Психология :: Психологически проблем – структура, нива и типове проблеми. (психологическо консултиране)

Една от първите стъпки, които предприема психологът при консултиране на клиента (първа/втора среща), е да определи от какъв тип, структура и ниво на изразеност е неговия психологически проблем. Тези сведения са особено важни при изготвянето на психологическата формулировка.

Съдържание на материала:

1.Структурата на психологическите проблеми.

2.Същност на психотерапевтичното решение на проблема.

3.„Решения“ на психологически проблем, които трябва да се считат за нетерапевтични или дори антитерапевтични.

4.Адекватното терапевтично решение в субективния свят на клиента.

5.Нива на разрешаване на психологическите проблеми.

6.Характерни промени в психологическите свойства на субекта, при преход от едно ниво на проблеми към друго.

7.Типове проблеми на различни нива.

Нека да започнем с прост логически анализ. Проблемът става проблем тогава, когато индивидът иска да постигне някаква цел, но не успява. С други думи, винаги има субект, има желание (без желание няма проблем), има някаква реална или въображаема цел и има някаква бариера (преграда), реална или въображаема, която не позволява да се постигне желанието.

Ако няма мотивация, то тогава просто няма проблем! Проблемът възниква само тогава, когато целта е недостижима. Всеки проблем е свързан с наличието на пречка за удовлетворяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив) на човек.

Не всички проблеми са психологически по своето съдържание. Ако се изучават външни за човека въпроси (икономически, политически, научни, социални и т.н.), те се решават с външни средства, т.е. има начин да се преодолее препятствието, което стои по пътя.

Например един учен търси дълго и мъчително отговор на научен въпрос, провежда изследвания, анализира и изведнъж получава просветление – „Еврика!“ С това откритие пътят е отворен и става възможно да се постигне не само поставената по-рано цел, но и много други. Друг пример, млад човек се нуждае от пари, намира работа, която му подхожда и решава финансовия си проблем.

В обикновения случай субектът не работи върху себе си, а създава начини за преодоляване на препятствието или натрупва необходимите ресурси. Разбира се, това е известно опростяване. Например един учен работи върху себе си, усъвършенствайки интелекта си, натрупвайки знания, стимулирайки собствената си креативност. Спортистът тренира, изгражда мускулна маса или намалява теглото си, въвежда нови способи за борба или нови видове движения и т.н. Това обаче са външни начини и те не засягат личността нито на научния работник, нито на спортиста. Когато обаче хората започнат да работят със самите себе си като субекти на дейност, когато търсят причини за провал в самите себе си и искат да се променят за да постигнат желаните цели, те преминават в сферата на психологическата работа.

Не е случайно правилото, че при среща с клиента, първите въпроси, на които психологът следва да си отговори са:

-Какво иска да промени (да постигне, от какво се нуждае, какво желае, каква е неговата потребност) клиента според собствената му преценка? и

-Какво е виждането на клиента за произхода и причинността на т. нар. „проблем“, т.е., вътрешни или външни са преградите за постигане на желаната цел?

Психологическият проблем се определя от невъзможността за задоволяване на едно или друго силно желание (влечение, потребност, мотив), но причините за проблема са в психиката на индивида, в неговата вътрешен свят.

В тези случаи има нещо неправилно, нещо което пречи дори когато има всички необходими условия за постигане на целта с външни средства. Например, мъж търси любовта, но той има изопачена представа за жените – те са фалшиви и коварни. Тази вътрешна нагласа, това убеждение няма да му позволи да намери любимия си човек и той може да остане сам, което на свой ред ще му създаде нови проблеми, защото така или иначе желанието и потребността му са фрустрирани.

В случай на психологически проблем, бариерата, както и самото желание на индивида, е в човешката психика. Целта към която се стреми може да бъде както реална, така и въображаема. Цялата драма се играе вътре в личността и може да бъде решена само с вътрешни, с психологически средства. Например, човекът от примера даден по-горе, трябва да промени своето генерално убеждение за общата коварност и фалшивост на жените, което действа като вътрешна пречка за постигането на целта. Проблемът е, че такова вярване се основава на някои травматични събития в миналото, при което човекът се е убедил в това качество на жените. Това негово убеждение е изпълнено с емоционална енергия и е закрепено здраво в психиката му. Ако се опитате да го убедите в това мнение, той ще се съпротивлява, понякога противно на цялата логика. Следователно, ако човек може да се освободи от фиксираните чувства (енергията), които определят привързаността на индивида към такива мисли, тогава преградата ще се рухне и проблемът ще бъде решен.

Всеки психологически проблем, с който се сблъсква човек, може да бъде представен като емоционална фиксация на индивида, за да се постигне някаква невъзможна цел или преодолее бариера, която блокира адекватните му действия.

За да опишем по-добре нашето разбиране за структурата на психологическия проблем, използваме следната метафора. В Индия хващат маймуни по следния начин: издълбават тиква, поставят вътре примамка, правят малка дупка по такъв начин, че маймуната да може да вкара ръката си вътре, хлъзгайки я по слузта на тиквата, но да не може да я извади, когато вече е стиснала в юмрук примамката. Тогава ловецът може спокойно да се приближи и да я хване, защото тя не се сеща да разтвори юмрука и да извади ръката си. Така е и при хората: те в своето въображение вече са хванали примамката, но не могат да получат това което искат, защото не са в състояние да преодолеят преградата. Понякога такива примамки и капани може да има няколко, но изходният проблем може да се окаже само един и когато той бъде решен, то всички останали резултативни на него проблеми могат да се разрешат от само себе си, тъй като са производни.

Основа на психичното здраве е вътрешната свобода!

Проблемът се превръща в проблем само когато някаква психическа енергия е фиксирана и не може лесно да бъде освободена. Детето може да плаче и страда неуморно, когато балонът му бъде отнесен от вятъра, ако това обаче се случи с възрастен човек, неговото желание да има балона автоматично изчезва заедно със самия балон.

Възрастният човек престава да произвежда емоционална енергия, насочена към задържането на балона, енергията се връща назад и той се успокоява. Въпреки това, възрастните имат своите желания, които не винаги „отлитат“ заедно с „балона“.

Има две причини за страдание на хората: когато човек не може да постигне желаното и когато не може да се отърве от нежеланото!

Желанието винаги се проявява под формата на емоция или чувство, потикващо човек към някакво действие. Фиксацията на преградата, стояща пред тази емоция е също чувство, което не му позволява да се усъмни в нея.

Човекът си казва: „Аз съм това чувство и осъзнавам своето желание“. Чувството е резултат от насоченост на потребност за постигане на конкретна цел. Чувството носи енергия, без чувство или емоция, не могат да бъдат предприети никакви действия. Емоцията е енергитичното ядро на мотива. Когато тази енергия не се реализира в постигането на целта, човек страда, т.е. човек преживява разочарование, провал, срив, защото напразно е пропиляна енергия и не е постигнато желаното. Ако той не престане да създава чувства, насочени към постигането на недостижимото, то страданието ще стане хронично.

Фиксацията на енергията на чувствата върху недостижими цели или върху мними прегради, може да се превърне в психологически проблем!

Следователно, проблемът винаги е в дезадаптивното фиксиране, но психологическият проблем може да има няколко различни типа вътрешна организация (или структура). Тези разновидности са показани на фиг. 1. Във всички схеми кръгът означава някакъв обект, който се желае или се отхвърля от дадено лице, правоъгълникът обозначава пречка (преграда), а стрелката показва желанието на индивида или отрицателния натиск от обекта към субекта (което може да бъде причинено от отрицателното желание на субекта или отхвърляне).

Както вече беше отбелязано, желанието субективно встъпва във формата на едно или друго чувство. Чувството (емоцията) привързва човек към един или друг обект. Чувството се явява тази енергия, която се изпраща от индивида или за постигане на непостижима цел или за отхвърлянето на нежелан обект или състояние, или едновременно и двете желания, като чувството същевременно дава енергия на едното или другото субективно препятствие.

Показаните на фиг. 1 схеми отразяват първични (изходни) структури на проблема:

а) Чувството е насочено към постигането на целта. Целта и бариерата могат да бъдат реални или въображаеми, целта може да бъде реална или илюзорна недостижима или забранена.

б) Чувството е насочено към премахване на обект, който е нежелан. Обектът може да бъде реален или въображаем, както и външен по отношение на субекта (например агресор) или вътрешен (например, нежелани спомени). Едновременно с отблъскването, обектът може да бъде привлечен от несъзнателни чувства.

в) Амбивалентните чувства се изпитват към един и същи обект. Няма бариери, но субектът изпитва конфронтация между силите на привличане и отблъскване.

г) Две чувства с еднаква сила са насочени към несъвместими обекти.

д) Субектът иска да се избави от нежелан обект, но това е възможно само когато влезе в контакт с друг нежелан обект (избор на две злини). Жизнената ситуация е толкова непоносима, че субектът се стреми да избяга от нея, но ако това стане, ситуацията ще стане още по-лоша.

Фиг. 1. Структура на психологически проблеми

Във всички изброени по-горе случаи е използван терминът обект, с който се обозначава предмет или друга личност, но терминът може да се използва и за определена дейност, ситуация, морална оценка, емоционално състояние, което е желателно или обратно неприемливо за субекта.

В бъдеще проблемът се развива и расте, генерирайки множество симптоми и все по-нови и нови трудности, проявявани в различни области на човешкия живот.

Ето някои примери за често срещани проблеми по отношение на тяхната структура:

Структурата на първия тип (фиг. 1а) има следните психологически проблеми:

-невъзможност за реализиране на мечти или амбиции поради тяхната неадекватност или поради наличието на психологическа бариера;

-скръб, тежка загуба, любов и т.н .;

-желанието да се промени миналото, да се поправи нещо, да се върне в „минали“ години;

-морално забранени сексуални, агресивни и други желания;

-желание да промени други хора по един или друг начин;

-идеалистични, фантастични, хипертрофирани желания.

Структурата на втория тип (фиг. 1б):

-желание да се избави от нежеланите ефекти на околната среда или от други хора, от които практически не може да се избави или има психологически забрани за избавление (спасение);

-обсебващи страхове, мисли, действия;

-усещане за вина за това, което е било извършено, суицидни тенденции, преживявания за минал срам, позор и т.н .;

-пост-стресови преживявания (в резултат на нападение, катастрофа, терористична атака, изнасилване);

-желание да се избави от недостатъци в съответствие с нереалистични принципи или стандарти;

- различни видове зависимости (емоционални, алкохолни, наркотични и др.).

Структурата на третия тип (фиг. 1в):

-любов към омразен, презрян или отвратителен обект;

-желанието да се постигне целт, успех и страхът пред успех;

-благодарност и унижение; възхищение и завист; радост и скръб; удоволствие и страх –

едновременно;

-желание да направи и да не направи; да каже и да не каже; да изрази чувства и да ги скрие;

-желание да победи противника и едновременно страх от него;

-стремеж към риск и самоубийство – едновременно;

Структурата на четвъртия тип (фиг. 1г):

-желание да има два несъвместими варианта едновременно, да не губи нито едното, нито другото;

-избор от два еднакво привлекателни варианта;

-незрялост на личността; неспособност за избор и поемане на отговорност; страх от грешки; нерешителност;

-рисков избор, предопределяне на съдбата, печели или губи;

-постоянно мятане от един вариант към друг; колебания между надеждата и отчаянието и т.н.

Структурата на петия тип (фиг. 1д):

-ситуация, при която субектът живее с нетърпимо лице, например с тиранин, психопат или престъпник, но е зависим от него;

-социална недостатъчност, която води до аутизъм или начин на живот на бездомник и т.н .;

-морален избор между престъпление и гибел;

-загуба на престиж, разрушение, друго събитие, което е довело до субективно непоносима ситуация, но всяко „излизане“ заплашва с още по-големи загуби;

-избор между самоубийство и позор, подчинени на насилие и смъртен риск;

-избор между необичан мъж и любим човек, с който човек не може да живее по икономически причини.

Във всички случаи, задачата на психотерапията е да помогне на клиента да се промени, а не да му помогне да промени външния свят, да реши проблема чрез субективни, вътрешни, а не чрез външни промени.

Разбира се, във всеки конкретен случай се изисква да реши каква промяна ще бъде най-адекватна, най-подходяща за екологията на човешкия живот, какво емоционално фиксиране трябва да бъде отстранено. Ако човек страда от факта, че не може да оцелее при загуба, тогава е необходимо да му се помогне „колкото и да е трудно“. Ако човек страда, защото не може да постигне щастие, защото е убеден в собствената си непълноценност (в този случай самият той играе ролята на бариера), тогава той трябва да се избави от чувството си за непълноценност, т.е., да се работи с неговите погрешни самооценъчни вярвания и убеждения.

Например, пречка може да бъде страх, който не позволява на младия мъж да обясни своите чувства на момиче или успешно да премине изпит. В този случай, е необходимо да се премахне не любовта на момичето или желанието да се учи, а страхът, който държи човек в психологическо робство.

Още веднъж следва да се подчертае, че субективната бариера обикновено е резултат от неадекватно емоционално фиксиране. Следователно, целта не е в общото и пълно избавление от желания, а в избавление от страдание. В резултат на правилно проведената работа, в човек винаги възниква чувство за освобождение и връщане към отворения свят на нови възможности, неговата способност да удовлетвори разумните си нужди нараства.

Нека повторим: същността на психологическата работа във всички случаи се състои в това, да се спаси индивида от причиняващата му страдание зависимост от обекта или от неадекватната бариера (преграда). В различните школи и традиции на психотерапията тази цел се постига с различни средства. Но във всички случаи човек трябва да стане по-свободен, отколкото е бил, от него да стане в по-голяма степен субект на своя живот, отколкото е бил.

Пример.

При продължителна работа с девойка в депресия момичето вярва, че личното й щастие е невъзможно, защото тялото й е много грозно (което не съответства на реалността). Субективната бариера за интимност била създадена в детството, когато баща й отхвърлил опитите й да се докосне до него и изразил негативно мнение за нейната фигура. За да се избави от депресията, трябвало да бъде опровергана фиксацията в бащинското отношение, което практически не е лесно, поради обичта на момичето към баща си.

Докато проблемът не бъде решен, страданието кара индивида да се адаптира по някакъв начин към своето хронично патогенно състояние. Той прилага различни външни и вътрешни трикове (психологически защити и поведенчески реакции), за да се адаптира (за да компенсира дефицита) към него, без да разреши проблема – все пак индивидът трябва да функционира по някакъв начин. Тези техники въвеждат допълнителни изкривявания в начина на живот и емоционалното му състояние. В бъдеще самите те могат да доведат до нови проблеми и до нуждата от създаване на допълнителни начини за приспособяване.

В контекстът на психологическата консултация, установяването на психологическите защити и поведенчески реакции, които обикновено са стереотипни и твърди, като самите те са част от прожлема, се явява друга задача на психолога.

В резултат на това основният проблем поражда поредица от вторични психологически изкривявания, под повърхността на които първичният проблем може да не е видим. Ако психологът решава тези вторични проблеми, те имат тенденция да се възстановяват отново, защото без тях индивидът вече не може да се справи. Решаването на основния проблем незабавно премахва необходимостта от всички допълнителни приспособления, но за да се достигне до него и да се помогне на клиента да го разреши, понякога може да е много трудно.

Защо е така ли? Защото индивидът (Аз-ът) е използвал защитни механизми, които са невидими за него, а в много случаи тези механизми са били задействани много назад във времето – в детството, като майсторски скриват в несъзнаваното факти, събития, емоции, причинили травми.

Ето някои често срещани психологически механизми за адаптиране към основния проблем, които действат като своеобразни защити, въпреки че на практика те могат да бъдат много повече.

Агресията е първата и често срещана реакция при фрустрация (неудовлетвореност). Тя може да бъде насочено към бариерата, към целта, към самия себе си, към непознати хора, дори срещу предмети. Агресията по принцип само влошава ситуацията, но в редки изключения може да бъде конструктивна, в смисъл на текущо решаване на проблема. Понякога тя може да се използва като метод за намаляване на вътрешния стрес. Известен е примера с прилагане на този способ в някои японски фирми, в които работникът може да победи пластмасовото копие на началника си с пръчка и по този начин да смекчи своето чувство на фрустрираност. Някои методи на психотерапията специално предизвикват човек да освободи агресията в безопасна форма.

Репресията (или потискане) се изразява в потискането на своите желания, като човек ги изтласква в несъзнаваното. Естествено, това не води до освобождаване от зависимостта. Напротив, както отбелязва З. Фройд, потиснатите желания стават още по-силни и освен това избягват съзнателния контрол. В терапевтичния смисъл няма нищо положително в потискането, но в социално отношение едва ли е възможно да се развива обществото и човека, без да е необходимо да се потискат или поне да се съдържат определени импулси (агресивни, сексуални и т.н.).

Ескапизмът (бягство) е реакция за избягване на травматична ситуация, а понякога и на други ситуации, свързани с основния проблем. Този вид поведение „спестява нервите“ и „спестява страховете“, но естествено не помага да се намери решение, да се получи истинска независимост и свобода и дори понякога създава и допълнителни трудности. Например, млад мъж (момиче), преживял провал в любовта, понякога започва да избягва такива взаимоотношения, което води до развитието на комплекс от други емоционални проблеми или момиче с висока тревожност, формирана в резултат на ранна травма по модела на родителските предписания и развиваща се върху благоприятна „почва“ от личностни предразположености (черти), постепенно формира базови негативни самооценъчни убеждения - комплекс за непълноценност, които взети заедно я подтикват към приемане на едно стереотипно избягващо, пасивно поведение във взаимоотношенията и дейността й.

Регресията е поведение, характерно за по-ранните етапи на развитие, това е на практика неговата примитивизация. Например, в стресова ситуация хората често заемат т. нар. „вътрешноутробна поза“, издърпват колената до брадичката си и ги прегръщат с ръце. По този начин те се връщат на етапа на развитие, в който се чувстват напълно защитени и спокойни. Това помага да се преодолее един труден момент в живота, да се намали въздействието на стреса, но не решава проблема сам по себе си. Нещо повече, често това поведение позволява на човек да се освободи от отговорност за решаване на собствените си проблеми, поради обичайната позиция на малкото дете.

Рационализацията е опит да се обясни или да се оправдае поведението по някакъв необмислен начин, като истинските мотиви за това не се осъзнават. Рационализацията също позволява на човек да премахне отговорността от себе си, да я прехвърли на обстоятелства или на други хора и т.н. Хората винаги се опитват да обяснят и оправдаят поведението си, но рядко някой се опитва да го промени. Истинското разбиране на мотивите винаги носи позитивни изменения в поведението и облекчение, но и до запазване на предишната позиция, служи като прикритие на истинските причини за действията.

Сублимацията е пренасочване на човешката дейност от основния проблем, където човек не успява, към друг вид дейност, където успехът се постига, гарантиран е, дори и въображаем. Например проблем, който не може да бъде решен в реалния живот, може да бъде решен с фантазии и мечти. Човекът „не търси там където е загубил, а там, където може да намери“. Понякога служи като мощен източник на творчество, но по-често води до безплодно разхищение на енергия, до срив в личностното развитие и провал.

Проекцията е прехвърлянето на собствените си несъзнавани мотиви на поведение към обясненията на друг човек (вменяване). Така един агресивен човек е склонен да обвинява другите хора в агресивност по отношение на себе си, в ежедневния живот това се нарича „съди за хората по себе си“. Ясно е, че проекцията не води до решение на проблема.

Аутизмът е самозатваряне на личността, изолация от комуникация и активна дейност. От това състояние е много трудно на човек да излезе. Той също е бягство, както ескапизмът, но за разлика от него, тук човек избягва напълно контактите с други, особено ако контактът засяга болезнената област. Така се самолишава от така необходимата му външна подкрепа (протекция). Това всъщност е отказ изобщо да се види как вървят нещата, да се направи нещо и т.н.

* * *

Представените като примери способи за адаптиране, позволяват на човек „да променя ситуацията, без да се променя нищо“, промяна, която не води до решаване на проблема и запазва привързаността на субекта към страданието и патологично поведение.

Именно неудържимата сила на привързаност към целта (или стимула), прави човека „де факто“ обект по отношение на определена ситуация, т.е. прави я детерминирана, неразбираща, непроменяща, ригидна, без перспективна, монофункционална. Обратно, отслабването на фиксацията позволява на субективността на даден човек да се прояви, т.е., да се активизират неговата дейност, разбирането за себе си (осъзнаването), способностите за промяна, творчеството и самоусъвършенстването, създаването на своя перспектива и многоизмерност.

По тази причина всички методи, които позволяват да се отслаби робската, патологична зависимост на човек от някакъв обект, мисъл, образ или състояние, се явяват психотерапевтични по своите действия и значения. Всички методи, които усилват зависимостта или заместват една зависимост с друга, още по-силна, трябва да се считат за антитерапевтични.

Пример:

В Америка една жена умряла с тегло 457 кг. Само веднъж тя успяла да отслабне до 200 килограма, но не издържала и отново започнала да дъвчеше любимите си сандвичи от свинско месо. Преди смъртта си тя признала, че постоянното дъвчене на сандвичи я спасявало от спомените за жестоко изнасилване в младостта си.

Представете си, че тази жена е преминала през обучаващ курс и на нея и бъде внушено отвращение към мазнини и висококалорични храни. Тя ще загуби от теглото си, но какво ще прави с основния си проблем? Психичното страдание не е излекувано, трябва да бъде забравено. Ясно е, че може да има изход: самоубийство, наркотици, алкохол … и само психотерапията е тази, която може да освободи човек от унищожаващото хронично страдание, а тогава няма да му се наложи да търси деструктивни изходи.

Методите, прилагани в психотерапията и консултирането обикновено са насочени към разкрепоставане (освобождаване от фиксацията) на субекта. По тази причина се използват определени техники за пробуждане на инициативността; на способностите да се вземат решения и да се прилагат; на способи за повишаване на осведомеността и осъзнаване състоянието на проблема, както и разбиране на своите чувства и желания; техники за промяна на обичайните начини на поведение и мислене; методи за стимулиране на творчеството и самостоятелно развитие; методите за създаване на смисъл в живота; откриване на нови възможности за личността и нови способността да бъде истински обект на живота си. Всички те работят срещу първичната патогенна фиксация, срещу запазването на състоянието на „човекът-обект“

Проблемът може да бъде с различно ниво на сложност, което зависи от интензивността на вътрешните енергийни потоци (емоции), които са свързани с вътрешните бариери, а също и от различните типове проблеми - в зависимост от конкретните нереализирани стремежи и конкретните начини за болезнено приспособяване към тази ситуация.

В психиатрията има подробна класификация на различни психиатрични разстройства и терапевтът трябва да бъде запознат с нея. Тази класификация обаче не разглежда психичните разстройства като прояви на един или друг психологически проблем и отделя непроницаемата стена между обикновени психологически трудности от „заболяванията“.

Схемата, показана на фиг. 2 отразява опит за предложение на „периодична таблица“ с някои психологически проблеми, включително т. нар. болести. Подчертаната (удебелена) стрелка във всеки правоъгълник условно обозначава силата, свързана с емоционалната енергия. Вертикална удебелена черта разделя зоната на психичното здраве (ляво) от зоната на „заболяването“ (дясно), въпреки, че тази граница е до голяма степен условна. Белите стрелки свързващи правоъгълниците съответстват на нивото на проблема и показват, че индивидът преминава от едно ниво към друго. Те обаче показват, че всички нива са на един ред – от максимална проява на субективност на индивида до все по-дълбоко и системно разрушаване на личността.

Фиг. 2. Нива на психологическия проблем

Предложения обяснителен модел е твърде опростен, но той е необходим, за да се подчертаят някои общи тенденции. Всички проблеми се намират на различни нива по отношение на трудностите при тяхното решаване и по отношение на дълбочината на „увреждането“ на личността. На всяко ниво има различни видове психологически проблеми, например на нивото на неврозите има много различни видове неврози. Въпреки това, нивото на сложност на различни неврози е приблизително една и съща, тъй както при неврозите е нарушена една или друга сфера на взаимодействие със света, но не е нарушена структурата на личността, както например при психопатиите и не е нарушена адекватността при възприемане на реалността, както при психозите.

1.Ниво свръхнорма.

Това е нивото, което според А. Маслоу постигат самоактуализиращите се индивиди. Той счита, че те не са повече от 1% от общия брой хора, но именно те са водещата сила на човечеството. „Обикновените“ хора също могат да достигнат това ниво, но бързо се връщат в предишното си състояние. На това ниво човек често изпитва вдъхновение, озарение, щастие. Съзнанието е особено ясно, а в главата непрекъснато нахлуват творчески идеи. Тези хора действат гъвкаво, спонтанно, искрено и ефективно. Повечето хора, живеещи на това ниво се оказват истински гении в една или друга област, макар че понякога те могат да понижат нивото си и да се проявяват не в най-добрата си страна.

При такива хора почти няма неврози и те много лесно понасят психологически травми. Те се характеризират с лекота, отсъствие на стереотипи, липса на емоционално и физическо напрежение. Може да се каже, че на ниво свръхнорма липсват каквито и да е проблеми, но всъщност, това не е така. В по-голямата си част това са проблеми на творческата реализация в света или проблеми, свързани с разбирането на духовната страна на живота. За да разберат проблемите на такива хора, човек трябва поне от време на време да бъде на това ниво. Степента на тяхното фиксиране е минимална и способността да се освобождават от нея е максимална, те са психологически най-свободните и най-силно изразяващи своята субективност.

2. Ниво норма

Това е нивото, на което също всичко изглежда благополучно. Така нареченият нормален човек е добре адаптиран към социалната среда, той се справя успешно с работата и семейните си отговорности, но не без трудности и неприятности. Съзнанието му ясно, емоционално състояние в по-голямата част комфортно, има такова ниво на щастие и вдъхновение, което обикновено изпитва човек преживяващ на ниво свръхнорма, което обаче той може да достигне само от време на време. Той е достатъчно гъвкав, за да реагира на променящите се ситуации без напрежение, но няма постоянно чувство за лекота, полет и вдъхновение.

Типовете проблеми, с които се сблъсква един „нормален“ човек, също са съвсем нормални: трудности при адаптирането към променените ситуации; трудностите при обучението; при извършването на сложна дейност и работата; развитието на творческия потенциал; развитието на способностите и т.н.

На това ниво, конфликтът между желанията и препятствията (бариерите, препятствията) не е прекалено голям, а освобождаването от фиксирането става лесно, когато се изложат на разумни аргументи.

Няколко думи за понятието „норма“. Въпреки че определението за норма в науката все още е много проблематично, могат да се откроят два основни подхода към това определение. Първият се състои в това, че за норма се признават всички свойства на индивида, които са средни показатели и са присъщи за дадена популация или група. Лице, при което тези свойства се отклоняват от средните показатели се приема за извън нормата.

Вторият подход се използва интуитивно от психиатрията и обикновените хора в ежедневието. За норма се признава всичко, което не е „не-норма“, а „не“ е това, което напълно съвпада с общоприетото и обичайното.

Човек, който твърди, че две плюс две е пет, се различава рязко по своите съждения от очевидния за всички, универсален (а не среден) възглед за живота, той лесно може да бъде разпознат като анормален или не съвсем нормален. Анормален е например човекът, който твърди, че съседите го преследват с помощта на телепатия.

Следователно, всичко което не съответства на очевидното, твърдение с което почти всички се съгласяват се счита за абнормно. Последната дефиниция е най-използваната, т.е. операционализирана. Трябва обаче да се разбере, че понякога тази дефиниция принуждава да се признават някои анормални хора като гениални, т.е., поведение, което противоречи на очевидността се отличава с мъдрост, проницателност, логика, а заключенията му се потвърждават от практиката.

3.Ниво на поведенческа дезадаптация.

Това ниво може да се нарече нивото на невротични реакции – индивидът не е добре адаптиран към определени области на живота. Временно не се е справял с редица елементарни житейски ситуации, неадекватно е реагирал на трудностите, имал е проблеми с комуникацията. В сравнение предишното ниво, тук неговото съзнание е по-малко ясно и по-тясно, особено по отношение на самосъзнанието; логиката понякога е нарушавана; личността често изпитва отрицателни емоции и напрежение.

Проблемите, с които се сблъсква обикновено се отнасят до взаимоотношенията с други хора; трудности в работата и в училище; несигурно поведение; неадекватни емоционални реакции и т.н. Временно на това ниво могат да постъпят „нормални“ хора, но бързо го напускат. Хората, които живеят на това ниво постоянно, често показват подобни сривове.

Те са фиксирани и постоянно се чувстват разочаровани. Сривовете настъпват тогава, когато е засегнатата зоната на фиксираност (болнотто място). Тогава пълно адекватна реакция е невъзможна за тях. Гъвкавостта е до голяма степен е загубена, те могат да се сдържат, но не могат да се освободят от фиксацията, въпреки че често я осъзнават. Тяхната субективност е частично повредена в житейски области, свързани с фиксирането, като проявяват стереотипни реакциии.

4.Ниво на емоционални нарушения.

На това ниво индивидът изпитва временни (няколко дни, понякога седмици), но много сериозни невротични състояния: депресивни състояния, изблици на гняв, отчаяние, чувство за вина, тъга. Тези състояния постепенно преминават и не се повтарят редовно. Възможно е да има хронични, но не твърде силни, отрицателни емоционални състояния. Всички признаци, споменати по-горе, сега при емоционалните нарушения се усилват: съзнанието се замъглява и стеснява, губи се гъвкавостта на мисленето, вътрешното и телесното напрежение се увеличава.

Типове често срещани проблеми, характерни за това ниво са: загуба на любим човек; разочарование в любовта; неспособност да се реализират важни цели; трудни взаимоотношения в семейството; загуба на смисъл в живота; последици от стрес, страх и др.

Фиксирането е по-силно, а логическите аргументи не помагат на индивида да се освободи. Способността да бъде субект е сериозно увредена, много форми на жизнена дейност излизат извън сферата на интересите или се затрудняват, хоризонтът на съзнанието се стеснява, способността да се общува и да разбират други хора намалява. Общата адаптивност не страда, но стереотипите се увеличават. Индивидът сякаш обикаля в кръг, завързан с въже за проблема си, който е поставен в центъра на този порочен кръг.

5.Ниво на невроза.

Това ниво традиционно се отнася към нивото на заболяванията, но с психологически подход в основата на това нарушение може да се открие психологически проблем. Впрочем, съвременната медицина счита неврозата за психогенна, както и за обратима болест.

Невротичните състояния и реакции стават постоянни (или периодично се повтарят). Към тях се отнасят такъв тип проблеми (или адаптации) като: натрапчиви страхове (фобически неврози), обсесивна невроза (обсесивно-компулсивно невроза), хипохондрия, хистерия, невротична тревожност, анорексия, булимия и т.н. На същото ниво на сложност може да бъдат поставени психосоматични заболявания, които обикновено са свързани с: астма, хипертония, стомашни язви, алергии, главоболие, както и много други, както и проблеми като алкохолизъм и пушене. Тук следва да се включи и явлението посттравматичен стрес.

Във всички тези случаи в основата на „заболяванията“ стоят дълбоко психологически фиксации, обикновено свързани с особености в детското развитие (с изключение на посттравматичния стрес). Това може да бъде кастрационен комплекс (според З. Фройд), комплекс за непълноценност (според А. Адлер), неадаптиран житейски сценарий (според Е. Бърн) и други психологически фактори.

Фиксациите тук са силни, както по отношение на тяхната ригидност, така и по отношение на силата на самите фиксирани чувства. Освобождаването от фиксацията не се поддава на съзнателно усилие, човек усеща своето безсилие пред проблема. Фиксацията не допуска в съзнанието истинските причини за фиксирането, използва защити (в психоаналитичния смисъл), за да се избегне именно това разбиране. Субективността е увредена в по-голямата част от житейските сфери, съзнанието е ограничено, стереотипите са усилени, мускулното и психологическо напрежение растат, увеличава се обема от негативни емоции. Появява се чувство на безсилие, безпомощност и безнадеждност (т.е. обективни състояния).

6.Ниво на психопатия (или разстройство на личността).

Тук се включват болезнени изкривявания на характера, т.е. тук става дума за изкривявания на самата личност. Визират се шизоидните, хистероидните, епилептоидните, хипертоничните и други видове психопатии. Към това ниво се отнасят сексуалните извращения, маниакални типове поведение, патологични лъжци, наркомании и др.

Съзнанието на такива хора не е толкова замъглено или стеснено, колкото изкривено. В техния вътрешен свят доминират негативните емоции: гняв, страх, омраза, отчаяние… Понякога това е външно невидимо, но в критична ситуация тези емоции се проявяват в патологична форма. Постоянното напрежение се усеща като специфична мускулна броня. Медицината отнася проблемите на това ниво както към патологията на нервната система, така и към особеностите на възпитанието в детството. Психолозите виждат психологическите причини, коренящи се в най-ранното детство или дори в пренаталния период.

Субективността на това ниво е още по-засегната, а фиксацията е още по-силна. В убежденията, емоциите, поведението и мисленето могат да бъдат проследени много ригидни и твърди структури, които не позволяват на индивида да действа свободно, подчинявайки го на себе си в противоречие с логиката за собствената си изгода. Картината на реалността не е изкривена, но отношението към някои аспекти на реалността е патологично изкривено. Самият субект е изкривен, но не може да забележи собствената си метаморфоза или не иска да я променя. Тази промяна на личността генерира много силно и ригидно първично фиксиране.

Наркоманите например се характеризират с това, че излизат от страданията си с помощта на наркотични вещества, като изкуствено се превръщат в пасивни обекти, привеждат се в „свръхнормално състояние“, но веднага след като наркотикът свърши, те като „залепени с лепило или привързани с ластик се връщат в предишното си съществуване, което сега им изглежда още по-ужасно“. Наркотиците ги превръщат от субекти в обекти, като им позволяват временно да компенсират първичното си страдание, пораждащо неосъзнати фиксации.

7.Ниво на психоза.

Към това ниво се включват: остри психотични заболявания, шизофрения, маниакално-депресивна психоза и други психози. Към това ниво следва да се отнесе и епилепсията, която формално не е свързана с психози.

Характерното за психозите е, че възприемането на околния свят е нарушено, т.е. болният не възприема правилно лицата и събитията около него и съобразно с това и поведението му е ненормално или както се казва на психиатричен език, поведението му не е адекватно. Душевно болният се ръководи в своите постъпки от илюзии и халюцинации, т.е., от измамни образи, чиито обекти в момента липсват в действителността, а също така и от налудни мисли, които не отразяват правилно съществуващите отношения между хората.

Човекът до голяма степен престава да контролира поведението си с помощта на съзнанието. Напрежението се увеличава невероятно, например, наблюдава се хипертензия (свръхнапрежение) на мускулите при шизофрениците. Негативните чувства с невероятна сила (омраза, страх, отчаяние) са потиснати от огромното усилие на волята, което на повърхността може да изглежда като емоционална тъга. Субективността е засегната в крайна степен, при някои пациенти тя се изразява в пълен ступор (шизофреници-кататоници). Проблемите на това ниво на медицината се определят изключително като мозъчни заболявания, въпреки че тази хипотеза все още не е доказана, както не е доказана хипотезата за психологическата природа на подобни заболявания.

* * *

Всички изредени по-горе нива на човешките проблеми, представляват всъщност степени на „падение“ на личността. Те се характеризират с влошаване на следните жизнено важни параметри, проследени от ниво „свръхнорма“ до ниво „психози“:

-съзнанието от пълна яснота преминава към все по-стеснени и затъмнени състояния;

-степента на саморазбиране (осъзнатост) и саморегулиране също се влошава с прехода към всяка следваща степен;

-емоционалното състояние от най-радостните и прекрасни форми преминава към състояния, които могат да бъдат характеризирани само като усилваща се интензивност на отрицателните емоции с прехода от един етап към друг;

-гъвкавостта на мисленето и поведението намалява с прехода от една степен към следващата, водеща до най-ригидни варианти, а способността за творчество намалява;

-при прехода от една стъпка към друга се увеличава психологическото и мускулното напрежение: от леко и спокойно състояние на ниво „свръхнорма“ до постоянно мускулно пренапрежение и дори кататония на нивото на психозите;

-чувството за свобода и автономност на човек от пълна увереност в себе си, в своите способности и права, се свежда до убеждението, че човек е робот, командван от чужди сили;

По този начин всички психологически проблеми могат да бъдат изредени в един ред, който се характеризира с влошаване на определени параметри на психичното здраве (това не се отнася до периода на ремисии), най-важните от които са емоциите и чувствата. Те се оказват системно-образуващ фактор на психологическите проблеми, тъй като те съответстват на нереализираните стремежи на индивида. (вж. фиг. 2).

Всички нива на проблемите се различават едино от друго преди всичко по степента на фиксиране на индивида към една или друга нереализирана (невъзможна) цел. Именно това фиксиране води до загуба на свобода и автономия, стесняване на съзнанието, загуба на гъвкавост на мислене, отрицателни емоции, често насочени към себе си, мускулно пренапрежение, т.е., до все по-голяма загуба на субективност и придобиване на качествата на страдащият от болест човек. Ключови фактори са енергийната мощ на фиксираните чувства и способите за адаптиране, избрани от индивида.

С други думи: психологическото и психическото здраве са пълноценното субективно състояние на индивида.

Всички психологически проблеми представляват по същество едни или други форми, свързващи преход на личността от субективно към обективно състояние. Свързаността със субективно състояние се явява съдържанието на психологическия проблем. Психологът не трябва и не може да лекува психичноболни хора, той трябва да може да различава нивата и типовете психологически проблеми, с които се сблъсква в практиката си и да не поема задачи, които са извън неговата компетентност. В същото време, той може да консултира по психологически проблеми дори и тези индивиди, които са на границите на психичната норма, те също имат психологически проблеми. Във всички случаи той трябва да способства за освобождаване на субекта от една или друга емоционална фиксация.

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х.,Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Васuлюк Ф. Е. Психология переживания. Москва, 1984.

3.Гроф С. Путешествие в поисках себя. Москва, 1994.

4.Каплан Г. И, Сэдок Б. ДЖ. Клиническая психиатрия. Москва, 1994.

5.Карвасарский Б. Д. Психотерапия. СанктПетербург, 2000.

6.Кениг К. Когда нужен психотерапевт. Москва, 1996.

7.Комер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Москва, 2005.

8.Перлз Ф. Гештальт-семинары. Москва, 1998.

9.Роджерс К. Консультирование и психотерапия. Москва, 1999.

10.Свит К. Соскочить с крючка. СанктПетербург, 1997.

11.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.