Зеленият граф
                                               Айрис Радиш

Преди сто години умря Лев Толстой. Той беше не само писател, но и отшелник, пацифист, пророк, анархист и първият еко-аристократ. Светът, какъвто той го искаше, би бил хубав, но трудно поносим.

На 10 ноември 1910 г. около 5 часа сутринта графът оседлал конете. Краят приближавал и той искал най-накрая да живее така, както го описвал в книгите си: скромно, сред полето, с лице обърнато към вятъра и безкрайността, без цел, без честолюбие, отдаден на бога. Ние знаем от многото филми, книги и съобщения, че той, отдавна обожаваната звезда на световната литература, не стигнал далеч. На гара Астапово го съборила треска и бил настанен в къщурката на началника на гарата. Пристигнали синовете и дъщерите му, пиели с руските репортери и зяпачи в кръчмата на гарата. Съпругата му пристигнала с извънреден влак. До смъртния му одър се стигало лесно.
Толстой презирал железницата както и всяко друго техническо изобретение. Веднъж казал, че тя се отнасяла към пътуването както бардакът към любовта. Тя била толкова удобна, колкото и безчовечна, убийствена и еднообразна. Човек, считал той, трябва да ходи пеша, бос или със собственоръчно изработени ботуши. Но всичко това не му било от полза. Той починал на 20 ноември близо до релсите, в хватката на железопътната мрежа, почти пред обектива на камерата. Вечерта преди смъртта си, казват, че се посъвзел и извикал високо: “Отивам някъде, където никой няма да ме притеснява. Оставете ме на спокойствие.” Но никой не го послушал.
Тази смърт е легендарна. За нея се разказва като за последния опит за бягство на един гневен възрастен мъж, който презирал света около себе си заради манията за власт
и жаждата за удобства. И който на най-последната отсечка от своя жизнен път накрая успял да напусне прокълнатото имение в Ясна поляна и да открие онази простота, към която цял живот се стремил. Но това е разкрасяване на тази широко отразена в медиите смърт. Тя дори преиначава голямата драма в неговия живот: Той искал да бъде дърво, а бил граф. Той искал да се уповава на божието слово, а бил писател. Искал да спре влака на модернизацията, а издъхнал в една от нейните канцеларии.
Днес ние почти сме забравили този Толстой – първият световноизвестен отшелник от модерната цивилизация. Четем “Война и мир” и “Ана Каренина”, но неговите безбройни религиозни и обществено-критически съчинения, които в немското издание на издателство „Ойген Дидерих” обхващат цели 14 тома, са почти непознати. Романистът е безсмъртен, а пророкът, към когото около 1900 г. се стичали поклонници от всички краища на света, е пропаднал в забрава.
При това, десетилетия наред, със своята руска рубашка и собственоръчно направени ботуши, той стоял на кръстопътя, на който историята поела към модерната индустрия, а той я заклевал да смени посоката на движение в последната секунда. Но понеже историята не се впечатлила и се понесла с възможно най-висока скорост в нежеланата от графа посока, световният гуру станал достоен за любов чудак, който по-добре да бе останал при своето доходно основно занимание, белетристиката. Ала днес, когато светът е станал изцяло такъв, какъвто той не го искал, Толстой е – според това, как се съпоставят загубите и ползите от това развитие – или изключително актуален или както никога безнадеждно остарял.
Как би изглеждал светът, ако се бе вслушал в Толстой? Вероятно по-тих, по-щадящ околната среда и по-богобоязлив. В Щутгарт нямаше да има гара, а в Горлебен – депо за радиоактивни отпадъци. Нямаше да има магистрали и Вагнерови фестивали. Нямаше да има кланици и балсами за средно дълга руса коса. Нямаше да има спад на раждаемостта и пълномощници на жените. А вместо това щеше да има обширни гори, ниви, ливади и поляни. Мъжете щяха да изхранват своите семейства с плодовете на собствения си труд. Жените щяха да раждат възможно най-много деца (млада жена, която не може да роди дете, графът считал за безплодна земя, на която е хвърлен чакъл). Ние щяхме да се обличаме в къси овчи кожи, плъстени ботуши, панталон и риза. Нямаше да сме водени от собствените си нужди и значимост, а от любов към истината и към ближния. С други думи: в наши дни едва ли бихме понесли света на Толстой.
И все пак, окончателната присъда на литературната история, че Толстой е бил изключителен писател, но слаб мислител, е погрешна. Напротив, много даже си струва днес да вземем насериозно неговите аграрно-анархистични мечти за един християнски социализъм, най-малко в удобната област на книгоиздаването и вестниците. Особено след отвръщането му от литературата и обръщането му към спасяването на света - той бил тогава на 49 години и току-що бил завършил романа “Ана Каренина” – за тези мечти той пожертвал по-голямата част от литературния си талант и по-малката част от своята собственост. За огромно нещастие на загрижената за наследството и привикналата към определен стандарт на живот негова съпруга.
Радикалното превръщане на графа в християнски анархист става през последните десетилетия на царизма. Крепостничеството било премахнато от близо десет години. Феодалният и патриархален свят от младостта на Толстой бил вече изчезнал. Славянофилите и реакционерите (Ленин и влиятелния съветски биограф на Толстой, Виктор Шкловски причислили дивия граф към този лагер) искали да консервират старата селска Русия. Либералите и социалистите заложили на индустриализацията. Но Толстой бил против всички. Против славянофилите заради тяхната смиреност пред църквата и верността им към държавата, против социалистите заради вярата им в прогреса. Той не се доверявал на никой голям исторически строеж и бил първият, който казал това, което по-късно движението за реформа на живота от 20-ти век много пъти и не без определено дълготрайно въздействие дословно повтаря: Трябва да промениш живота си, ако искаш да промениш света.
Хубавият живот – а днес той е разглезеното пеленаче в бял халат на “wellness”-индустрията, бил за Толстой прост, умерен и селски. Открай време Толстой предпочитал непретенциозния и независим селски начин на живот пред интригите и грижите за общественото положение в града. Който искал, можел да прочете това в неговите романи. Ала през втората половина от живота му, изказаните чрез романите възгледи, вече нямали значение за него. Оттогава той считал литературата за едно ненужно огледало на един ненужен живот. Само още един път по-късно той се обърнал към тази машина за привидности и написал по “стария маниер” бестселъра “Възкресение”, за да подпомогне заминаването за Канада на една истинска християнска секта. Иначе той предпочитал да мисли само със сърцето, да работи на полето, да преподава на децата в неговото селско училище и да търси бога в душата си.
Една съвсем проста, но силно експлозивна мисъл, довела Толстой до беда, алармирала царските служби по цензурата и накарала православната църква да отлъчи световноизвестния аристократ. Същността на тази мисъл е, планинската проповед на Христос да бъде приложена дословно в живота, което щяло да доведе до извода, че този живот няма да издържи при пряк сблъсък с истинските християнски текстове. Нужна била само способност за детински точен прочит. А той щял да покаже несъмнено, че нито държавата, нито нейните съдилища, нито нейните бирници, нито нейната войска, не били в съответствие със заповедите на планинската проповед. Техниката на художествено-наивно разобличение Толстой бил изпробвал докрай преди това в своите романи. Така че това бил бунт от духа на литературата, който за една нощ направил световноизвестния автор държавен враг и божи глупак.
Забранените съчинения, в които Толстой (след обрата срещу равните нему) убеждавал селяните, получили широк отклик. Той настоятелно заклевал своите читатели да не напускат земята, дворовете и нивите, да не предават истинското селско стопанство и да не приемат никаква “привидна работа” в градовете, за да произвеждат неща, от които никой наистина не се нуждае. Рай и ад, истина и лъжа, естествено и изкуствено, природно и неприродно – според това разписание на Русо – той нахвърлял една обстойна и обхващаща всички области на живота критика на културата. Противоречието между привидното и действителното богатство и до днес е един неразрешим парадокс на високо задлъжнелите богати държави и на техните вечно недоволни богати поданици. За Толстой това противоречие било въпросът на века и си струвало да жертва труда на половината си писателски живот.
Той със сигурност все още ни се сърди, че не сме се вслушали в неговите думи и вместо да се доверим на дърветата, тревата и земята, сме се доверили на икономиката с нейните безкрайни продуктови линии и виртуални финансови пакети. Трудно можем да намерим извинение за това. Но ако ни писне от удобния ад на нашия привиден трудов живот, можем да намерим малко утеха и свеж въздух при зеления граф Толстой.
                                                                                  превод за блога:Б.Иванова

  Статията е от немският в-к "Die Zeit"-11.2010г.