дори за земята, за хората и за конете. За едно и също нещо те се уговарят само един да казва — мое. И онзи, който, съгласно тази уговорена между тях игра, казва за най-много неща мое, се смята от тях за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная; но така е. Преди аз дълго време се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.

Мнозина от хората, които например наричаха мене свой кон, не ме яздеха, но ме яздеха съвсем други. Хранеха ме също тъй не те, а съвсем други хора. Правеха ми добро пак не ония, които ме наричаха свой кон, а конярите, конските доктори и изобщо странични хора. По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че не само по отношение на нас, конете, понятието мое няма никакво друго основание освен ниския и животински инстинкт на хората, наричан от тях чувство или право на собственост. Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят дюкян“. „Моят дюкян за платове“, например — и не носи дреха от най-хубавия плат, който има в дюкяна си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че те им причиняват зло. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже. И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои. Аз съм убеден сега, че в това именно се състои съществената разлика между хората и нас. И затова, без да говорим повече за другите наши предимства пред хората, само поради това вече смело можем да кажем, че по стълбата на живите същества стоим по-високо от хората: дейността на хората — поне на тия, с които съм бил в допир — се ръководи от думи, а нашата — от дела. И ето това право да казва за мене моят кон, бе получил главният коняр и поради туй преби от бой коняря. Това откритие силно ме порази и заедно с мислите и съжденията, които извикваше в хората моята пъстра козина, и със замислеността, предизвикана у мене от измяната на майка ми, ме застави да стана сериозен и дълбокомислен кон, какъвто ме виждате.

Аз бях триж нещастен: бях пъстър, бях скопен и хората си въобразиха за мене, че аз принадлежа не на бога и на себе си, както е свойствено на всичко живо, но че принадлежа на главния коняр.

Последиците от туй, което те си бяха въобразили за мене, бяха много. Първата от тях беше, че те вече ме държаха отделно, хранеха ме по-добре, често ме караха да препускам в кръг и по-рано започнаха да ме впрягат. За пръв път ме впрегнаха, когато бях на три години. Помня как за пръв път сам главният коняр, който си въобразяваше, че му принадлежа, заедно с група коняри започнаха да ме впрягат, очаквайки, че аз ще буйствувам или ще им окажа противодействие. Те ми стиснаха устата. Овързаха ме с въжета, като ме вкарваха между аръшите; метнаха на гърба ми широк ремъчен кръст и го привързаха за аръшите, за да не хвърлям къч; а пък аз очаквах само случай да покажа желанието и обичта си към труда.

Те се учудиха, че аз тръгнах като стар кон. Започнаха да ме карат с колата и аз се упражнявах да тичам тръс. Всеки ден постигах все по-големи и по-големи успехи, тъй че след три месеца сам генералът и мнозина други хвалеха вървежа ми. Но чудно нещо, именно защото те си въобразяваха, че аз не принадлежа на себе си, а на главния коняр, моят вървеж получаваше за тях съвсем друго значение.

Ездачите яздеха жребците, моите братя, учеха ги да се надбягват, изпитваха издръжливостта им, излизаха да ги гледат, караха ги в позлатени двуколки, покриваха ги със скъпи чулове. Аз возех обикновената двуколка на главния коняр, когато той отиваше по работа в Чесменка и по други чифлици. Всичко това ставаше поради туй, че бях пъстър, а главно поради туй, че по тяхното мнение не бях собственост на графа, а на главния коняр.

Утре, ако сме живи, ще ви разкажа каква главна последица имаше за мене това право на собственост, което си въобразяваше главният коняр.

През целия този ден конете се отнасяха почтително с Холстомер. Но държането на Нестер си беше все тъй грубо. Сивото конче на мужика, вече приближавайки табуна, зацвили и кафявата кобилка пак кокетничеше.
Вечерта, когато затвориха вратите и всичко утихна, пъстрият продължи така:

— Много наблюдения над хората и конете успях да направя, докато преминавах от ръка на ръка. Най-продължително се задържах при двама господари: при един княз, хусарски офицер, и след това при една бабичка, която живееше до черквата „Свети Никола Чудотворец“.

При хусарския офицер прекарах най-хубавите дни от живота си.

Макар той да бе причина за моята гибел, макар нищо и никого никога да не е обичал, аз го обичах и го обичам именно затова. Харесваше ми в него именно туй, че беше красив, щастлив, богат и затова никого не обичаше. Вие разбирате това наше възвишено конско чувство. Неговата студенина, неговата жестокост, моята зависимост от него придаваха особена сила на обичта ми към него. Убий ме, умори ме от препускане, мислех си аз понякога в нашите хубави времена — ще бъда още по-щастлив.

Той ме купи от джамбазина, на когото ме беше продал за осемстотин рубли главният коняр. Купи ме затуй, че никой нямаше пъстри коне. Това беше най-хубавото ми време. Той имаше любовница. Аз знаех това, защото всеки ден го возех при нея и нея при него, а понякога ги возех и заедно. Любовницата му беше красавица и той беше красавец, и кочияшът му беше красавец. И затова аз ги обичах. И ми беше приятно да живея. Животът ми протичаше тъй: сутрин дохождаше конярят да ме почисти, не самият кочияш, а конярят. Конярят беше млад юначага, взет от мужиците. Той отваряше вратата, проветряваше конските изпарения, изхвърляше тора, снемаше чуловете и започваше да си играе с четката по тялото и с чесалото да засипва с белезникави ивици пърхот дървения, очукан от шиповете на подковите под. Аз го захапвах на шега за ръкава и потропвах с крак. После ни завеждаха един след друг при едно корито със студена вода и младото конярче се радваше на гладките петна, резултат на неговия труд, на правия като стрела крак с широко копито, на лъснатата задница и гръб — така охранени и чисти, просто да си легнеш от почуда. Зад високите решетки трупаха сено, сипваха овес в дъбовите ясли. Дохождаше Теофан, главният кочияш.

Господарят и кочияшът си приличаха. И единият, и другият от нищо не се страхуваха и никого не обичаха, освен себе си, и заради това всички ги обичаха. Теофан носеше червена рубашка и кадифени панталони с жакет. Обичах, когато той понякога, в празник, напомаден, с жакета, се отбие в конюшнята и извика: „Ей, животинче, ти ме забрави!“ — и ме мушне в бедрото с дръжката на вилата, но не за да ме заболи, а само на шега. Аз веднага разбирах шегата, свивах уши и траках със зъби.

Имаше при нас един вран жребец, който караше заедно с други коне. Нощем ме впрягаха с него. Този дървеняк не разбираше от шеги, а беше просто зъл като дявол. Аз стоях в конюшнята до него, отделен с преграда, и често пъти сериозно му се зъбех. Теофан не се страхуваше от него. Понякога ще дойде право при него, ще викне, струва ти се, че ще го убие — но не, Теофан само мине край него и му надене оглавника. Веднъж, заедно впрегнати, ние се понесохме по Кузнецкия булевард.

Нито господарят, нито кочияшът се изплашиха, и двамата се смееха, викаха на хората и ни задържаха и завиваха тъй, че никого не стъпкахме.

На служба при тях аз изгубих най-хубавите си качества и половината от живота си. Тук ме препоиха и повредиха краката ми. Но въпреки туй, това беше най-хубавото време от живота ми. В дванадесет часа̀ дохождаха, слагаха ми хамутите, намазваха копитата ми, намокряха перчема и гривата ми и ме вкарваха между аръшите.

Шейната беше тръстикова, плетена, с кадифе, хамутите с малки сребърни токички, поводите копринени и едно време — прелест. Такъмите бяха такива, че когато всички поводи и ремъчета бяха нагласени и стегнати, не можеше да се разбере къде свършват такъмите и къде започва конят. Впрегнат ме в сайванта, вече съм готов за тръгване. Ще излезе Теофан, по-широк отзад, отколкото в плещите, с червен пояс до подмишниците, ще прегледа такъмите, ще седне, ще оправи кафтана си, ще сложи крак в стремето, винаги ще се пошегува с нещо, ще окачи камшика, с който почти никога няма да ме шибне, ами го окачва ей тъй, за да е всичко в ред, и ще каже: „Карай!“ И като че танцувам с всяка стъпка, аз потеглям през вратата и готвачката, излязла да плисне помията, спира на прага, и мужиците, които са докарали на двора дърва, пулят очи. Излезе, поразкара ме и спре. Ще излязат лакеите, ще приближат кочияшите и ще почнат разговори. Всички чакат, понякога стоим по два-три часа при входа, от време на време се поразтъпчем, завием и пак спираме.

Най-после ще зашумят отвъд вратата, ще изтича във фрак побелелият Тихон, пуснал коремче, ще викне: „Приближавай!“ Тогава го нямаше това глупаво: „Напред!“, като че аз не зная, че се кара не назад, а напред. Теофан ще подвикне с уста. Ще приближи до входа и ще излезе князът нехайно-бързо, сякаш няма нищо удивително нито в тази шейна, нито в коня, нито в Теофан, който ще изпъне гръб и ще обтегне ръце тъй, както, струва ти се, не могат дълго да се държат, ще излезе князът с войнишката си шапка и с шинел със сива боброва яка, която закрива руменото му, с черни вежди, красиво лице, което никога не би трябвало да се закрива, ще излезе, подрънквайки със сабята, шпорите и медните търкалца отзад на галошите, стъпяйки по килима, сякаш бърза и не обръща внимание на мене и на Теофан — онова, което гледат и на което се любуват всички освен него. Теофан подвикне, аз опъна поводите и честно, ходом ние се приближим и спрем; аз погледна с едното око княза, махна с породистата си глава и тънкия перчем. Князът е в добро настроение, понякога се шегува с Теофан, Теофан му отговаря, като леко извръща красивата си глава и без да отпуска ръце, прави едва забележимо движение с поводите, което аз добре разбирам, и раз-раз-раз, все с по-широки и по-широки крачки, тръпнейки с всеки мускул и хвърляйки сняг, смесен с кал по предницата, аз карам. Тогава също тъй го нямаше днешният глупав навик да се вика: „О!“ — сякаш кочияша го боли нещо, а викаха: „Варда, пази се!“ — Варда, пази се! — вика Теофан и хората се отдръпват и спират, и извиват шии, оглеждайки красивия кон, красивия кочияш и красивия господар.

Обичах да изпреварвам добрите бегачи. Когато се случеше ние с Теофан да видим отдалеч някакъв впряг, достоен за нашите усилия, и ние, летейки като вихър, почваме полека-лека да го настигаме, аз вече хвърлям кал в гърба на шейната пред нас, изравнявам се със седналия в нея човек и пръхтя над главата му, изравнявам се със седлото, с дъгата, вече не го виждам и само чувам след себе си все повече и повече отдалечаващите се негови звуци. А князът и Теофан, и аз — ние мълчим и се преструваме, че ей тъй просто сме тръгнали по своята работа, че дори и не забелязваме ония, които настигаме из пътя си и които са тръгнали с лоши коне. Обичах аз да надгонвам, но обичах също тъй и да се срещам с добри бегачи; само един миг, звук, поглед и ние вече сме се разминали и пак летим самотно, всеки по своя път.

Заскърца портата и се чуха гласовете на Нестер и Васка.
ПЕТА НОЩ

Времето започна да се променя. Беше намръщено, заранта и роса нямаше, но беше топло и комарите се лепяха. Щом вкараха табуна в двора, конете се насъбраха около пъстрия и той така завърши своята история.

— Моят щастлив живот завърши скоро. Аз преживях тъй само две години. В края на втората зима се случи най-радостното за мене събитие и след него най-голямото ми нещастие. Това беше през Сирница, возих княза на надбягванията. Надбягваха се Атласния и Бичето. Не зная какво прави той в беседката, но зная, че излезе и заповяда на Теофан да влезе в кръга на надбягванията. Помня, въведоха ме в кръга, наредиха ме, наредиха и Атласния. Атласния караше шейна с дъга над аръшите, а аз, както си бях, в градска шейна. На завоя аз го отхвърлих встрани; приветствуваха ме и със смях, и с възторжени викове.

Когато ме изпроводиха, подир мене вървеше тълпа. Пет-шест души предлагаха на княза хиляди. Той само се смееше, като показваше белите си зъби.

— Не — казваше той, — това не е кон, а приятел, планини злато да ми давате, не го продавам. Довиждане, господа — зави той добре краката си и седна.

— Към Стожинка! — Това беше жилището на неговата любовница. И ние полетяхме. Това беше нашият последен щастлив ден.

Пристигнахме у дома й. Той я наричаше своя. А тя беше залюбила другиго и бе заминала с него. Той научи това в жилището й. Беше пет часът и той, без да ме разпряга, тръгна да я дири. Нещо, което никога не беше се случвало: шибаха ме с камшик и ме караха да препускам. За първи път се препънах и ми стана съвестно, и исках да поправя грешката си, но изведнъж чух князът да крещи с глас, който сякаш не беше неговия: „Карай!“ И камшикът изплющя и ме шибна и аз се засилих и ударих единия си крак в желязото на предницата. Настигнахме я след двадесет и пет версти. Аз го докарах, но треперех цяла нощ и нищо не можех да ям. На заранта ми дадоха вода. Аз пих и навеки престанах да бъда онзи кон, който бях. Аз боледувах, мъчиха ме и ме осакатяваха — или както казват хората, лекуваха ме. Окапаха ми копитата, явиха се отоци и краката ми се изкривиха, гърдите не се виждаха и се появи обща отпадналост и слабост. Продадоха ме на един джамбазин. Той ме хранеше с моркови и с нещо друго и направи от мене нещо, което никак не приличаше на мене, но което можеше да измами несведущия. Нямах вече сили, не можех да тегля нищо. Освен това джамбазинът ме мъчеше много: щом дойдеха купувачи, той влизаше в конюшнята при мене и започваше да ме шиба с един отвратителен камшик и да ме плаши тъй, че ме докарваше до лудост. После изтриваше белезите от камшика и ме изкарваше. От джамбазина ме купи една бабичка. Тя отиваше постоянно с кола до манастира „Свети Николай Чудотворец“ и биеше кочияша. Кочияшът плачеше при моите ясли. И тогава аз научих, че сълзите имат приятен солен вкус. После бабичката умря. Нейният управител ме закара на село и ме продаде на един манифактурист, после преядох пшеница и заболях още по-лошо. Продадоха ме на един мужик. При него орях, почти нищо не ядях и ми нараниха крака с палешник. Пак боледувах. Един циганин ме взе в замяна. Той ме мъчеше ужасно и най-после ме продаде на тукашния управител. И ето ме сега тук.

Всички мълчаха. Започна да капе дъжд.
Като се връщаше дома следната вечер, табунът се сблъска с господаря и с един негов гост. Жулдиба, приближавайки към къщи, погледна отстрани две мъжки фигури: единият беше младият господар със сламена шапка, другият — висок, дебел, подпухнал военен. Старата кобила ги изгледа под око и като сви уши, мина покрай него; останалите — младежта — се подплашиха, обърнаха се, особено когато господарят и гостът нарочно влязоха сред конете, като си показваха нещо един на друг и разговаряха.

— Ето тази купих от Воейков — сивата с тъмните петна — каза господарят.

— А тази младата черна кобилка с белите крака коя е, бива си я — каза гостът. Те изредиха много коне, като ги подгонваха и спираха. Забелязаха и кафявата кобилка.

— Тя ми остана породиста от хреновските ездитни коне — каза господарят.

Те не можаха да разгледат всички коне тъй, както вървяха. Господарят викна на Нестер и старецът, като блъскаше припряно с токовете си по хълбоците на пъстрия кон, изтича в тръс напред. Пъстрият се поклащаше, накуцваше с единия крак, но тичаше тъй, че беше явно: той в никакъв случай не би възроптал, дори ако му заповядаха да тича тъй, колкото сили има, накрай света. Той дори беше готов да се впусне галоп и дори се опита с десния крак.

— Ето, смело мога да кажа, по-добър кон от тази кобила няма в цяла Русия — каза господарят, като посочваше една от кобилите. Гостенинът я похвали. Господарят се раздвижи развълнувано, потичваше, показваше и разказваше за историята и произхода на всеки кон. На гостенина очевидно му беше досадно да слуша домакина и той измисляше въпроси, за да дава вид, че се интересува от това.

— Да, да — казваше той разсеяно.

— Ти погледни — казваше домакинът, без да отговаря, — погледни само краката й… Скъпо я взех, но вече нейното двегодишно конче влезе в работа.

— Добре ли върви? — каза гостенинът.

Така изредиха почти всички коне и повече нямаше какво да се показва. И те млъкнаха.

— Е, да вървим ли?

— Да вървим. — Те тръгнаха към вратата. Гостът се радваше, че показването на конете свърши и че ще идат в къщи, където може да се похапне, да се пийне, да се пуши, и явно стана по-весел. Като мина край Нестер, който, яхнал пъстрия, очакваше още заповеди, гостът плесна с голямата си тлъста ръка задницата на пъстрия.

— Виж какъв е шарен! — каза той. — Също такъв пъстър кон имах, помниш ли, аз съм ти разказвал.

Домакинът чу, че става дума не за неговите коне, и не слушаше, а като се извръщаше, продължаваше да гледа табуна.

Изведнъж съвсем близо до ухото му се чу глупаво, слабо, старческо цвилене. Зацвили пъстрият кон, но не продължи, а сякаш се засрами и млъкна. Нито гостът, нито домакинът обърнаха внимание на това цвилене и се прибраха в къщи. Холстомер бе познал в подпухналия старец своя любим господар, някогашния блестящ богаташ-красавец Серпуховски.
И да си спомнеше Холстомер още нещо тази нощ, Васка го разсея. Метна му чула и препусна, до заранта го държа пред вратата на една кръчма редом с един мужишки кон. Те се близаха. На заранта той тръгна с табуна и непрекъснато се чешеше.

„Нещо страшно много ме сърби“ — мислеше той.

Минаха пет дни. Извикаха конския доктор. Той с радост каза:

— Краста. Позволете да го предадем на циганите.

— Защо? Заколете го, още днес да го няма.

Тихо, ясно утро. Табунът тръгна към полето. Холстомер остана. Дойде някакъв чуден човек, мършав, черен, мръсен, в опръскан с нещо черен кафтан. Това беше кожодер. Той не го погледна, хвана повода на оглавника, метнат на Холстомер, и го поведе. Холстомер тръгна спокойно, без да се оглежда, тътрейки както винаги крака и повличайки със задните си крака слама. Като излезе от вратата, той понечи да тръгне към кладенеца, но кожодерът каза: — Няма защо.

Кожодерът и Васка, който вървеше отзад, стигнаха до долчинката зад тухления сайвант и сякаш на това най-обикновено място имаше нещо особено, спряха и кожодерът, като даде повода на Васка, свали кафтана, запретна ръкави, извади от ботуша си нож и брус, започна да точи ножа. Конят посегна към повода, искаше от досада да го подъвче, но беше далече, той въздъхна и затвори очи. Бърната му увисна, откриха се разядените жълти зъби и той почна да се унася в дрямка под звуците на наточвания нож. Само болният му, отекъл и отместен встрани крак потръпваше. Изведнъж почувствува, че го хващат за челюстите и вдигат главата му нагоре. Той отвори очи. Две кучета имаше пред него. Едното душеше по посока на кожодера, другото бе седнало и гледаше коня, сякаш чакаше нещо тъкмо от него. Конят ги погледна и започна да трие скулата си о ръката, която го държеше.

„Сигурно искат да ме лекуват — помисли той. — Нека!“

И наистина той усети, че нещо направиха с гърлото му. Заболя го, той трепна, мръдна с единия крак, но се задържа и зачака какво ще стане по-нататък. По-нататък стана туй, че нещо течно се разля на голяма струя по шията и гърдите му. Той въздъхна дълбоко. И му стана много по-леко. Падна цялата тежест на неговия живот. Той затвори очи и започна да навежда глава — никой не я държеше. После започна да навежда шията, после краката затрепераха, олюля се цялото му тяло. Той не толкова се уплаши, колкото се учуди. Всичко стана тъй ново. Той се учуди, понечи да скочи напред, нагоре. Но вместо това краката му, щом мръднаха, се заплетоха, той се наклони на една страна и като поиска да пристъпи, залитна напред и се строполи на лявата си страна. Кожодерът почака, докато престанат гърчовете, отпъди кучетата, които се бяха приближили, и после, като хвана единия крак, обърна коня по гръб и заповяда на Васка да държи крака, започна да го дере.

— Добър кон беше — каза Васка.

— Ако беше по-охранен, кожата щеше да е хубава — каза кожодерът.





Вечерта табунът се връщаше от хълма и ония, които вървяха от лявата страна, виждаха долу нещо червено, около което се суетяха кучета и прехвърчаха врани и ястреби. Едно куче, опряло крака в мършата, клатеше глава и късаше шумно онова, което беше захапало. Кафявата кобилка спря, протегна глава я шия и дълго вдишва дълбоко въздуха. Насила я прогониха.





Призори, в един дол сред старата гора, в залесената низина на една полянка радостно виеха едроглави вълчета. Бяха пет: четири почти еднакви, а едното мъничко, с глава по-голяма от туловището. Мършава залиняла вълчица, влачейки по земята пълен корем с увиснали бозки, излезе из храсталаците и седна срещу вълчетата. Вълчетата се наредиха в полукръг насреща й. Тя се приближи към най-малкото и като сви коляното и изви муцуната си надолу, направи няколко конвулсивни движения и отваряйки зъбестата си уста, напъна се и избълва един голям къс конско месо. По-големите вълчета насочиха муцунки към нея, но тя пристъпи застрашително към тях и предостави цялото парче на малкото. Малкото, като че се сърдеше, привлече с ръмжене месото към себе си и започна да ръфа. По същия начин вълчицата избълва и на второто, и на третото, и на всичките пет и тогава легна насреща им да си почине.

След една неделя край тухления сайвант се търкаляха само един голям череп и две бедрени кости, всичко останало беше разнесено. През лятото един мужик, който събираше кости, отнесе и тия кости и черепа и ги употреби за работа.





Мъртвото тяло на Серпуховски, което ходеше по света, ядеше и пиеше, прибраха в земята много по-късно. Нито кожата, нито месото, нито костите му бяха годни за нещо. А както вече от двадесет години неговото разхождащо се по света мъртво тяло беше голяма тежест за всички, тъй и прибирането на това тяло в земята беше само едно излишно затруднение за хората. Отдавна вече той никому не беше нужен, отдавна вече на всички беше в тежест, но все пак мъртвите, които погребват мъртви, намериха за нужно да облекат това подпухнало тяло, което веднага започна да се разлага, в хубав мундир, в хубави ботуши, да го положат в нов, хубав ковчег, с нови пискюли в четирите ъгли, после да сложат този нов ковчег в друг, оловен, и да го закарат в Москва, и там да разкопаят отдавнашни чужди кости, и тъкмо там да скрият това разлагащо се, гъмжащо от червеи тяло в нов мундир и лъснати ботуши и да затрупат всичко с пръст.
Край

разказът е със съкращения.