Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2011 08:44 - Блестящо философско изследване на непознаваемото-без дума за разума и толстоизма
Автор: tolstoist Категория: Политика   
Прочетен: 1199 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 21.09.2011 23:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Мистичните корени на руската религиозна философия
Дата: 27 01 2005 в 15:44 BG
Тема: Статии и есета


Михаил Мънзов(1970-1999г.)-Дълбок поклон пред паметта му от мен-простия работник-толстоист
(Един блестящ, но измамен от обществото български дух и трагично загинал като всеки искрено търсещ истината.Как е пропилял философския си дар за празни неразумни теории.Да бе открил Лев Толстой -би бил безценен със ума,искреността и морала си.)
 
За да разберем по-добре дадена философия и по един съкровен начин да вникнем в нейните дълбоки основания, трябва да сме запознати с тези извори, които имат фундаментално значение за нейното формиране. При всички положения тук се нуждаем от изричната забележка, че не е толкова важно да се разглеждат самите влияния върху дадено философско мислене, а те да служат единствено за по-пълното обосноваване на базиращия се върху тях светоглед. Цялата немска мистика, особено в лицето на Майстер Екхарт, Якоб Бьоме и дълбокия немски идеализъм, оказват голямо въздействие върху формирането на руската религиозна философия. В последната ние не можем да разграничим философия и те са толкова сплетени, че всички проблемни разглеждания обхващат едновременно и двете страни.

Християнският догмат за Сина Божи, като въплътил се Логос, прозира навсякъде в произведенията на великите руски мислители. Според този догмат Синът Божий, като въплътил се Логос, по своята божествена природа остава единосъщен на Бога - Отца и на Светия Дух, а по своята човешка природа е единосъщен с тварния свят. Този догмат, наред с творенията на великите немски мистици и философията на немския идеализъм, оказват съществено влияние върху формирането на това явление, наречено руска "философстваща теология" или "теологична философия" - философия, търсеща и целяща да разкрие "първозданните и изначално съкровени основи и корени на духа, начините на преобразяването на света и човека, както и преодоляването на обективациите на света посредством освещаващите духа действия на Логоса върху света и човека. Логосът преобразява, но и човекът ще бъде спасен, когато придобие "битието во Христа", според думите на апостол Павел. Тези въпроси биват философски разработени в много произведения на руските философи. Последните въстават срещу заплахите човекът и неговото съществуване да се превърнат в масово и безлично обективиране, което обективиране да разруши личността и духовността на човешкото битие. Философията на истинския идеализъм търси условието, при което се реализира обектността изобщо, като условията на обектността не са самите обекти, а това, което поражда възможността за обект, без да имаме обективиране и обект в традиционния смисъл на думата. Може ли субектът в своето познание да бъде обективиран, възможна ли е обективацията на субекта или субектът сам в своето субективно познание познава? Този въпрос можем да формулираме и по следния начин: възможна ли е субективация на обекта без обекта? Това, което най-много заплашва човешкото съществуване в новото време, е именно безкрайният стремеж към обективиране. Самият дух бива обективиран и ние не го познаваме в неговите изначални основания, а в обективациите си за него. Срещу това обективиране въстава и руската екзистенциална философия. Фридрих Болнов смята, че човечността в новото време е заплашена от три основни фактора:
1) неудържимият стремеж към успех,
2) разтварянето на отделното в масовото и
3) деградацията на човека и неговото превръщане в обикновен обект.
Срещу тези заплахи надигат глас автори като Вл. Соловьов, С. Булгаков, Е. Трубецкой, С. Франк, П. Флоренски и др.

Според Бердяев разтварянето на личността в масата и пълното обективиране на човешкото съществуване води до загубата на духа и духовността и до лично неповторимата душевност. Какво обаче той разбира под обективност и в какъв смисъл трябва да се разбира тя - това е въпрос, който ще бъде изяснен на съответното място в настоящото изложение. Ние не можем да разкрием реалността на духа, ако го схващаме като един от обектите в света. Това ще бъде само състоянието на падението на човешкото екзистиране и никога духът не може да бъде схващан като обект или каквато и да е обективация и обективност. Винаги се стремим да рационализираме, а за едно дълбинно и изначално схващане на духа се нуждаем от едно мистично и преобразено разбиране на самата първооснова на живота и духа.

Въпросът за "обожението" на човешката природа, за преображението на реалността, вечното и временното битие, за явяване на София в творението, въпросът за изначалното съществуване на духа и смисъла на историята в света; стремежите за една есхатологическа метафизика и основанията на една теодицея, за Словото, Логоса и спасението; преображението, сътворението и есхатологическите проекции на мирозданието; за създаването на една нова онтология, тръгваща от Хайдегер и развита по друг начин от Н. Бердяев и С. Булгаков - една онтология на нищото, но не с изходните разработки на Хайдегер, който трансцендира нищото (той също изхожда от мистичната линия на Средновековието), а с изначалните основания на Я. Бьоме, който онтологизира нищото - всички тези въпроси ще намерят по-задълбоченото си разкритие, когато сме запознати с великите мистици, от които черпи идеи Н. Бердяев. Занимавайки се с проблемите на Божественото нищо, имаме за цел да застъпим и всички фундаментално свързани с мистиката философско-теологични учения - за парадоксалната и есхатологичната етика, философията на троичността, за непостижимото и светинята, както и дълбоките проблеми на София и нейните разкрития. Божественото нищо ни разкрива единството на праосновата - то ни дава всички изначални и основополагащи безднени изблици на духовността. Точно нищото е креативното сътворение на вещите, като пробивът в битието е новото потъване в нищото. Тайната е тази, че самото нищо пробива и нахлува в нищото. Учението на Бьоме за "безосновността" е вечното самопораждане на Бога вътре в себе си, това е ирационалната част на Бога преди самия него, неизреченото и неизречимото нищо, съществуващо до Бога, дава загубената от човека във времето изначална свобода. Въпросите на новата метафизика прерастват във въпроси за свободата и преображението на човешкия дух, за парадоксална и есхатологична етика, третираща злото в човешката природа, както и за творческия акт на Бога във вечността и творчеството на човешката свобода във времето. Да се единиш с основата, означава да придобиеш изначалното състояние на духа и да преобразиш отново човешката природа в тайните на Логоса, безднеността и единната вездесъщност. Човешкият дух разкрива бездната на Божественото и пълнотата на неговото съдържание се осъществява като една есхатологическа пълнота на човешкото битие. В Логоса според Булгаков Бог дава своето Слово в себе си и вън от себе си, защото Бог е дух и Логос. Божественият Логос не унищожава човечността у човека, а той я разкрива, преобразявайки я.

Обожението на човешката природа се осъществява в прорязването на временното съществуване от вечността, в новия еон, който обхваща всички периоди на времето. Бердяев и Булгаков задават поставения от Паул Тилих въпрос: къде е връзката на вечността с времето и неговите модуси? Вечността, от една страна, е вечното присъствие, а от друга, е вечното разкриване във времето на временното, което придобива божествена вечност в лицето на Единородно и изначално родения Божи Син и неговото Логосно изявяване и въплъщение. Защото Синът Божи е Логосът на битието, но и структурата на реалността в есхатологическо и времево измерение. От Богочовешката реалност можем да прозрем в същността на всяко съществуващо, в субстанциалността на неговото битие, при което ипостасността се разкрива като многоизмерност на самото битие. Битието не може да бъде обект на мисълта, защото още според Хераклит самото битие е Логосност на битието. Именно основите на духа ("Seelengrund") са мястото за съприкосновението с Божественото. Чрез мистичните озарения от Божественото нищо, от безосновността на Бьоме и от божеството в Бога преди Бога според Бердяев се реализира троичният Бог. Той пише: "... последната тайна се разкрива в субекта, а не в обектността. Това е и тайната на разгръщането на всичко в духа. Германската мистика учи за "основанието на душата" като място за съприкосновението с Божественото. Но тази основа за душата надминава всички наши понятия за света. Мистическият опит е изход от категориите на света, изход от всяка обективация, изход от всичко, към което можем да привнесем понятие" [1] Духовността не допуска никаква обективация и никаква рационализация, защото тайните на духа и неговите преображения са отвъд всички рационализиращи обективации на разума, те са в духовните виждания и прозрения, реализиращи се в изначално духовния мистичен опит.

В руската философия въпросът за духа и неговите първоначални основания се допълва и с въпроса за Бога, обожението на човешката същност. Смисълът на живота се превръща във въпрос за разкриването на Бога в света и есхатологическите проекции на богочовешките реалности.

Човек ще търси висшето Богоявление, за да се спаси от всички следствия на обективирания свят - пустотата и безсмислието, гнета и угнетението от смъртта. Е. Трубецкой пише: "В края на краищата въпросът за смисъла е въпрос за това, може ли пълнотата на неумиращия, съвършен, вечен живот да се роди от най-крайното и пределно страдание? Може ли кръстът - символ на смъртта, да стане източник и смисъл на живота? Вижда се, че този въпрос за всесилния и всепобеждаващ смисъл е въпрос за Бога. Бог като жизнена пълнота е основното предположение на всеки живот" [2]. Така човек получава тайната на Богоосиновлението, което има основанието си в Боговъплъщението на Логоса в човешка плът. От тук проблемите на една есхатологична метафизика и проблемите, свързани с Божественото нищо и неговите антиномии, се превръщат във въпроси на една парадоксална и антиномична етика, във въпроси за Логоса и неговите прояви в творението, във философско-теологичния въпрос как Словото, Божията Премъдрост, София, се разкрива в тварното битие, за да може то да бъде преобразено чрез Богосиновството на човешката природа. Пътят през всяка една очевидност минава през зова на трансцендентното, което се разкрива в своята Логосност, за да се осъществи като Логосност на битието в идеирането на Логоса. Този път на очевидността според Илин е пътят, по който Логосът се разкрива, за да преобрази и обнови човешката природа. Във вечността има един безкраен теогоничен процес, едно вечно самопораждане на Бога и процесът на сътворението продължава вечно във времето. Преобразяването на човешката същност е акт на вечността във времето и непрекъснатото себесътворение на Логоса в духовната ликовост. В какво обаче собствено се корени преобразяването на човешката същност и обожението на човешката природа? Ако онтологически схванем Бога и като Божественото нищо, но и като тайнство на троичността, то той би бил изцяло трансцендентност на всичко съществуващо под формата на тварно битие. Говорейки с езика на П. Тилих, отговорът на този въпрос би се коренил в това, че Логосът, Словото е станало плът и се е въплътило. Н. Лоский пише: "Интимното общение на тварите с Бога, фактически несъмнено, остава неразрешима за нашия ум загадка без учението за това, че Второто Лице на Св. Троица, Логосът, встъпва в сътворения чрез него свят, усвоявайки в допълнение към Своята божествена природа природата на човека и приемайки живо участие в живота на света като Богочовек" [3].

Н. Бердяев се занимава непрекъснато с тези проблеми. Той ги разработва в "Дух и реалност. Основи на богочовешката духовност", във "Философия на свободния дух. Проблематика и апология на християнството", "Екзистенциална диалектика на Божественото и човешкото". Е. Трубецкой и С. Булгаков разработват философията на троичността, въпросите за тварното битие и София, разкриването на Логосността като структура на битието. Н. Лоский разработва една персоналистическа теодицея; от гледна точка на смисъла на живота, една теодицея разработва и Е. Трубецкой. С. Франк разработва философията на непостижимото, където разглежда абсолютното и святото. Вл. Соловьов, П. Флоренски и С. Булгаков разработват многоаспектните учения на София и нейните изяви.

От догмата за троичността и от идеята за Въплъщението на Логоса, както и от разработването на въпросите за софийността и спасението, произлизат философските идеи на руските мислители в областта на етиката, метафизиката, историята и есхатологическите й значения. Тайната на троичността, предвечното Божествено раждане на Сина от Отца дава това, което се опитва да направи трансценденталната философия - именно анихилирането на вечното разделение на субект и обект. Раждането на Сина е акт на субстанциалност на самото битие. Тази субстанциалност от своя страна се разкрива като същностното основание в образа на тварното човешко битие. Така се извършва преображението на реалността и "обожението" на човешката природа. Това е общата съдба на битието с Логоса и София. С. Булгаков казва, че битието има по този начин неразделната си връзка с Логоса на битието, където ипостасът на всичко съществуващо се свързва с идеалния образ на съществуването [4]. Идеята се идеира чрез Логоса в структурите на действителността и тъй като идеята в платоновия идеализъм има две основни определения: тя е битействаща и същностна, то чрез идеирането на идеята в Логоса се схваща същностното задаване на всяка форма на действителността. Тук субстанциалността е като акт на озаряване на битието и ипостасността като многомерност на самото битие.

Темата за Божественото нищо е една от най-трудните и сложните във философията и теологията. Това произлиза от факта, че на Божественото нищо се дават най-различни тълкувания, както и се набелязва огромен спектър от наситени смислови значения относно начина на неговото разбиране. Основният въпрос ще бъде този: как и по какъв начин да разбираме проблема за нищото - дали като отсъствие на битие изобщо, т. е. като едно небитие на съществуващото или като битейната основа на битието на всяко съществуващо? Дали това е чистото не (on в смисъла на едно формално утвърждение на несъществуващото), или on в смисъла на непълната оформеност, неопределеност, на това, което още не е станало? Божественото нищо трябва да се схваща като израз на отрицание за възможност да определим, нищото изключва всякакви обекти и анихилира всички порочни следствия на обективността. Нищото е интелигибилното помислено на мисълта и то се явява възможното условие за реализирането на предметността и с това е едно битие и то не само битие, но и основата на това битие. По този начин самото битие е основата за битие. За Парменид несъществуващото няма битие и не е обект за познание, но това още не означава, че самото небитие няма изворите си в битието. Предвид сложността на проблема Булгаков казва, че е необходима голяма съсредоточеност и внимание при анализа на проблема за Божественото нищо, понеже то се явява основа на религиозния мироглед. Този проблем може да се разреши само антиномически: нищото или небитието не е небитието, но е битейната основа във възможността да има битие всяко едно съществуващо. За Платон небитието значи другото битие и с това се издига онтологическият характер на нищото. Според християнските догми Бог сътворява света от нищото, това дава антиномичната неразрешимост на проблема за Божественото нищо, защото така Бог твори от своята собствена същност. Как да се разбира това творение на Бога из собствената му същност?

Абсолютното нищо е пълното нещо за мисълта и съзнанието (сравни Дънс Скот). С. Булгаков разсъждава така: "Бог сътворил света или по-точно, твори го в предвечен, извънвременен акт, светът е творение Божие. Значи ли това, че светът е Бог или битието на света е модус на Божественото битие? Не, това означава именно противоположното: "Творецът пребивава трансцендентен на творението, защото иначе това не ще бъде Негово творение, но собственото Му естество или природа" [5]. Щом обаче светът е сътворен от собственото битие на Бога, то самият той не се ли превръща в творението? Ако едната антиномия гласи, че абсолютното битие първополага в себе си тварното битие, като не изгубва нищо от своята абсолютност, при което Бог, бидейки своята собствена същност, не се смесва с тварността, а последната остава относителна, то следващата, относно тварността, би гласяла: Бог твори чрез своята същност посредством извън-Божествеността в самия себе си, с думите на Булгаков - извън-Божестве-ното в Божеството, относителното в абсолютното. В Божественото имаме бездненост, глъбинна неразкритост, Бог е бездненост, безосновност (Deus implicitas според Шелинг). Божеството в Бога е изконната и първоначална неизречимост, неименуемост, Божественото нищо в тварното възприемане и осмисляне. Нищото, безднената безосновност в Бога става основата на тварното битие и е основата на самия Бог в творението. В своята безднена трансцендентност Бог сътворява тварното битие, но самият Бог никога не може да се разтвори в тварността на битието, защото неговата битейна основа е битейната основа на своята собствена същност, а творението се сътворява от безосновността на безднено-бездънната глъбина в самия Бог. Щом светът е божие творение, то с това се установява, че той не е причина сам на себе си, а има източник на своето битие извън себе си, в Бога; в същото време не можем да кажем, че Бог е причина на света, защото това означава абсолютното да превърнем в относително, да положим трансцендентното в непрекъснатия причинно-следствен ред [6]. Тъй като Бог е Абсолютното, Той не се нуждае от света и е свободен от него и в този смисъл не е причина на света, а негова основа.

В това се корени въпросът за изначалната свобода, за произхода на доброто и злото и тяхната възможност преди Бога. Целият Богочовешки процес е едно разкритие на нищото в творението, от което нищо е самото творение. Тъй като нищото е безосновност и бездънност (Urgrund, Abgrund), независимото в Бога от Бога начало, от него развиваме проблемите за крайността на тварите, възможността за доброто и злото, за пред-Божествено съществуващата онтична и изначална свобода, апориите за произхода на злото и човешката свобода. Според Екхарт Бог е освободен от всички крайни предикати и битието на тварното преди сътворението е аксиологично-прототипно в Бога. Така нищото е "етостта", "е-то" на всяко битие. Самото "е" на битието е неизвестно, то е ирационалното и трансцендентното, което се разкрива само в бездненото незнание, в онтичното незнание, даващо корена и тайната на онтологичната "нищовост". Хайдегерианската идея за нищото като граница за битието се основава на Екхартовите мисли - нищото е основа, на която се покои съществуващото, и бездна, в която същата тази основа изчезва. Самият Бог изчезва в своята собствена бездненост, за да се породи отново в изначалността на своето собствено пред-основание.

Според Булгаков антиномията на тварността е по-нататъшно развитие на антиномията за Абсолютното и относителното и техните отношения помежду им. Отношенията на Бога към света получават двустранен характер - низхождане за Божеството и възхождане на тварта. В последното се осъществява "обожението" на човешката природа и собственото преображение на действителността в трансценденталните глъбини на духа и на основата на всяка една душевностна изява на изначалните трансцендентни и безднени основания на духа. По този начин се разрешава втората част на въпроса за нищото - по какъв начин нищото преминава в нещо, бидейки отново изначалното по себе си нищо. Когато схванем нищото онтологично, то с това го разбираме по един креативен начин - с положителните съдържания не в другото, а в самото себе си. Нищото е както бездната на Божественото, така и пълнотата на неговото съдържание. Точно така се разбира мистическият израз, че едносъщността с основата е "пробив" към потъването в нищото, но този пробив в нищовото потапяне е битейната основа на всяко битие в своето съществуване.

Бездната на битието е изначалният битеен зов в новото потъване към онтологичната битейност на нищото. Антиномиите на нищото се превръщат в антиномии на самото битие: първата - че битието и мисленето са едно и също, но битието никога не може да съществува в мисълта, като трансценденталните условия не са условия на битието, а се превръщат в такива на значение. По този начин въпросът за нищото става въпрос на самото битие и в проблем за условията му, които от своя страна стават условия на значения. Какво обозначава Божественото нищо като нещо: "Божественото нищо като нещо обозначава изначалното, основано в неговата неподвижна глъбина и бездна битие, в неговото ноуменално единство, божествената първооснова. В отношение към това нищо е всяко битие: дали е Божествено или световно и човешко, е вече някое нещо: в нищото възниква нещото, vom Nichts zu Ichts или zu Etwas, според израза на Як. Бьоме"[7]. Това за Булгаков е меоналната тема, от която извира битието и всяка светлина. Божественото нищо е именно такава меонална нощ на небитие и неразличеност, безформеност и аморфност, но заедно с това и първооснова на битието (Grund или Ungrund на немските мистици)."[8] С това се разкрива цялата тайна на сътворението, според което земята представлява една бездна, един бушуващ хаос и чрез божия Дух този хаос се съгрява и животвори с жизнени сили, това е Божественото Слово, което се изрича като Предвечен Логос на битието. За Булгаков нищото е начален момент в диалектиката на битието, то е неизявеността му, но намиращо се в собственото екзистиране на битието. Така нищото "е", битието и небитието в нищото са определения на самото нищо като битие. Той сравнява нищото и Хегеловата диалектика на битието: "Божественото нищо от себе си представлява аналогия на меоналното Nichts, с което започва диалектиката на битието в "Логиката" на Хегел. В нищото се ражда всичко, и в този смисъл то е всичко в неговото единство, ражда се не само светът, но и Бог, защото и Бог тук се ражда в нищото и из нищото, неговото битие също е особен вид битие, съотносителен на битието на света, съ-битие в света.

При такова разбиране Бог не е още това последно, отвъд което не може да се проникне, напротив, може, а затова и трябва да преминем зад Бога, да се надмогне не само светът, но и Бог, Gottes ledig werden (да се освободим от Бога, Екхарт). И Бог, и свят еднакво се намират в нищото, като негови ипостаси, по-точно като модуси или диалектични моменти."[9] В нищото се ражда Бог - това значи, че битействайки той е безименната нищовост. Когато той сътворил света, пред себе си той е имал само чистото нищо и за да прозре в същността на Бога, духът трябва да потъне в безосновното нищо на бездната. За Таулер бездната призовава бездната в своето творческо разкриване. Гносеологично можем да кажем, че съзнанието и мисълта произвеждат чистото нищо, тъй като самото съзнание познава в своето трансцендиране по отношение на самото себе си. Тук имаме съприкосновение с позициите на трансценденталния идеализъм. Чистото нищо на мисълта е абстрахирането от всяка една обектност, то дава обектните условия в себе си, без да се извършва акт на обективиране. По този начин "чистото креативно нищо" е чистата божествена същност като такава, която остава преди самия акт на тварното сътворение и преди самия акт на самопораждането на Логоса. В своята изначална бездненост чистата божествена същност е изначалният и дълбинен Логос, който, изричайки себе си, поражда логосността, в която Словото може да се открои и изяви. Логосът се превръща в изначалност на битието и на всички негови екзистиращи изяви, нищото се осъществява в изявата на Логоса, като се проявява в битието. Посредством Божественото нищо става преходът към всеки един вид битие, като чистото и абсолютно нищо става чистото нещо в неговите проявления. Нищото, осъществено чрез Логоса като многоипостасност и йерархия на всяко битие, дава изначалните възможности относителното битие да бъде изявено по един вечен начин в своето екзистиране. Само когато тръгнем от философията на нищото, можем да достигнем корените на изначалната духовност, не на тази духовност, поробена и разкъсана от безкрайните обективации, които ние извършваме, а на тази, която носи изначалните основания за всяка една истинска духовност.

С проблематиката на София ние навлизаме в завършването на целия ред от проблеми, с който започнахме това изследване. Въпросите за София са предизвиквали много както теологически, така и философски спорове, обхващащи предимно следното: по какъв начин да разбираме същността на София, да я смятаме ли за четвърто лице или природа в Божествената Троичност или като съединително звено на трите лица в Бога. Още с Платон е въведено основното онтологическо разбиране на София - София е самото битие, мисли самата себе си и е вечният образец на творението. София е знание за същността, причините и началата. На Запад първи към София се обръщат мистиците и най-вече Сузо и Бьоме. Саморазкритието на Бога като лице става именно в София като последната е свързана с две неща:
1) с ксенозиса, снизхождението на Бога; и с
2) многоипостасността като битие.
София задава всяка една възможност за многоипостасност на битието. Тя е безтелесната изява на многообразния Логос и е Христа като Логос. С всичко това се свързва и въпросът за личния облик на София - обикновено изразявана в образа на Девата, символизиращ предимно облагородяването на космоса, просветляването на тварното, преобразяването на сътворената природа с посредството на Божията Премъдрост. При Достоевски е символ на тайната на земята.

В своята пространност проблематиката за София е въведена от Вл. Соловьов и е развивана при П. Флоренски, С. Булгаков, Е. Трубецкой и др. Въпросът за явяването на София в творението изявява същността й като разкриване на битейната пълнота на съществуването, разглеждането на София като смислова устроеност на нещата предполага интелигибилния й характер. Схващайки я като битие, е учение за същността и първоначалата. С личния облик на София е свързан начинът, по който се проявява и как се развива ликовостта на София в образа. Относно тварността на света София е Логос и Любов на любовта, триипостасната ипостасност на изявяването.

Когато разглеждаме философията на троичността, сме задължени да включим въпросите за природата на субстанциалността и многоипостасите на битието. Ще включим проблемите на битието и мисленето и антиномиите, които се пораждат от парадигмите на битие и мислене. Ще изясним как става преобразяването на съществуването и как чрез изявата на божествената троичност в света се претворява обожението на човешката природа. Главата за парадоксалната и есхатологическа етика ще разглежда временното и вечното битие, творческия акт на Бога във вечността и творчеството на човешката свобода във времето. Парадоксалната етика е етика на творчеството и на преображението и отхвърля нормите на старата етика, защото всяка една норма би означавала подавяне на свободата в нейните изначални основания. Тя е парадоксална, тъй като отхвърля в свободата тези значения на нравственото, които, бидейки строго нормирани, не разкриват духа в неговата свобода, а в неговите обективации.

Когато разработваме философията на троичността и на непостижимото, естествено преминаваме към въпросите на софиологията. София може да бъде разгледана от много гледни точки - как тя се явява в творението, каква е същността на тварите, тварното битие и небитието, по какъв начин се разкрива "плеромата" или пълнотата на самото битие. София дава смисловата устроеност на нещата, знанието за същността и първоначалата, тя се явява самото битие. Божието саморазкритие се явява като София, при което тя е вечният образец на творението. Когато започваме с разглеждането на Божественото нищо, преминавайки през главите за парадоксалната етика, философията на троичността и непостижимото със софийната проблематика, затваряме кръга от проблеми, които се изявяват в една близка плоскост. Всичко това може да бъде поставено във връзка с една нова онтология или метафизика, с едно възможно учение за ценностите, с трансценденталната проблематика на вярата. Същността и преображенията на вярата са от съществено значение в така очертаната сфера. Вярата е първият постулат на една теологична философия. Чрез вярата ние надхвърляме обективностите на този свят.

Според Бердяев вярата, която претендира за безусловно значение, не може да зависи от едно или друго тълкуване на фактите от обективирания свят. Точно това е тайната на откровението - че то винаги е пробив над този свят. Бердяев пише: "Откровението винаги е пробив чрез този свят, а не детерминиран исторически процес в него. Този пробив се явява това, което се нарича въплъщение, в което се явява отвъдната светлина, но скътано от историческата субективация, явява се огън, който се охлажда от тази обективация, метаисторическо явление, разкрито в историческото, но не е зависещо в своята истина от историческото." [10]

Това е голямата екзистенциална борба против обективациите в света, срещу разтварянето на личността в избухването на човека-маса. Човекът на новото време е човек без субектност, без личностен облик, той е просто един "обект" сред обектите, вещ сред вещите, човешкото битие се явява едно овеществено в обектния свят битие. Борбата срещу всяко обектно битие е борба за преобразения чрез Логоса свят в есхатологическото разкриване на новия еон във времето. Духовността в новото време бе размита в безкрайния ни стремеж към рационализиране и обективиране, човекът започна да се разпознава зад това, което се смяташе човек, зад своята маска, скриваща дълбоката и чиста негова духовност. Руските мислители се стремяха да осъществят човека като интелигибилен образ и като интелигибилно битие на своята духовност. По този начин човекът разкриваше в себе си Божия образ. Н. Бердяев определя човека именно като интелигибилно битие, което се явява чистото битие на духа в Бога. Божественото у човека е духовното начало, което прави от него особена и по-различна реалност. Вечното съществуване на човека се разкрива в Божественото битие и той е Божие битие в своята безднено изначална и чиста духовност.

Ние можем да дадем една по-нова и по-различна насока в изследването на това богато и изпълнено със съдържание ценно философско явление, наречено руска религиозна философия, започвайки с изчерпателното разглеждане на дълбоките мистични учения, оказали важно влияние върху изграждането на някои от нейните възгледи.

Цялата християнска негативна теология се развива във връзка с Платоновия идеализъм и неоплатонизма. Интелигибилно-съзерцателната мистика на Псевдо-Дионисий Ареопагит е развитие на неоплатоническите традиции. Плотин учел, че към Бога е неприложимо дори и понятието битие, че Бог се явява свръхбитие и с това се явява Нищото. Нищото се явява най-голямата креативна мощ на сътворението. Немската мистика е едно от великите проявления на духа и все още не се дава достатъчно сметка за това, колко голямо е влиянието на Екхарт и Бьоме върху формирането на по-късната философия. Те оказват влияние както върху формирането на истинския немски идеализъм и голямата метафизика, така и върху формирането на Хусерл, особено на Хайдегер, който разработва една нова онтология на нищото, но под голямото влияние на средновековните автори. Хайдегер определя битието като битействащата основа на битието, която битейства. Ако говорим с езика на Хераклит и споменем, че битието е Логосност на битието и вземем това изречение на Хайдегер, можем да кажем, че Логосът е битието в Логоса на битието. С това отново стигаме до Екхарт и неговата философия. При него абсолютното е чистата божествена същност като такава, но чистата божествена същност като такава е Gottheit (Божественото нищо). Различието, което Екхарт прави между Gottheit (Божество) и Gott (Бог), се явява от фундаментално значение. Божеството е този модус на абсолютното, който се предава с понятието Божествено нищо. Основата (Grund) дава различието между битието на Абсолютното и битието на съществуващото (същественото е, че това различие става на онтологично ниво). Самото абсолютно е битействащата основа на съществуващото, но по отношение на себе си "основата" се явява безосновност или бездна (Аbgrund). Оттук стигаме до едно от най-основните неща в Екхартовата философия: Божественото нищо се разкрива в основата като единство на праосновата (Urgrund) и бездната. Божественото нищо е това, което съществува дори и преди самия Бог, бездната и безосновността се разкриват преди Бога. Това Бердяев нарича примат на свободата над битието. Когато Абсолютното вече се изяви като начало на творението, тогава Абсолютното се нарича Бог. Самото Абсолютно вече в себе си е пълното обособяване на Божеството. Можем да кажем, че Бог е битие, но с това няма да сме точни, защото същността на Бога е превъзхождаща всяко възможно и мислимо битие. От това Божествено битие е всяка една възможност на битие, но то самото не е битие, защото е свръхбитие или небитие в смисъла на креативното и онтологичното Божествено нищо. Сътворението се изявява като един вечен теогоничен процес, но ако за Плотин този процес е еманация на Абсолютното в творението, то за Екхарт е вътрешното самопостигане на самия Бог. Когато второто лице на Св. Троица, Логосът, се въплъщава, за да придобие човешкото естество, то остава едновременно Бог и заедно с това човек. Това е тайната на въплътилото се Слово, че не унищожава човечността у човека. Именно това за Екхарт е тъждеството между човешката природа и Божеството, че в човешката душа има "искрица", която се явява несътвореното начало на Бога. Тази безосновност е основанието на душата като Божество, както и безосновната основа на самия Бог. Единосъщността с основата е "пробив" на душата към потъването и потапянето в Божественото нищо. Гносеологично възсъединението с Абсолютното е чрез "откъснатостта", "отречеността", (Abgeschiedenheit). Екхарт пише: "Бог няма име и наименование, защото никой за него нищо не може да каже или да знае. В този смисъл говори един езически мъдрец: това, което ние знаем или изказваме за първопричината, това е над нас самите и това е по-скоро за нас самите, отколкото за самата първопричина; защото последната се намира над всяко възможно изказване и познаниие."[11] За Екхарт Бог не е нещо съществуващо, а е свръхсъществуващо и преизпълнено небитие. Познанието се осъществява чрез Божественото неведение (тази идея е близка до концепцията за "ученото незнание" на Н. Кузански). В пълната Abgeschiedenheit (отреченост и отделеност) се осъществява тъждеството на субекта и обекта, а душата, която е едновременно и познаващото, и познаваемото в съзерцанието дава единството на себе си и Основата. Бог може да бъде познат само като безименното нищо, като несътвореното и изначално "съм". Това безименно и неизречено Божествено нищо може да се познае като предвечното "съм". Безименното нищо (namenloses Nichts), бидейки "несътвореното съм", дава чистото битие на Бога като единното нахлуване в нищото. В това единно нищо ние трябва да се разгръщаме из битието: "Бог трябва да стане "аз", а "аз" - Бог, така всецяло единни, за да може Той и аз да станем едно и така да пребиваваме като чисто битие - за да творим във вечността едно единно нещо... Той е не-Бог, не-дух, не-лице, неоформено, но чисто и светло единство, далеч от всяка двойственост. И в това Единно ние трябва да се разгръщаме из битието в Нищото."[12] При Екхарт битието е надмогването на самото битие. От бездната идва всяка същностна форма, из бездната се ражда битието като Божествено нищо. Битието за него е цялостната и същностна формална действителност на всяка форма. Бог се явява битие в смисъла на отрицанието на всяко възможно битие във възможността - битие изобщо. Той казва: "Никоя битейна характеристика не може изобщо да бъде отречена на самото съществуващо или на самото битие. Затова и на самия съществуващ Бог не може да се отрече нищо, освен отрицанието на отрицанието на всяко битие."[13] Отношение към битието на битействащото е самото битействащо в битието и отделността е начин за интелигибилното постигане битието на битействащото. Как да определим битието на съществуващото? Той употребява термина "intelligere". Но въпросът е - как да схванем това "intelligere" и по какъв начин да го премислим? Себесътворяването на Божественото нищо е свободно от битието на битействащото и от възможната определяемост на всичко определимо. В своята "отделеност" Бог навсякъде е еднакъв със себе си, той е чистата безосновност (der reine Abgrund) на прозиращия в изначалните основания живот. По този начин "intelligere" се разбира като едно ставане и осъществяване изцяло свободно от битието на битействащото. В това Бог се разкрива като нищото на отделеността, неговата безименност и бездненост е неговото чисто битие. Познанието се насочва върху чистото битие и обхваща Бог без каквато и да е определеност, както той е без наименование. Но в нищото на отделеността Бог се изявява като даряващ всяка една възможност за битие. Душата прозира в Бога чрез неговата безднено-бездънна пустота и в неговата собствена основа. Когато всички понятия и форми изчезнат, тогава остава нищото, когато всички имена и понятия изчезнат, изчезва цялата обективност, т. е. всичко предпоставено и представено от нещо като нещо. Заедно с изчезването на обективността изчезва и субективността.

След като накратко разгледахме философските възгледи на Майстер Екхарт, нека прозрем в мистичните виждания на друг велик мистик и теолог - Якоб Бьоме, който заедно с Екхарт е оказал решаващо значение във формирането на възгледите на Н. Бердяев и С. Булгаков. Учението за Ungrund Бьоме адекватно ли е на учението за Gottheit на Екхарт, или има и различия? И чрез Ungrund, и чрез Gottheit се осъществява, проявява и реализира Бог във вечността, Троичният Бог. Идеята на Бьоме за троичността е много интересна и съществена. Бог-Отец е изначалното единство, неизменен е във вечността и до вечността, явява се дълбинната и неутрална същност. В Бога-Отец многообразието още не е различно, всички сили са като една в друга, защото е всичкото и чрез него се проявява всичкото като Бог твори самия себе си. Бьоме казва: "Той от вечността и до вечността пребивава така неизменен, Той още никога не се е изменил в своето същество и в цялата вечност никога не ще се измени. Той от нищо не е произлязъл и не се е родил, но във вечността сам е всичко. И всичко, което съществува, е произлязло от Неговата сила."[14] Творейки самия себе си, Бог първоначално бил нищо, бездна, безосновност (Ungrund) - това не бил Дух, а не-Дух, образ на духа. Бидейки нищо, Той започнал да се вглъбява в Себе Си. Вглъбявайки се в Самия Себе Си, Бог-Отец създал Сина-Логоса на живота, Основата (Grund). Богът-Син е сърцето на Бог-Отец и в негово лице Бог е източник на многоипостасността. За Бьоме Синът Божий непрекъснато е раждан от вечността, а не е създаден от всичките сили на Отеца, като е сърцето и сиянието от всичките сили на Отеца, самосъществуващото лице, центърът или тялото на сиянието и лъчистото прозиране в безднената глъбина: "Силата на Отеца ражда от вечността непрестанно Сина: Ако Отецът би престанал да ражда, то Синът не би съществувал повече, а ако Синът не би съществувал повече, то и не би светил повече в Отеца, а Отецът би бил тъмна долина; защото силата на Отеца не би възхождала от вечността до вечността и Божественото същество не би могло да съществува."[15] Виждаме, че Синът предвечно се ражда във вечността, но Той не е разтворен в своя Отец и че лицето му може да се познае. Той е лице различно от Отеца, но не е друг Бог, а е вечно в Отеца и Отец го ражда непрестанно от вечността до вечността. В резултат на съединението на двете начала възникнал Духът, божествената Троица. Светият Дух се явява същностното единство на Бог-Отец и Бог-Син - любовта. Според Бьоме той се явява просветление на неизмеримата сила, излаз от тъмата. Най-голямата тайна на троичността е в изричането на Божия Син. По какъв начин става изливането на Логоса, можем да разберем единствено по пътя на мистичното озарение. Цялото божество на Отеца ражда Божия Син, изрича го в самия себе си, но, вече изречено, Словото не е повече в силите на Отеца, а се разкрива на свой ред във всичките сили на целия Отец.

Едно от най-интересните учения на Бьоме е това за Ungrund. Това понятие е многоаспектно в своите смислови значения. Него можем да преведем като безосновност в смисъла на ирационалната част на Бога, двойствеността в Бога и вечната природа. Можем да го схванем като бездната, изначалната тъма в глъбината. С Ungrund Бог се самопоражда, реализира Себе Си от Божественото Нищо. Означава също изначалната свобода преди Бога, защото Бог е основа и безосновност. Ако Ungrund схванем като ирационалното, то с това се обозначава оликотворяването в първичния хаос, нищото, което е креативно и онтологично, безосновността на битието преди самото битие и неговите възможности за битие. В есхатологическа проекция този свят трябва да премине и тъй като е бил в нищото, така отново ще потъне в нищото. Изначалната воля иска да бъде свободна и тя отново излиза из себе си, от божествения мрак, от светлите озарения на мрака в тъмата. В "Трите принципа на божествената същност" Бьоме казва: "Този свят е сътворен от тъмата и пустотата на волята, изявата на волята в себе си самата е Бог и излизането от Бога е Дух, който е съзрял в безднеността на волята и извирането на Духа сътвори всички същности."[16] В края на това време всичко ще бъде преобразено и всяка същност, която преминава, ще получи вечността. В изначалната свобода и воля единството се превръща в троичност, така както нищото се осъществява в своето собствено нищо. Логосът означава как вечната любов на усетната единност вечно се изговаря в противоречието. Мъдростта е едно противопоставяне между божествената същност и божествената воля като същностна сила на голямата божия любов. От нея всички неща имат своята възможност и своето битие, това е основата на трите принципа (интересно е сравнението на проблема за божествената мъдрост при Бьоме с въпросите за София и софийността, които разработва С. Булгаков. Дали София е четвърто лице в троичността или е основата на останалите три принципа). Тази мъдрост е едно откровение на единството Божие, едно вечно ситуиране на божията любов[17]. От вечната воля на безосновността се сътворява всеки образ и всяко едно творение в своята същност. Безосновността е задаваемостта на всяка една същност, основанието на всяка една форма, от което нещата биват разгънати. Сътворението, което се твори от нищото, е вечното първично и безднено състояние на природата и на всички същности. Безосновността сътворява всеки образ и дарява идеята за битие на всяка една същност. В бездната става пробивът на всяка субстанциална същност към своята ипостасност. В увода казахме, че единосъщността с основата е "пробивът" към потъването и потапянето в нищото, но последното при Бьоме има дълбок и изначален онтологичен статус, безосновността е битийната основа на самото битие, възможността за битие преди самото него, както при Екхарт е божеството в изначалност преди Бога.

Изворът на всяка една идея относно същността, същността на всички същности е едно тайнствено раждане от едно "собствено" в безкрайността. Какво разбира Бьоме под "отделно" и "безкрайно"? Отделното е Бог, а безкрайното е време и вечност. Собственото едно е изначалната причина на волята. Изначалният пробив и излаз е духът на невидимата воля и същност и едно откровение на безосновността чрез основата на единното и абсолютното: "Чрез този пробив и излаз се противопоставя творчески и креативно волята на безосновността (der Wille des Ungrundes), на безосновността като една мистерия на всезнанието; с тези "изливания" първичната причина и изначалното състояние на всяка различност на единността на собствената безосновна воля чрез своята собствена основа схваща и разбира своята собствена "себестност" (Selbheit), също вечното начало на раздвижеността и първопричината на живота, която раздвиженост е едно вечно осъществяващо се блаженство на волята."18

Бог се отличава с троична единност - единност на единния Бог с волята на Отеца, Сина или силата на волята и с изхода на Духа на волята и силата: и с творческото противополагане разбираме "мъдростта", откъдето са "изтекли всички същности" и където вечно "текат и се вливат". Чрез изначално-безднената воля всяка сетивност и образност преминава във вечната воля на безосновността. В безосновността духът попада в най-дълбоките основи на единността (in dem tiefsten Grunde der Einheit). Божествената изначална воля на вечния дух изхожда чрез креативното противополагане на безосновността. Безосновността на нищото при Бьоме е задаваемостта на всяка битейност в битието или битието в битийната изначалност. Както Gottheit при Екхарт е изначалната основа на Бога, реализираща и осъществяваща се преди Него в безднените и глъбинните си основания. В безднената безосновност нищото е креативно по онтологичен начин (за разлика от Хайдегеровото нищо, което, трансцендирайки се от себе си като нищо, сътворява всяко битие). В бьомовската бездненост можем да кажем, че се разкрива самото битие като Логос, като логосна изява на роденото от Отеца Слово, а премъдростта в прозирната тъма в светлина дава възможността битието изобщо да се осъществи като Логос на съществуването. Въплътяването на Логоса дава логосната битейна изява, като битието на съществуващото става Логос на съществуването.

Естествено е, че в рамките на настоящата работа ние не можем да осъществим едно цялостно изследване на руската философия и мисъл в многообразните й аспекти. Това би било възможно при един голям изследователски проект, който не би бил ограничен в своя обем и в своя идеен периметър. Тук имахме за цел да изложим един комплекс от проблеми, които като изследване вървят заедно. Започвайки с въпроса за Божественото нищо и парадоксалната етика, минавайки през философията на троичността и на непостижимото и завършвайки с проблемите на софиологията, ние изграждаме един цялостен идеен контекст и един цялостен свят на това явление, което наричаме руска религиозна философия.

Руската философия като цяло се насочва към корените на човешката дълбинно-изначална духовност и въпросът "що е човек?" се превръща във въпросите: "що е изначална духовност в човека?" и "кое у него е логосното подобие на Бога?" Човешката ипостас носи образа на Божествения лик и самият човек бива осмислен като личност, изграждаща в себе си Божествената логосност. Цялостното осмисляне на реалността и света е действителната осъщественост на духа в тях. Действителността се разглежда като цялостно фокусиран акт на личностната духовност. При това философията има за цел най-вече изживяването на духовните действителности в реалността.

Вроденият мистицизъм на тази философстваща теология е част от областта на същностното преживяване на руската душевност. Цикълът разглеждани проблеми е тясно свързан именно с характерните устои на този тип душевност. Философията винаги е тясно кореспондираща с теологията. Руската философия изобщо е теология, която философски обосновава религиозната действителност и реалността изобщо. Нейните идеи целят преобразяване историята на света в есхатологическа проекция, с оглед преобразяване на самото битие на света, което може да промени себе си онтологично - не чрез подобряване на статута на самия свят, а в трансформацията на неговото битие в есхатологически план.

Теологията дава отпечатък върху всички сфери на руската духовна култура. Големите школи на живописта създават своеобразна съкровено-интимна и мистично изявена художествена реалност, въплъщаваща теологичните идеи.

Много от казаното тук трябва да бъде доразвивано, някои тези са чисто авторови, на много места давахме по-интересни тълкувания, различаващи се от традиционните досега постановки на въпросите. Понякога се придържахме строго към концепциите на авторите, понякога се отклонявахме от тях с цел по-различната им интерпретация.

В една бъдеща работа могат да се прибавят и проблемите на теодицеята, за трансцендентността и преобразяването на историята, да се изгради представа за цялостното учение за ценностите, цялостната онтология и метафизика на руската философия; да се изложат условията на сътворението и изкуплението в параметрите собствено и на теологията, и на философията. Едно сериозно изследване в областта на руската мистика и относно търсенето на нейните мистични корени в лицето на средновековната мисъл, на Я. Бьоме, Майстер Екхарт, Н. Кузански досега не е осъществено.

Настоящата работа би могла да обхваща само една глава от по-нататъшното изследване, но в течение на работата се изгради този план, който ние следвахме с цел да застъпим по-цялостно идейния мироглед на интересното и различно от западната мисъл явление на руската философстваща теологичност. Интересно би било и едно паралелно сравнение на руската философия с цялостния идеен кръг на източното богословие, едно архитектурно и иконографско изследване за формирането на руската духовност изобщо, за разликите от византийския светоглед; едно съпоставяне с платонизма и неговото дълбоко учение за идеята, с немската класическа философия и по-специално кантианските влияния върху формирането на руските мислители. Това обаче не засяга предмета на настоящата тема, където във връзка с текстовете правихме и нужните паралели за по-дълбоко изясняване на мисълта. В нея всеки може да намери нещо за себе си, всеки може да види и много против себе си и да не е съгласен с него, но нека преди всичко съзрем дълбоката идейност на съдържанието, засегнато в рамките на това изследване, нека съзрем пътищата на вечността.



Бележки

[1] Бердяев, Н. Философия свободного духа, М. 1994, с. 433.

[2] Трубецкой, Е. Смысл жизни. М., 1994, с. 47.

[3] Лоский, Н. Бог и мировое зло. М., 1994, с. 381.

[4] Вж. Булгаков. Соч., М., 1993, т. I, с. 424 и сл.

[5] Булгаков, С. Свет Невечерний, М., 1994, с. 131.

[6] Пак там, с. 132 и сл.

[7] Цит. съч., с. 137.

[8] Пак там.

[9] Цит. съч., с. 137.

[10] Бердяев. Н. Истина и откровение, С., 1996, с. 146 и сл.

[11] Мэйстер Экхарт, Духовные проповеди и рассуждения, М. 1912, с. 146.

[12] Пак там, с. 149.

[13] Проповеди и трактати, С., 1995, с. 301.

[14] Бьоме, Як. Аврора или утренняя заря в восхождение. М., 1914, с. 41.

[15] Бьоме, Як. Аврора или изгряваща утринна заря. С., 1995, с. 53.

[16] Schriften Jakob Bohmes, L-g, 1923, s. 232-233.

[17] Ibid, s. 389-390. 18Ibid., Mysterium Magnum, s. 372 и сл.








Тази статия идва от Truden Web Site
http://truden.com

URL на тази публикация е:
http://truden.com/article186.html



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tolstoist
Категория: Политика
Прочетен: 1478673
Постинги: 1626
Коментари: 414
Гласове: 1172
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031